В полемиката това се нарича колективна вина. Полемистът вижда греха или престъплението на един човек и твърде лесно го пренася  върху цяла социална група, върху цял етнос. Да речем: щом един евреин е алчен, предател, мръсник, значи всички евреи са такива. Щом един хомосексуалист е насилник, значи всички хомосексуалисти са педофили и насилници. Този похват се прилага и в областта на религията. Затова тук въпросът е свързан с един вид лингвистичен, психологически аскетизъм, с въздържаност. Да можеш да се спреш и без да имаш  достатъчно основания, да не правиш от един или два факта извод за цяла група хора, или епоха, или страна, или култура.

       Смятам, че примерът с днешна Украйна показва, че може да си православен и заедно с това да не одобряваш и да не симпатизираш на политиката на Москва. Съвременният свят е по-сложен от подобно елементаризиране. Но проблемът всъщност е в това, че и твърде много духовници от различни страни постоянно отъждествяват националността и вярата. С други думи, твърде много са желаещите да изнасят примитивни проповеди на тема: о, истинският румънец трябва да е православен; истинският сърбин трябва да е православен; истинският българин трябва да е православен; православието е създало Русия и я е спасило и така нататък. С други думи, самите православни пропагандисти и оратори, сред които и църковни йерарси, са създали този националистичен мит – така е по-лесно да манипулираш хората и да изтъкваш собствената си значимост. Тогава какво има да се обиждате, щом толкова сте се срастнали…

     За мнозинството обаче, това е една съвсем удобна позиция. Но ако по-често четем Евангелието, ще видим, че на нито една държава не са обещани никакви религиозни гаранции. На спасение подлежи само душата на отделния човек.