Светослав Пинтев

Една от тайните за социализма бяха т.нар. прабългари, т.е. старите българи. Познавахме ги основно от филма "Хан Аспарух", който няма нищо общо с историческите данни за тях. Замитахме ги под дивана, за да не дразним СССР, който дори подмени произхода им. И днес знаем доста малко за тях. Особено за онези, които са се подвизавали в Италия. А христианизираните от тях са почитали един светец, който Москва днес си е присвоила. Както и много други неща, разбира се. Той е бил патрон на българите....

Още през 1942 г. италианският историк проф. Винченцо д'Амико съобщава, че повече от 700 селища на Апенините са основани от прабългари Според него близо 3 милиона италианци са техни потомци. В труда си "Протобългарите в Италия" той се позовава на редица стари документи, говорещи за присъствието им на Апенините през вековете. Според учения българите за първи път донасят и започват да отглеждат ориз в Италия. Установяват и други непознати дотогава на полуострова земеделски практики. Което значи, че още тогава са били не само конен народ, но и отлични стопани, когато са в мир. Всъщност точно заради това им разрешават да се заселят там.

Много от българските обичаи, останали от езичеството, се срещат и в някои области на Италия, забелязва още в средата на миналия век професорът. Той ги изследва и установява

несъмнената им близост с тези в Дунавска България

 Винченцо д'Амико пише: "Лазаруването е пролетен обичай, който по всяка вероятност произхожда от езическите чествания на слънцето... По-характерни са танците на нестинарите в Странджа. В Италия такива обичаи се срещат със запалените огньове в стотици села през нощите на юни, за празниците на Сан Антонио и Сан Джовани, а около тях - свирни, песни, стрелби и танци. Те са в провинциите Молизе и Абруци. В областта Сан Андрея ди Конца, Авелино, и днес в последната събота на май девойките играят танци като тези на лазарките." Винченцо д'Амико стига до извода: "От една обща рекапитулация можем да преброим над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход, при среден брой на жителите с около 2000 души за всяко селище. Така получаваме около 1 400 000. Но като вземем предвид разпръснатите по други селища, се приближаваме до числото 3 000 000. Зоната на Абиатеграсо и провинциите Кампобасо, Беневенто и Акуила са обитавани от над една десета от това число".

Книгата "Историята на лангобардите" на хрониста Павел Дякон е основният източник, свидетелстващ за присъствието на прабългарите на Апенинския полуостров. За тях подробно пише в глава 26, II и глава 29, V. Според летописеца те са се установили за първи път в Италия, идвайки заедно с лангобардите през 568 година. Някои други източници обаче твърдят, че това е станало още по-рано.

Италианският историк Паоло Варнефридо пък издирва документи за първите българи, които се заселват трайно в Италия. Според него те се появяват на Ботуша през 568 г. като съюзници на лангобардския крал Албоин. Категоричен е обаче, че българи в Италия е имало и преди това. Такъв е дори един римски кардинал, за когото свидетелства сам папа Григорий Велики, който пише: "Блаженият Пиетро Булгаро, свещеник, българин от латински ритуал, умрял в 605 г. като кардинал в Рим, е бил роден в 560 г. в Салусола, Италия." Знае се, че кан Алцек, смятан за брат на Аспарух, се заселва при днешния град Беневенто. Това става около 657 г.

Хронистът Теофан Изповедник пише, че той е петият син на кан Кубрат. Летописецът Павел Дякон разказва доста подробности за неговото заселване на Апенините: "В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото отечество [царство]. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия".

И в сайта на съвременния град Канталупо може да се прочете, че една от версиите за основаването на селището е заселването по тези места на българския кан Алцек. Първоначално името на селището било Кан Телепед - резиденцията на хана. През столетията простолюдието го латинизирало и то се превърнало в Канта лупо, песента на вълка, което също подхожда на българите, смятащи вълка за свещено животно.

За Алцек се предполага, че като баща си, великия кан Кубрат, приема християнството, без да го налага на войската си. Част от бойците му и техните семейства обаче очевидно също са християни, още повече че живеят в сърцето на християнския свят. Винченцо д'Амико обръща внимание на факта, че в Италия навсякъде, където през Средновековието е имало прабългарски общности, по техен почин са вдигнати и църкви, носещи името на св. Андрей Първозвани. Българите са строили храмове, посветени на първия апостол на Христос Излизат и доказателства, че култът към св. Андрей май идва в Италия с конниците на Алцек. Пише го дори в документи на Римската църква. Ето какво казва един от тях: "Разпространението на култа към св. Андрей става по време на лангобардското владичество /VI-VII в./ и е дело на българите, повикани да заселят някои земи, обезлюдени след войната с Византия".

Италианските историци Угели и Орсини, изследвайки живота в Беневентското херцогство, установяват, че през онази епоха тамошният храм се казва св. Андрея ди Палофернус.

Този светец е покровител на българите

Палофернус е староримското име на областите на северозапад от Черно море, т.е. вероятно управляваните от Алцек части от Велика България, местата, където според преданието е проповядвал самият първи Христов ученик св. Андрей Първозвани. Според писанията той покръства там в християнството 70 000 езичници. Българите просто тачат светеца, защото проповядва в старите им земи в Скития, преди да бъде разпнат в гръцкия град Патра. През 1987 г. италиански археолози откриват масов гроб в полето край Кампокиро-Вичене, до град Бояно в областта Молизе. През 90-те е намерен и друг некропол край Морионе, само на 800 метра от първия. В него са описани 175 гроба, в 12 от тях мъже са погребани с конете си, а телата са положени в посока изток-запад.

За гроб номер 33 от Кампокиро се предполага, че е на кан Алцек

Воинът в него е силен мъж, убит в бой, със страшен удар в главата. Погребан е заедно с коня си. Около тялото му за пътуването в отвъдното са наредени оръжия и ценни предмети, сред които златен пръстен със скъпоценен камък, изработен от монета. На него личат везни, държани от ръка, символ от времето на римския император Октавиан Август.

Вече сме писали, че български отряди са били ударната сила на византийския Цезар - пълководеца Флавий Велизарий, живял между 505 и 565 г. след Христа, magister militum per Orientem, от 534 г. единствен консул на Източната Римска империя. Негов секретар и съветник бил прочутият летописец Прокопий Кесариийски, чиито сведения очевидно са от първа ръка. Той често използвал наемни български отряди, с които в началото на военната си кариера се е бил под стените на Константинопол. Интересното според летописеца е, че от Италия той пише на императора си да му изпрати подкрепления от българи и славяни, което значи, че двете общности са воювали рамо до рамо повече от 150 години преди Аспарух да създаде Дунавска България. 

Велизарий е изпратен от Юстиниан Велики на поход в Африка, а когато завладява Картаген - на Апенините. 

Българските наемници са част от ударния авангард на войската му

Т.нар. негова лична конница, която нахлува в Сицилия през 535 г., след като е покорено Вандалското царство в Африка. Корабите ги стоварват в град Катания, в подножието на вулкана Етна, а българите без бой завземат тогавашната столица на острова Сиракуза. По-късно заедно с останалите бойци от личната конница минават през протока при Месина, влизат в днешния Неапол, край който има планина, наречена Челе Булгерия. Вероятно част от българските бойци се заселват около нея. Останалите продължават към столицата на света с византийската армия. Прокопий пише, че при обсадата на Рим стрелите на българите свалят с изумителна точност защитниците на крепостта от кулите. Вечният град пада, а Италия е присъединена към Източната Римска империя - Византия, за близо 200 години. Песента на вълка.