Опитите на Московската патриаршия да възпрепятства появяването на автокефална украинска православна църква ще доведат до нейната изолация от православния свят, и до по-нататъшния й разпад и изчезване.

Разпределение на силите

В момента на територията на Украйна действат няколко православни църкви: Украинска православна църква Московска Патриаршия (УПЦ МП), Украинска православна църква Киевска Патриаршия (УПЦ КП) и Украинска автокефална православна църква (УАПЦ).
УПЦ МП, която в момента се оглавява от митрополит Киевски и на цяла Украйна Онуфрий, е канонична част от Руската Православна църква, начело с патриарх Кирил (РПЦ МП).
УПЦ КП, начело с патриарх Филарет, е създадена през 90-те години на миналия век, заедно с обявяването на независимостта на Украйна, но засега не е призната канонически от другите православни църкви.
УАПЦ възниква след революцията от 1917 година и се е запазила в САЩ и Канада. Системното унищожаване на нейното духовенство по време на съветската власт, довежда до невъзможността за ръкополагане на епископи на територията на Украйна съгласно първото Апостолско правило: „Епископа да се предлага от двама или трима епископа“. Проблемът е решен през 1969 година, когато УАПЦ минава под юрисдикцията на митрополита на Украинската Православна Църква в САЩ Мстислав, който през 1990 година е избран в Киев за патриарх на УАПЦ.
УПЦ в САЩ на свой ред от 1995 година е под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. С това, макар че УАПЦ не може да бъде наречена неканонична, думата „автокефална“ в името й, отразява стремежа да се постигне автокефалност за Украйна. В момента предстоятел на УАПЦ е Киевският митрополит и на цяла Украйна Макарий.
При това УПЦ Московска Патриаршия има в Украйна над 11 000 енории, което е около 60% от общия брой на енориите на РПЦ МП, част от която е тя в момента. Бройката на енориите на УПЦ Киевската Патриаршия е около 5000, а на УАПЦ – около 1500.
УАПЦ и УПЦ КП взеха решение за обединяването си в единна Украинска Православна Поместна Църква, и се обърнаха към Вселенския (Константинополски) патриарх Вартоломей с молба за признаване от Синода на Вселенската патриаршия в Константинопол на автокефалия на обединената УППЦ.
Официалната позиция на УПЦ МП се свежда до отказ от 

обединяване в църква, независима от Москва

 Това усложнява ситуацията. От една страна украинските православни архиереи, защитаващи автокефалията, разполагат с всички формални основания. От друга страна, Вселенският патриарх традиционно се изказва против всякакви разколи (схизми) в православието.
Но УПЦ МП не е стабилна. Дори и сега, независимо от формалното непризнаване на УПЦ КП, към нея непрестанно се присъединяват енории от УПЦ МП, по инициатива на патриотично настроените енориаши.
Признаването от страна на Вселенската патриаршия на автокефалията на обединената УППЦ вероятно ще направи този процес лавинообразен, което ще доведе до обединяването на трите украински православни църкви. „С Московската патриаршия ще има обединение. Само че то няма да се се случи от върха, тоест от духовните архиереи, а от народа“, – се изказа по темата патриархът на УПЦ КП Филарет в интервю пред ТСН. При това в ролята на разколници ще се окажат енориите от УПЦ МП, не желаещи да излязат от подчинението си на Московската патриаршия.
В редовете на УПЦ МП вече се чуват изказвания, че няма защо да се държат за Московската патриаршия, и ако процесът на получаване на автокефалия не може да бъде спрян, то по-добре е той за бъде оглавен, за да се включи в играта. Едва ли Онуфрий ще се реши на такъв ход, но самият факт, че се появяват такива публикации е многозначителен.

