✠ Дионисий Стобийски 

В името на

Отца и Сина, и Светия Дух!

Амин!

Възлюбени в Господа

братя и сестри –

християни

В този пресветъл и спасителен ден на Светото Благовещение Църквата Христова отново и отново възвестява не просто събитие от миналото, но самото начало на нашето спасение и явяването на предвечната и от векове скрита тайна - че Самото Слово Божие, чрез Когото всичко е станало, влиза в историята и приема човешка природа заради спасението на човека.

Защото, както свидетелства Евангелието според св. апостол и евангелист Йоан Богослов: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Йоан 1:1–3). И това Слово, единосъщно на Отца и съвечен Нему, „стана плът и се всели между нас“ (Йоан 1:14). Следователно не друг, а Самият Създател на всичко видимо и невидимо приема образа на Своето създание, без да престава да бъде Бог, и става съвършен Човек, за да възстанови в човека изгубеното от него богоподобие.

Тази тайна не е внезапна, нито произволна, а е предвъзвестена още от началото на Божието домостроителство. Защото чрез пророка Господ е възвестил: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:14), което ще рече: „с нас е Бог“. Не за неопределена девица говори Писанието, а за Девицата - онази, която в предвечния Божий съвет е подготвена, но не като бездушно средство, а като свободна личност, която чрез вярата и послушанието си ще стане вместилище на Невместимия.

И когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Архангел Гавриил при Пресветата Дева, и тя, чувайки благата вест, отговори: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38). В този момент се извършва великата тайна: чрез действието на Светия Дух Словото Божие приема плът от Девата, и така започва Новият Завет - не като разрушение на Стария, а като негово изпълнение. Защото Сам Господ Иисус Христос свидетелства: „Не мислете, че дойдох да наруша закона или пророците; не дойдох да наруша, а да изпълня“ (Мат. 5:17).

И действително, всичко написано в Закона и Пророците намира своето съвършено изпълнение в Него: Той е обещаният Месия, роден във Витлеем (Мих. 5:2), страдащият Раб Господен, Който понесе нашите немощи (Ис. 53), Новият Завет, написан не на каменни плочи, а в сърцата на човеците (Иер. 31:31). В Него сянката отстъпва пред истината, предобразът - пред изпълнението, обещанието - пред реалността.

Светата Църква, съхранявайки апостолското Предание и съборния разум, изповядва, че

 въплътилият се Господ Иисус Христос е един и същ Син и Господ,

 съвършен в Божество и съвършен в човечество, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен на нас по човечество, „в две естества, неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно познаван“ (Халкидон, 451). Защото, ако Той не е истински Бог - не може да спаси; и ако не е истински човек - не може да изцели човешката природа. Но бидейки Богочовек, Той съединява в Себе Си небето и земята и прави човека причастник на Божествения живот.

Както учи свети Атанасий Велики, Словото Божие стана човек, „за да бъдем ние обожени“, а както свидетелства Апостолът: „понеже децата са участници в плът и кръв, и Той също взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта на смъртта“ (Евр. 2:14). Следователно въплъщението не е външно действие, а вътрешно преобразяване на самата човешка природа, която в Христос е обновена, изцелена и възведена към общение с Бога.

Но тази велика тайна ни открива и нещо друго: че спасението не се извършва без човека. Защото Бог не насилва, а призовава; не унищожава свободата, а я освещава. Затова и Девицата става Богородица не само чрез избора на Бога, но и чрез своето свободно съгласие. В нея се срещат Божията благодат и човешката воля, и именно в това съединение се ражда началото на новото човечество. Пророческото слово на Исаия не говори за неопределена девица, а за Девицата - конкретната и в домостроя на Бога предузната, която обаче не е лишена от свобода, а чрез своето доброволно съгласие става вместилище на Невместимия Бог.

В този ден Христовата Църква ни призовава

не само да съзерцаваме тази тайна, но и да я живеем

 Защото и днес Христос стои пред сърцето на всеки човек и чака отговор. И както тогава Архангелът донесе благата вест на Девата, така и днес Евангелието се възвестява на света: че Бог е с нас, че спасението е близо, че вечният живот е даруван. Но въпросът остава същият: ще отговорим ли и ние като Мария?!

