Калин Янакиев, Портал Култура

От месеци изпитвам почти естетическа съпротива да пиша на вътрешно-политически теми, но признавам, че тази седмица изкушението ме победи.

След като и Петър Москов (и неизвестно кой или кои зад него) обяви, че създава, заедно с партията на Валери Симеонов, „консервативна“ политическа формация, аз си дадох сметка, че в България май практически не останаха не-консерватори. Да, някои открито се афишират като такива, други продължават да се крият зад традиционните си „леви“ или „десни“ идентификации, но общо взето всички се мъчат да се харесат с едно и също.

Нека за начало да ги преброим.

Доколкото си спомням първи заговориха за създаване на съвсем ново и „консервативно“ – „дясно“ – направление една група политически номади от „старата десница“ (понастоящем акостирали било в ГЕРБ, било в „гражданските квоти“ на т. нар. „Патриотичен фронт“) и техните почти невръстни ученици – буквално вчера излезли от няколко елитни столични гимназии и гастролиращи ту в предаванията на журналиста Георги Харизанов в ТВ Европа, ту в маргинални сайтове с наименования „Консерваторъ“ и „Мисъль“ (на „класическите“ възпитаници тия стародавни „Ъ“ и „Ь“ в края на думи, завършващи на съгласна очевидно звучат „много консервативно“). И до днес не ми е съвсем ясно, къде по-точно в политическото ни „пространство“ смятаха да се реализират тези хора, но техният свръхентусиазиран „тръмпизъм“ преди междинните избори в САЩ (човек оставаше с чувството, че ще се състезават в бъдеще от страната на Републиканската партия, а не у нас) ме изпълни с подозрение, че искат да бъдат забелязани от някой агент на Стийв Банън – митичният „Сорос“ на новите „десни консерватори“. Очевидно обаче и до днес никой подобен не ги е забелязал.

Техният неофитски плам в „консерватизма“ силно помръкна, след като за негови същински „основатели“ в България тържествено се обявиха през миналия месец и… Волен Сидеров с „Атака“ и обещалата му да го приобщи към групата на „Европейските консерватори и реформисти“ в Брюксел, политическа „случайност“ Николай Бареков. По-важното обаче е, че появата на този странен „консервативен“ блок доведе до същински разрив в Патриотичния фронт, от който практически вече се самоостракира неможещият да се понася с Волен Сидеров Валери Симеонов и партията му (спомня ли си някой как точно се наричаше). Тъкмо това даде старт на отдавна лелеяния – също „десен“ и „консервативен“ проект на Петър Москов, който, както ни се заявява, заедно с Валери Симеонов и (може би) Красимир Каракачанов – в противовес на русофилски-консервативната „Атака“ – ще консолидира вече „истински европейската“ консервативна сила в България.

Но „консервативна“ сила – без да е ясно доколко русофилска или европейска – е и настоящият формат на Патриотичния фронт като цяло, в който, макар да е „голямата неизвестна“, за Красимир Каракачанов е известно поне това, че е „безспорен консерватор“.

Дотук следователно „консервативните“ сили станаха четири. И четирите са афиширано „консервативни“. Само че аз не мога да се ориентирам с кои по-точно „не-консервативни“ сили те ще се борят в политическото ни пространство. Може би с БСП? Много би ми било интересно да науча по кои основни „консервативни“ приоритети всичките гореизброени – и „тръмпистите“, и Московите, и Волен-Сидеровите – се различават от „ценностите“, отстоявани от тази, все още идентифицираща се с лявото столетна партия. Защото по отношението им към „Гей-ропа“, брюкселските „либерални елити“, Истанбулската конвенция, фобията от мигрантите (които „ще ни залеят“), те въобще не се различават от нея (на дежурно-левите икономически идеи на БСП не просто никой у нас не вярва, но не вярват в тях и самите социалисти).

По подчертания си афинитет към Орбан и „вишеградците“ (които са безспорното знаме на целокупния днешен „консерватизъм“), тези всичките пък – включително „Атака“, БСП и президентът Радев като „единолична консервативна корпорация“ – не се отличават и от ГЕРБ, който, макар също да не се афишира открито като „консервативна партия“, при всички решаващи европейски и глобални въпроси (евентуалното санкциониране на същия този Орбан, пактът на ООН за миграцията и т. н.) твърдо застава в групата на „вишеградците“.

Значи, както се вижда – всички в България са „консерватори“.

С изключение на ДСБ и „Да, България“, които са изтласкани към политическия „център“.

След преброяването на „консерваторите“ обаче интересно е да видим какъв – готов да последва всяка от групите (но не и конкурентите ѝ) – електорат биха привлекли гореизброените.

Струва ми се, не е трудно да се предвиди, че „елитната“ група на „Ъ“ и „Ь“, която, поне на думи – е антикомунистическа, а в добавка към това е безспорно манталитетно различна от „грубияните от Атака“ – би могла да се консолидира единствено като придаваща допълнителен „консервативен цвят“ на традиционния електорат на ГЕРБ. А това по мои (интуитивни) изчисления би прибавило към избирателите на Борисов около 0,5% нови хора. Което при естественото „износване“ на електората на тази „партия на властта“ означава summa summarum: „ГЕРБ + кръга „Консерваторъ“ = ГЕРБ + 0“.