Църковно-правен аспект

В православието няма общ лидер, аналогичен на Папата при католиците, а Константинополският патриарх е само „пръв сред равни“ в общността на оглавяващите поместните православни църкви. Неговата юрисдикция се разпространява само в пределите на Константинополската патриаршия.
На него, обаче, исторически му е вменена ролята на арбитър в спорове, подобни на украинския. Въпросът къде точно е краят на границите на юрисдикцията на Константинополската патриаршия също не е прост. В полза на признаването на украинската автокефалия има и няколко сериозни аргумента с исторически и прецедентен характер.
Според Томоса от 1589 година, територията на днешна Украйна не влиза в състава на Московската патриаршия.  До 1686 година православните епархии на тази територия са били подчинени на Константинопол, и са били прехвърлени под юрисдикцията на Московската патриаршия силово.
В Томоса от 1924 година Константинополската патриаршия констатира, че никога не се е отказвала по законов начин от юрисдикцията си над Киевската митрополия. Точно на това основание беше удовлетворена молбата на архиереите от Православната Църква на Полша за предоставяне на автокефалия.
Макар и каноничността на Руската Православна Църква в момента да се признава в православния свят, съществуват множество факти, както исторически, така и съвременни, които могат да я поставят под съмнение.
До 1917 година РПЦ се управлява от Светейший Правителствующий Синод, начело с главен прокурист – светски чиновник, назначаван от императора. След 1917 година, на територията контролирана от Съветите, Руската православна църква е разгромена, а духовенството унищожено или прогонено. Оцеляват само тези, които обявяват, че са безусловно лоялни към съветската власт – обновленци и сергианци. Впрочем, от 1935 година и сред тях започват масови арести както сред епископите и духовенството, така и сред активните миряни.
През есента на 1943 година Сталин взема решение да използва за политическите си цели руската емиграция, както и да организира блок от страните на Източна Европа и Балканите, използвайки наред с другите инструменти и етноконфисеоналния лост за изграждане на образа на СССР като ново превъплощение на Третия Рим.
С тази цел той вика в Кремъл трима оцелели митрополити от сергианската групировка: Сергий (Страгородски), Алексий (Симански) и Николай (Ярушевич). Отделяйки за целта правителствения самолет, Сталин заповядва да бъдат събрани от лагерите останалите живи лоялни епископи, необходими за провеждането на „събор“ и избирането на нов „патриарх“.
Но оживялите епископи се оказват твърде малко, за да придадат на сталиновата постановка убедителен изглед. Наложило се да бъдат направени няколко екстрени, и отчитайки обстоятелствата съмнителни ръкополагания.
В резултат, 19 човека, които се обявяват за православен събор, нарушавайки ред норми на вселенското и руското православие, учредяват Руската Православна Църква Московски Патриархат  и провъзгласяват Сергий Страгородски за „Патриарх на цяла Рус“. Уточняваме, че става дума именно за учредяване, а не за възстановяване, доколкото от времето на синодалното управление, такава организация като РПЦ МП не е съществувала.
Новата „православна църква“ е организирана според преките директиви на Сталин, като 

филиал на специалните служби,

 и като тоталитарна секта, отхвърляща принципите на православната съборност. Трима лоялни и приближени архиереи, получават по-голяма власт от Поместния събор, и правото да управляват административно Църквата по-диктаторски от царски синод. Отхвърлен е принципът за изборност на епископите и са премахнати изборите за енорийски старейшини.
След разпадането на СССР, запазвайки близките си връзки с руските специални служби, и успешно използвайки ги в новите условия, архиереите от РПЦ се заеха успешно с бизнес, получавайки данъчни облекчения като отплата за лоялността и сътрудничеството.
РПЦ като цяло, както и отделни архиереи са съучредители, членове на борда и акционери на множество банки, предприятия за продажба на благородни метали, нефт, цигари и алкохол. На практика РПЦ МП се превърна в офшорка, в която религиозният компонент служи само като прикритие за неговата бизнес дейност и като предлог за получаване на облекчения.
Многобройни факти говорят и за близко сътрудничество на РПЦ на всички нива с руските специални служби, както и за системна работа на специалните служби под църковно прикритие.