В свят, разкъсван от войни, разделения, духовна пустота и загуба на истина, Благовещението (когато честваме Боговъплъщението) звучи като призив към трезвение и покаяние, особено в дните на духовната пролет – Светия и Велик Пост. Човекът на нашето време иска свобода без Бога и истина без жертва, но именно това го води към разпад. Защото без въплътилия се Христос няма истинско човечество, а само негова сянка.

Затова и днес Св. Църква призовава: да отворим сърцата си за Бога, Който идва; да очистим умовете си чрез покаяние; в постоянство да възстановяваме общението си с Него чрез светите Тайнства, особено св. Причащение (Евхаристия – Благодарение) с драгоценните Му Тяло и Кръв; и да станем живи храмове на въплътеното Слово. Защото както Той прие плът от Девата, така желае да се всели и в нас чрез благодатта на Светия Дух.

Нека в този свят ден всеки един от нас от дълбините на душата си да изрече Господу от пълнотата на своето сърце думите: „Нека ми бъде по думата Ти“, и така да станем съучастници в тайната на спасението, която започна в Назарет и се изпълни в Йерусалим на Голгота и във Възкресението, защото днес наистина е началото на нашето спасение.

И днес отново се явява вечната тайна, че

Бог стана човек, за да стане човекът причастник на Бога

 Благовещение не е само спомен за една ангелска вест. То е историческото и надисторическото начало на Новия Завет, мигът, в който предвечният Син и Слово Божие приема истинска човешка природа от Пресветата Дева чрез действието на Светия Дух. Затова празничният тропар на Църквата нарича деня: „начало на нашето спасение“ и „явяване на вечната тайна“: Синът Божий става Син на Девата. Литургичното съзнание на Църквата тук не украсява догмата, а я изповядва в най-кратка и най-точна форма.

Свещеното Писание поставя основата още в Стария Завет: „Ето, девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:14). Новият Завет не разбира това като поетичен образ, а като изпълнение в събитието на Благовещението и Рождеството. Св. евангелист Лука описва как св. Архангел Гавриил е изпратен при Пресвета Дева Мария и ѝ възвестява, че ще зачене; св. евангелист Матей вижда в това изпълнение на пророческото знамение; св. апостол и евангелист Йоан богословски формулира самата тайна с думите: „Словото стана плът“; св. апостол Павел я изразява историко-спасително: „когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена“.

Тук трябва да се каже с догматична точност богословската истина: Църквата не учи, че при Благовещението някакъв човек е бил „осиновен“ от Бога, нито че Логосът само е „обитавал“ в един вече самостоятелен човек. Това би било несторианска ерес. Не учи и че човешкото в Христос е погълнато, разтворено или обезличено от Божеството. Това би било ересите евтихианство и монофизитство. Православното християнско изповедание е друго: един и същ Христос, един и същ Син, един и същ Господ, съвършен в Божество и съвършен в човечество.

Защо спасението минава именно през въплъщението?! Спасението в християнски смисъл не е юридическа амнистия, дадена отвън. То е изцеление, обновяване, обожение и възстановяване на човешката природа чрез реалното ѝ съединяване с Бога в Лицето на Христос. Св. Атанасий Велики казва, че Словото стана човек, за да победи смъртта в самата нейна област и, както вече бе споменато, че Той „стана човек, за да бъдем ние обожени“. Това не означава сливане на тварта с Божията същност, а участие по благодат в живота, нетлението и общението с Бога.

Апостолските текстове в Свещеното Писание на Новия Завет също потвърждават това: Христос „взе участие“ в нашата плът и кръв, „за да унищожи чрез смъртта“ дявола и да освободи поробените от страха на смъртта; в Него „телесно обитава цялата пълнота на Божеството“; „яви се в плът“; Той, бидейки в Божий образ, прие „образ на слуга“ и стана подобен на човеците. Следователно Боговъплъщението не е периферия на вярата, а самият път, по който Бог навлиза в нашата смъртност, за да я разруши отвътре чрез изкупителната Си саможертва на Кръста и чрез Възкресението Си.