Групата около Валери Симеонов и Петър Москов по-нататък сигурно може да разчита на електората на партията на Валери Симеонов (доколкото такъв, отделен от този на цялостния ПФ въобще има) и… на нищо друго. Всъщност, аз въобще не мога да си обясня как човек като Москов, който би трябвало да има политически опит и усет, не си дава сметка, че няма – буквално няма човек от остатъците от „старата десница“ (с която той се идентифицира), който би го последвал в компания с Валери Симеонов – човек манталитетно (и дори естетически) абсолютно чужд на всеки „жълтопаветник“. Така че новата „консервативна формация“ на Москов и Валери Симеонов означава всъщност: „Партията на Валери Симеонов + 0“ (ако не и „-1“, защото и хората на бургаския „консерватор“ също не понасят „жълтопаветниците“).

Разбира се, съюзът на Волен Сидеров с Николай Бареков (който като политически субект не съществува буквално откакто е влязъл в Европарламента) също означава „Волен Сидеров + 0“, като и тук трябва да се има предвид, че при вече практически сигурното разпадане на ПФ на конкуриращи се „консерватизми“, за нито една от неговите сегашни съставляващи не можем да бъдем сигурни имат ли изобщо и какъв по-точно самостоятелен електорат.

И ето сега за мен идва най-важното.

В какво тъкмо, питам се аз, се състои „консерватизмът“

на всички гореизброени „консервативни сили“ у нас и с какво тъкмо той е диференциран у всяка, та да бъде избран вместо другия?

Ако имах (все още) желание да разговарям с Петър Москов, бих му поставил този въпрос дори официално. Защото, доколкото мога да доловя, основното от онова, което се титулува „консерватизъм“ в цялата днешна Европа, се изчерпва с три прости (и елементарни в политически смисъл) послания. Първо: брюкселските „елити“ са паразитна върхушка от „либерали“, които са си наумили да превърнат Европа в неестествено „космополитно общество“, над което да се извисяват като професионална „политическа класа“, диктуваща на „националните ѝ общности“ своите противоестествени социални и екзистенциални проекти. В противовес на това „консерваторите“ трябва да трансформират настоящия ЕС в „Европа на отечествата“, т. е. да „разглобят“ обединена Европа и всеки да започне да гледа собствения си интерес. С две думи: „Германия над всичко“, „Унгария над всичко“, „Италия над всичко“, „България над всичко“, а над всички тях (казвам го с горчива ирония)… Владимир Путин. Второ: основната заплаха за днешния „либерален“ свят са „мигрантите“ (в Европа – от Близкия изток и Африка, в САЩ – от Латинска Америка), които „ще ни залеят“ и ще изменят радикално културата и икономиката ни. В противовес на това „консерваторите“ трябва „да затворят външните граници“ (на Европа в Европа и на САЩ в Америка) като с това – пак казано с горчива ирония – върнат света политически и стопански в началото на ХХ век. Трето: „консерваторите“ ще турят край на разгула с „човешките права“, които към днешна дата „либералите“ са разраснали дотолкова, че изправят човечеството пред риска да бъде „разчовечено“ от тяхното практикуване. В противовес на тази заплаха, „консерваторите“ ще изградят съвсем нова – „нелиберална демокрация“ (която, впрочем, навсякъде където е започнала да се „изгражда“ показва отчетливите черти на авторитаризма, но… на „спасителния“ за „традиционния човек“ авторитаризъм).

И ето: аз мисля, че единственото, което диференцира „консерваторите“ у нас (които до един повтарят тези три политически елементаризми) е… отношението им към (също „консервативната“) Русия.

Забелязал съм например, че младите около „Консерваторъ“ много се сърдят, когато някой им вмени „путинофилство“. Всъщност факт е, че за Русия те чисто и просто оглушително мълчат – за тях тя практически не съществува и дори да извърши скандално агресивен демарш като отровителството с „Новичок“ в Обединеното кралство, това няма да отвлече вниманието на тези „консерваторъ-и“ от „казуса със съдията Кавано“ или страховитите „пет хиляди латиноси на южната граница на САЩ“. Не! – възмущават се тези „консерватори“ – ние, както и любимите ни Орбан, Курц и Салвини сме за „истинската Европа“: християнска, патриотична и чисто „бяла“, а не за Русия и Путин. Но ето: ужасно конфузно за тях (а подозирам в бъдеще и за „консерваторите“ на Москов) е, че фаворитите им във въпросната „истинска Европа“ май съвсем не са русофоби. Та нима могат да отрекат, че „истинският европеец“ Салвини, който действително громи „либералната брюкселска бюрокрация“, е същевременно и инициатор на лига от европейски партии, които ще се борят за… падането на санкциите срещу Русия? Но в такъв случай защо наистина и Волен Сидеров да не е „истински европеец“ и автентичен консерватор? По-нататък: външната министърка на „истинския европеец“ – консервативният канцлер на Австрия Себастиян Курц, съвсем наскоро покани като скъп гост на сватбата си самия… Владимир Путин. Не значи ли това, че и Радев, който също упорито го кани у нас, е не по-малко автентичен „консерватор“ от Москов и Харизанов? Словашкият президент накрай – безспорен „консерватор“ (макар и социалист) непрекъснато пледира за същото отпадане на санкциите срещу Русия.