Наглостта на самозванците и неизбежният финал
Признаването на толкова омразна организация като РПЦ МП от страна на другите православни църкви става възможно само благодарение на дългогодишните усилия на Кремъл в неговите съветски и постсъветски въплащения, включително и чрез оказване на важни услуги за други автокефални църкви, директен подкуп на архиереи и тайни операции по оказване на натиск или директно ликвидиране на неудобни лица с цел замяната им с по-сговорчиви.
Много от тези крачки могат да бъдат проследени по леснодостъпни материали в мрежата. Така, че да се нарече РПЦ МП църква е възможно само с голям компромис. Що се отнася до религиозните практики на РПЦ МП, те са белязани от ред признаци на тоталитарна секта, с тази поправка, че в случая въпросната секта, формално призната за поместна църква, се явява инструмент на по-голяма структура, формално призната за държава, която дори е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН с право на вето.
Неслучайно споменаваме членството на Русия в СС на ООН. В последно време започнаха да изплуват груби нарушения, допуснати при процедурата по признаване на правата на Русия да онаследи мястото на СССР в Съвета за Сигурност. Напълно възможно е грешките да бъдат признати и поправени, а Русия да се лиши от незаконно заеманото от нея място в СС. Да се случи това не е просто, тъй като за времето, в което се намираше в ООН, руската лъже-дипломация изгради немалко отбранителни линии, за да защити превзетото – но тази отбрана малко по малко се разбива. Тласък за началото на процеса стана

агресията срещу Украйна

С голяма степен на вероятност същото ще се случи и с РПЦ МП. В случай, че Вселенската патриаршия признае автокефалността на Украинската поместна църква, нейната каноничност ще бъде оспорена и тя скоро ще се окаже в изолация. В тази ситуация на РПЦ МП и остава само едно – да напада първа и да играе ва банк, използвайки активно агентурното си влияние в Украйна, заплашвайки с разкъсване на отношенията с Константинополската патриаршия, както и с широкомащабна схизма в самата Украйна. Последното изисква имитации на „протести“ сред широките маси на енориашите на УПЦ МП срещу излизането из под опеката на Москва.
Всички тези акции вече са в ход, и то толкова интензивно, че патриарх Вартоломей дори съобщи в частна беседа, че върху него се оказва натиск от страна на противници на идеята за автокефалност на Украинската православна църква. Вероятно става дума за натрапчивите предложения, с които в последно време зачести в Истанбул депутатът от Опозиционен блок Вадим Новинский, който действа в тясна връзка с генералния консул на РФ в Истанбул Дмитрий Евдокимов.

В тази ситуация на РПЦ МП и остава само да прибягва до безсилни заплахи, които впрочем не плашат никого. В отговор на изявлението на главата на синодалния Отдел за външни църковни връзки на РПЦ МП митрополит Иларион (Алфеев), че украинската автокефалия е „католически проект“, заплашващ с разкол, сравним със схизмата от 1054 година, когато християнството окончателно се разделя на Римо-католическа и Православна църква, в Константинопол просто вдигнаха рамене – от заплахите не се изплашиха, но изказаха разочарование от поведението на Иларион.
Какво ще се случи всъщност след признаването на украинската автокефалия, и за година – две към нея се прехвърлят всички енории от УПЦ МП?
На първо място РПЦ МП ще намалее повече от два пъти. Второ – след УПЦ МП от РПЦ неизбежно ще излязат и православните църкви в Молдова, Естония, а след тях и в бившите съветски републики, там, където още не съществува автокефалия или друга форма на отделно от Москва съществуване. Молдавските енории най-вероятно ще се присъединят към Румънската православна църква, а останалите – към Константинопол.
Що се отнася до РПЦ Московска Патриаршия, то на нея вероятно ще й останат около 10% от сегашните й енории, а може и по-малко. И тогава на московските попове ще им припомнят всички съмнителни моменти от техните пропити с нефт, водка и специални операции биографии. А в останалите им огризки ще започнат разколи и борби за остатъците от ресурсната база.
С най-голяма степен на вероятност това ще означава края на сталиновия проект РПЦ МП, и появата на освободено пространство за съвсем различна структура с обновен, ако не и напълно сменен състав на висшите архиереи. Тяхното ръкополагане може да извърши Константинополският патриарх, а това означава, че сегашната върхушка от „РПЦ ФСБ“ ще бъде съвсем ненужна.
Затова главният московски бяс в патриаршеско расо и малките дяволи от неговата свита се съпротивяват така отчаяно, защото виждат неизбежността на подобен финал.

Б.Р. Текстът е публикуван в  informnapalm.org, по материали на  секция «Делта» – група «Информационна Съпротива»