Тъкмо затова св. Григорий Богослов изрича прочутия принцип: „което не е прието, не е изцелено“. Ако Христос не беше приел истински и пълно човешко естество - тяло, душа, ум, воля, действие - тогава човекът не би бил спасен в своята цялост. Това е една от най-строгите и най-важни граници на православната христология. Христос не симулира човечество - напротив - Той го приема реално и напълно, без грях.

Св. Евангелие не представя Пресветата Дева като пасивен инструмент, а като

свободна и вярваща участница в Божиието домостроителство

 Архангелът възвестява; Светият Дух действа; но Мария отговаря: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.“ В съвременна православна интерпретация това е било неведнъж подчертано като свидетелство, че въплъщението е плод не само на Божията инициатива, но и на човешкото свободно съгласие във вяра и смирение. Затова и празничните химни подчертават както Божията благодат, така и девическата свобода и послушание.

Тук се крие и дълбока антропология: Бог не спасява човека, унищожавайки човешката му свобода, а обратното – възстановява я и изпълва. Благовещението е антипод на грехопадението. Още св. Ириней Лионски развива паралела между Ева и Мария: както чрез непослушание се е заплел възелът на грехопадението, така чрез послушанието на Девата започва развързването на този възел. Това не омаловажава Христос; напротив, показва как в Него се осъществява и изцелението на свободния човешки отговор към Бога.

Първият Вселенски събор в Никея утвърждава, че Синът е единосъщен на Отца. Без това няма истинско въплъщение, а само снизхождане на някакво висше, но тварно същество. Ако въплътеният не е истински Бог, човекът не е съединен с Бога; ако не е истински човек, човекът не е изцелен. Никея пази първата половина на тази истина. Третият Вселенски събор - Ефеският защитава единството на Христос и поради това утвърждава правомерността на името Богородица. Св. Кирил Александрийски и съборното решение настояват, че не трябва да разделяме Христос на „двама синове“, а да изповядваме, че самият предвечен

Логос се е съединил ипостасно с плът,

 оживотворена от разумна душа. Следователно роденият от Мария не е „обикновен човек“, върху когото е слязъл Бог, а Самият въплътен Син Божий. Четвъртият Вселенски събор от Халкидон дава класическата формула: единият и същ Христос е познаван „в две естества“, без сливане, без изменение, без разделяне и без разлъчване. С това Църквата пази едновременно пълнотата на двете природи и единството на Ипостаста. Свидетелството е ясно: не две личности, не една смесена природа, а един Логос въплътен. По-късно Шестият Трулски Вселенски събор в Константинопол довежда същата логика до края на пълнотата ù: в Христос има и две естествени воли и две естествени действия, съответни на двете Му природи, но действащи в единната една Личност на Сина – Богочовекът ИисусХристос. Ако Христос няма човешка воля, човешката воля остава неизцелена. Ако няма човешко действие, човешкият живот не е реално осветен. Тази догма е пряко следствие от Благовещението: заченатият в утробата на Девата е пълният Богочовек, а не непълен човек.

Св. Атанасий Велики вижда във въплъщението не второстепенен епизод, а Божия отговор на тлението и смъртта. Човекът, сътворен за нетление и общение, е отпаднал; затова Самото безначално и безкрайно вечно Слово влиза в човешкото битие, за да възстанови образа и да победи тлението. При св. Атанасий ударението пада върху онтологичното изцеление: човешката природа се обновява, защото е възсъединена с Живота.

Св. Ириней Лионски разгръща темата чрез идеята за възглавяването: Христос в Себе Си възглавява човешкия род и историята, повтаряйки пътя на човека, но в послушание към Отца. Зачеването и Раждането от Девата е не просто чудо, а част от новото начало на човечеството. В тази перспектива Мария стои срещу Ева, а Христос срещу Адам: там, където е било непослушанието, тук започва послушанието; там, където е влязла смъртта, тук влиза Животът.

