Снимките са предоставени на Faktor от режисьора Николай Василев

Албум с неиздавани досега снимки и интервюта на Ваклуш Толев беше представен в зала „България“ – актьорът Владимир Пенев прочете откъси от размислите на българския философ и теолог, наричан от следовниците си просто „Ваклуш“.  Същото наименование носи и албумът. Изящните изпълнения на арфистката  Анелия Божинова допълваха въздействието на словото.   

Албумът е продължение на филма „Ваклуш“ на режисьора Николай Василев, който е сниман в продължение на 20 години  – документалната творба вече печели награди по международни кинофестивали. През миналата година лентата имаше над 100 прожекции у нас и в чужбина, а в близките дни предстои да бъде показана в Канада и САЩ.

„Ваклуш Толев вече не е с нас физически,  но остана сред нас със своите визии за света през третото хилядолетие“, каза неговата дъщеря Жаклин Толева.   

Тя напомни за неговата инициатива до ООН: в Хартата за правата на човека да бъде включена клауза за правата на душата – да няма „анатема“ в религиите и да се премахне понятието „враг“ от социално-гражданските отношения. 

Режисьорът Николай Василев сподели, че за него излизането на албума е сбъдната мечта.

Част от страниците му са посветени на преживяното от Ваклуш Толев по времето на комунистическия режим – в Белене, по затворите и в различни кътчета на България. Той нарича затворите, в които е изпращан, „обители“ защото никой не е успял да му отнеме вътрешната свобода, защото там не се е предал на страданието, а твори и постига развитие. Признава съществуването на болката, но не позволява тя да има власт над него.
По онова време Държавна сигурност вербува агенти и сред затворниците.

„Вербуваха много хора. По-късно голяма част от тези вербувани, уж като пострадали, ги инфилтрираха в различните демократични групи. Следователно едно разузнаване не се ползва само с временната услуга. Знаели са, че ще им трябват. Ще им трябват вън, защото излезлият от затворите, от лагерите минава за страдалец сред обществото. Недоволният ще отиде да го потърси и ще му се довери…  
Най-много съм благодарен, че тези властници не помислиха никога, не допуснаха в съзнанието си, че могат да ме поканят за такава работа. Кое е било по-силното – мен ли нещо е съхранявало, или на тях им е дало прозрение, че от тоя нищо няма да стане – не зная, но подобна обида не ми поднесоха. Щеше да бъде за съзнанието ми, за целостта ми голяма обида – да помислят, че мога да стана сътрудник. Това е нещо страшно.“ – разказва Ваклуш Толев. 

Въпреки съпротивата си срещу комунистическия режим той не смята себе си за дисидент:

„Мнозина се обявяват за дисиденти. Повечето от тях, които ги обявиха, никога не са били дисиденти, те си бяха хора на службите за сигурност и техни слуги. Когато ме попитаха навремето, аз казах: „Ние не сме дисиденти, ние сме обявени за врагове!“. Разликата е много голяма.
И след това си направиха дисидентско движение. Дисидентството извърши една покруса над България, защото предаде чрез моста си властта на същите, които след това не направиха никаква свобода, а лъжеха, че правят демокрация. Ето защо казвам: хората водят битка за демокрация, но проблемът не е в демокрацията, а в свободата.
Свободата не е въпрос на измеримост, а на поносимост.“

Смята, че зад скръбта човечеството се скрива в малодушие.  В митологичния образ на Сизиф съзира не безсмислие, а липса на отчаяние – нещо, от което съвременният човек има огромна нужда.   

„Трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние!  
Тайна, която културите не разгадаха, е трудът на Сизиф. Труд неуморен, а квалифициран като безплоден. Наказаният Сизиф тика огромен камък по един стръмен склон, но щом го качи, камъкът отново се връща... Трудът на Сизиф не е в безсмислието, защото този камък, тикан нагоре, търкалящ се надолу, ще се изтърка и ще може да се носи в ръката. Еволюцията започнала ли е от първичното? Там е вложената душевност, която след това прави форма и чрез преражданията ще отива и ще се връща.  
Ще изкачим камъка на кармата си, която постепенно ще остане малко камъче, което ще можем да хвърлим. Нужно е да не губим идеята си и да ни липсва отчаяние.“

Ваклуш Толев определя третото хилядолетие като време на нова духовна вълна – вълната на Мъдростта.

Когато го питат каква е неговата цел, отговаря, че няма цел, а служение:

„Аз нямам цел, имам служение. Защото, като свърши целта, трябва друга задача да си поставям – служението не може да свърши. И съм направил една голяма разлика между служене и служение. Служат чиновниците, служи войската, служи подчиненият. Служението е неограничимост.
Целта ограничава, служението разгръща.
Служение не може да се върши със Себе си. И тогава идва най-голямата идея – за свобода от Себе си. Свобода от Себе си – заради Себе Си.
Тайната на служението е свобода от себелюбие.“