Как да се обясни това? И какъв е собствено европейският „консерватизъм“ – про- или анти-руски? „Десните консерватори“ у нас няма как да отговорят еднозначно на този въпрос и затова мъчно ще отличат своя „консерватизъм“ от онзи на про-руските ни „консерватори“ Волен Сидеров, Красимир Каракачанов, а и на самата Корнелия Нинова, която със същата жар като „десните“ воюва и с „диктата на брюкселската бюрокрация“, и с „мигрантите“, и с „Истанбулсакта конвенция“, и даже с „евробюрократичния“ си съпартиец Сергей Станишев.

И ето: аз пак питам нашите „проевропейски консерватори“ – как ще се позиционират в „консервативното“ пространство на Европа, което там въобще не е антируско, а и в нашето, в което лявото съвсем не е „либерално“? С какво ще преборят кръга около Сидеров и Бареков, с какво ще се оразличат от БСП? Като ни повтарят, че първите са „лумпени“, а вторите – „комунисти“, а ние сме от „Института за дясна политика“ и сме завършили елитни гимназии? Добре. Но не се различавате в основната политическа „топология“. Ето защо казвам, че нишата на „консерваторите“ в България е препълнена и най-рано в нея се настаниха май… левите. Българският Орбан наистина е с пола (и впрочем също е завършила „Гимназията“), българският Качински е от Ямбол и е председател на парламентарната група на „патриотите“. Просто – за разлика от Качински е ревностно „православен“ и затова не Рим, а Москва е свещеният топос на „консерватизма“ му. Алтернативата на „разпадащия се“ либерален консенсус за Европа – „православие, патриотизъм, национален капитализъм“ – вече е налице в България! При това в лицето на Нинова и Сидеров е по-адекватна на нашенската ситуация – по-последователна е. Не се преструва, че няма нищо общо с путинизма и признава, че е русофилска. Отгоре на всичко има и традиция в анти-либерализма (БСП, припомням, е правоприемницата на половинвековния комунистически антилиберализъм в България).

Трябва хладнокръвно да се признае:

„консерватизмът“ в днешна Европа,

който толкова хора са се хвърлили да присаждат у нас, има в нея най-различни носители. Ако в Унгария той е дясно-националистичен, в Полша – популистко-католически, ако в Чехия и Словакия е по-скоро социалистически, то у нас той е манталитетно „бесепарски“. И да се конкурираш с тези столетни „майстори“ е същинска „кауза пердута“. Прави са вечните политически „гуру“-та Андрей Райчев и д-р Николай Михайлов да залагат при взимането на „консервативния завой“ у нас много повече на Корнелия Нинова, прави са да виждат чертите на Орбан в чертите на нейното лице, а не в голобрадите „експерти“ от „Консерваторъ“ и в твърде, твърде „жълтопаветно“ изглеждащия Петър Москов. Те знаят, че тук не е Будапеща или Виена и кандидатите за говорители на „консерватизма“ са израснали у нас още през 90-те години на миналия век. Че бившият комсомолски шеф Росен Карадимов се справя с „антилиберализма“ далеч по-добре от питомците на Георги Харизанов, че Петър Волгин е по-опитен „антиглобалист“ от Петър Москов; Димитър Иванов (Митьо Гестапото) е по-убедителен „тръмпист“ от Тончо Краевски, а Волен Сидеров е по-автентично „православен“ от Тома Биков.

Затова, казвам го в заключение: в тълпата, скупчила се напоследък в пространството на „консервативното“ ни, аз предвиждам крах на „десните“ и „проевропейски“ консерватори и обсебване на „консервативната кауза“ от… бесепарските и патриотично-атакаджийски русофилски групи в него. Защото, ще го повторя още веднъж накрая: „консерваторите“ у нас не се различават по основната си политическа „топология“. Никакви бежанци в България, никакви истанбулски конвенции, никакво следване на „брюкселските директиви“ на „смешника“ Юнкер! Това у нас го казват и БСП, и ВМРО, и „Атака“. Сега ще започнат да ни го казват и Петър Москов и Валери Симеонов? Ще го потретят и „консерваторъ-ите“? И как ще си разделят публиката?

Ще ви кажа: именно който е по-далеч от „жълтите павета“, от „елитните гимназии“ и от „старото дясно“, ще привлече най-много. Защото „консерватизмът“, за който става дума е всъщност елементарен, фобиен и… прост.