Св. Лъв Велики, Папа Римски, изразявайки православната традиция на Западната Църква в пълно съгласие с Халкидонския Четвърти Вселенски събор, подчертава, че в Христос „плътта не намалява това, което принадлежи на Божеството, нито Божеството унищожава това, което принадлежи на плътта“. Това е силен антидот срещу всички опити или да се „разбожестви“ Христос, или пък да се обезчовечи от безбройните в църковната история подобни еретични опити.

Св. Йоан Дамаскин, събирайки по-късната патристична традиция, настоява, че поклонението към Христос е поклонение на една и съща богочовешка Личност; не на отделна плът сама по себе си, а на плътта, съединена с Бога Слово. Това има огромно значение и за иконопочитанието: именно защото Синът реално се е въплътил, Той може да бъде изобразяван. Материята не е прокълната; тя е станала носител на спасението.

Православната Църква никога не е държала догмата само в трактати. Тя я

 възпява Вярата, която свидетелства

 Най-силно и сакрално тя го прави в богослужението си. На Благовещение Църквата пее: „Днес е началото на нашето спасение, явяването на вечната тайна.“ Този тропар - химна на празника съдържа цялата христология в сгъстена форма: начало, спасение, тайна, въплъщение, благодат, Богородица. Празникът не е „мариологичен“ отделно от христологията; той е Господски празник на въплътения Син чрез свободното съгласие на Богородица.

Исторически самото честване на Благовещение е много древно; свидетелства за празника има от най-ранните векове на християнството – още от времената на гоненията, а в църковната традиция се отбелязва устойчиво още през късната класическа античност и в най-ранното средновековие. Но по-важното е друго! Църквата го пази като неподвижен празник в календара си дори в строгия контекст на Великия пост, защото без Благовещение няма нито Рождество, нито Кръст, нито Пасха. Въплъщението не е предговор към спасението - то вече е негово начало.

Съвременната богословска православна мисъл, когато е вярна на Преданието, не измисля нова христология, а извежда следствията ѝ. Пределно ясно е формулирано дори от висотата на първенствуващата в Православието катедра на Вселенския патриарх в Константинопол, че: “въплъщението на Бога и обожението на човека са стълбове на православната вяра”. Това е съвсем светоотечески език. Христос влиза в човешкия живот не просто за нравствен пример, а за реално преобразяване на човека и творението. В същата тази линия съвременни православни богословски авторитети подчертават за Благовещение, че Марииното „да“ не е сантиментална подробност, а ключ към разбирането на синергията между благодат и свобода; а иконата, богослужението и материалният свят свидетелстват за истинността на въплъщението. Затова св. Православна вяра не е спиритуализъм. Тя е вяра в Бога, Който наистина е влязъл в историята, тялото, времето, материята и човешката смърт, за да изведе човека до изначално предопределени му Едем.

Ако не се приеме Вярата, че Словото е Създателят, въплъщението е реално и ипостасно, че Христос е изпълнение на Израилевото очакване на юдаизма в Стария Завет, че

Законът достига своята пълнота в Него,

то тогава християнството се разпада само до морализъм, философия или митология, но не и до същността – реалното спасение на човека у Бога. Христос не отменя Закона. Той го изпълва! „Не дойдох да наруша, а да изпълня“ (Мат. 5:17), казва Сам Той. Законът вече не е външен. Той е в сърцето, защото Той е Любов! Христос не просто „отговаря“ на очакванията - Той ги преобръща и изпълва из дълбочина. Той не е обичаен по страстите човешки триумфален политически цар и господар, а Той е страдащ, жертвен, изкупителен Богочовек!

Абсолютният парадокс и същевременно сърцевината на християнството е това, че Този, Който се въплъщава при Благовещение, не е част от творението - Той е Причината за самото битие на творението, но “заради нас - човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и Се въплъти от Светия Дух и Дева Мария, и стана човек” (Символ Верую), защото ние - човеците сме венецът на Неговото творение и Сам Той - Създателят приема природата на създанието Си, за да го обожестви.

