Борбата за установяването на българската национална църква продължава цели 40 години. Най-напред е поставено изискването на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, който изразяват това желание са Скопие и Самоков през 1833 година. 

Това настояване се допълва с искането да бъде отслужвана  литургия на български език, като и да бъдат изграждени български училища. На тези желания на българите остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Това обаче не пречи много гръцки свещеници в българските епархии често да бъдат прогонвани със сила, особено тези, които служели в градовете на Тракия, Македония и Мизия.

Така спорът за независима българска църква, започвал през 1830, се увенчава с успех. На 28 февруари 1870 година е издаден султански ферман в Цариград, с който официално се узаконява възникването на българската екзархия.

Две години по-късно, на  16 февруари (28 февруари нов стил) 1872 г. е избран и  първият екзарх на Българската екзархия – Антим I. Предан духовен водач на изстрадалите българи, той развива активна дейност срещу униатската пропаганда на Вселенската патриаршия. Той изиграва съществена роля за изграждане на Екзархията и за културно-просветното издигане на българския народ. След Априлското въстание прави всичко възможно, за да бъдат запознати международната общественост и чуждите дипломати в Цариград за извършените от турците произволи и жестокости при потушаването на въстанието.