Следователно християните на Благовещение честваме не просто зачатието на Иисус в биологичен смисъл, а самото начало на Богочовешкото домостроителство - предвечният Син приема човешка природа от Дева Мария чрез Светия Дух; Той е един и същ Господ Иисус Христос, истински Бог и истински човек; Неговото въплъщение е необходимо за човешкото спасение, защото само така цялото човешко естество може да бъде изцелено, победено в смъртта, възстановено и въведено в обожение; Пресвета Богородица е почитана именно защото роденият от нея е Бог Слово въплътен; а литургията на празника е догматическото изповядване и богослужебно свидетелство на тази „вечна тайна“.

И с абсолютна категоричност: който се противи на това и търси да разруши истината за Благовещението - той цели да разруши християнството в самия му корен, което е невъзможно и недостижимо. Ако Христос не е Бог - няма спасение! Ако Христос  не е човек - няма спасение! Ако Христос не е един и същ Богочовек - няма спасение! Ако Христос не е роден от Дева - няма изпълнение на Божието домостроителство! Ако Христос не е приел пълнотата на човешката природа - човекът не е изцелен! Ако Христос не е влязъл в историята - историята не е отворена към вечността. Това е твърдата, съборна и православна мярка на днес празнуваната християнска вероизповед.

Днес на Благовещение честваме същият Логос, чрез Когото всичко е сътворено, в пълнотата на времето приема истинска човешка природа от св. Дева Мария чрез Светия Дух, изпълнява Закона и пророците, възглавява човешката природа, побеждава смъртта и ни въвежда нас - човеците, създадени

по Негови образ и подобие - в обожение

Св. Благовещение е среща на Божията вечна воля и човешката свободна воля! Нека като отдадени на посвещението си на християнската ни вяра с едно сърце и едни уста изповедно в молитва да въззовем и ние със свободната си човешка воля, прославена ни от Пресветата Богоматер и в празничния ден на Благовещението, със словата на Самаго Господа и Спасителя Иисуса Христа в Господнята Му молитва: “Отче наш, Който Си на небесата, да се свети Твоето име, да бъде Твоята воля - както на небето, така и на земята…” и ни направи достойни съработници в Твоето мироспасително домостроителство, та в смирение и послушание към Тебе - да ни направиш Ти и съучастници в Твоята вечна слава!

В този всерадостен и спасителен ден на Светото Благовещение отечески благопожелавам на всички верни чада на светата Христова Църква - мир от Бога, твърдост във вярата, непоколебима надежда, действена любов, духовна бодрост, чистота на сърцето, здраве на душите и телата, благословен успех във всяко полезно добро, съгласие в домовете, правда в делата, утеха в скърбите, крепост в изпитанията и спасително преуспяване по пътя на Евангелието Христово. Нека Господ, Който в този ден благоволи да приеме човешка природа заради нашето спасение, да просвети умовете ни, да укрепи волята ни, да освети живота ни и да ни направи достойни свидетели на Неговата истина, та и ние в дните на земното си странстване да носим на света блага вест чрез вярата си, чрез делата си, чрез милосърдието си и чрез живото си църковно общение в Тайнството на св. Евхаристия!

Специално в този свят ден отправям от цялото си сърце молитвено благопожелание към всяка християнка, която е приела великото и свято призвание на майчинството - към всяка майка, родилка и кърмителница, която с любов, болка, жертвеност и нежност съдейства на Божия промисъл за идването, отглеждането и съхраняването на човешкия живот, както и към всяка християнка, която чрез осиновяване е отворила сърцето, дома и живота си, за да дари обич, закрила, достойнство, семейна топлота и бъдеще на дете, което не е родила по плът, но е приела по любов. Нека Господ Бог, по молитвите на Пресветата наша Владичица Богородица и всякога Дева Мария, ги дарува с небесна помощ, телесна и душевна крепост, търпение, мъдрост, чиста радост, майчинска утеха и благословен плод на техните трудове, а децата, които са им поверени - било по рождение, било по осиновение - да растат „на възраст, в мъдрост и благодат“ пред Бога и човеците (Лук. 2:52), та всеки християнски дом да се превръща в малка домашна църква, в която се пазят вярата, надеждата, любовта и светостта на живота.

Честит и благословен празник на Светото Благовещение!

На многая и благая лета!

Божият мир и милостта на въплътилия се заради нас Господ Иисус Христос да бъдат с всички нас!

Амин!