Веселин Вучков, Портал Култура

Ако ме запитат: що е приятелство? – ще отговоря: Ванката. Ванката Петров. Мигновено, неосъзнато, безразсъдно. Искрено. 

Пътеките ни се пресякоха в началото на октомври 1989 г. Първи курс на Юридическия факултет на Софийския университет. Несвикнал на свободна разходка, аз марширувах през Орлов мост по навик от вчерашния войниклък (кашик!). Контрастът казарма/столица предизвикваше световъртеж, а нямах опорни точки. Някак закономерно студентската ни група обособи крехки вътрешни подгрупи – младежи от провинцията и младежи от София. Посрещнахме първия свободен студентски празник 8 декември 1989 г. в НДК. Бяхме малцина, Ванката също бе с нас. Дребна лудория предизвика изгонването ми от квартирата на ул. „Парчевич“ на другата заран – зла хазяйка! Приюти ме Ники, друго име на приятелството. На 14 декември 1989 г. привършихме набързо упражненията по история на българската държава и право при бъдещия професор и шеф на Конституционния съд Токушев, излязохме през коневръза (отдавна залостения вход на СУ откъм бул. „Левски“), пресякохме по пешеходната пътека и се хванахме на многолюдната жива верига, опасала парламента. Долу член първи! Жельо и Кошлуков бяха там, Петър Младенов дуднеше нещо по мегафон. 

След време заживях на квартира, недалеч от дома на Ванката в Герена. Учене, купони, копнежи, надежди. Той живееше скромно с майка си и татко си, стара къщурка до реката. Имаше очила с огромни диоптри, но винаги пишеше, учеше и работеше упорито. 

Вече 35 години съм около него, а никога не чух този човек да се оплаква. Срещаше радости, бореше несгоди. Аз се задомих, Ванката и други състуденти дойдоха на сватбата ми в необичаен ресторант – набързо преобразен бивш музей на поукрасената партизанска акция при Жабокрек. Бойко Рашков ме назначи за следовател, първа заплата – радост голяма! Топлеше американско лято, Стоичков и компания бележеха гол след гол на световното – лудост голяма! Милена ми роди дъщеричка. След време Ванката ме изкопира, без развода. Сега съм горд дядо – има да ме гони!

Останахме верни на правото. Обичахме го и го обичаме. Губехме го понякога, да – незлобливо, безкористно. Но го търсехме и пак го намирахме. Крачехме нагоре-надолу по кариерни стълбици, с дребни рани по гърбините и ситни прашинки в душите. Ванката неведнъж ми е помагал, бранейки надеждите непохабени. Неведнъж ми е идвало да захвърля всичко – да се сбогувам със студентите и с тази святост, наречена Право. Например неотдавна, когато разбрах, че човек, комуто бях дарил доверие, е прибирал пари дори и за мои изпити. Но Ванката ме е възпирал. Правото ме срещна с Ванката, приятелството ни не пресъхва (и биричката помага).

Преди месец небрежно ми спомена, че като 16-годишен бил задържан от службите. Било шокиращо преживяване за едно неукрепнало момче, за майка му и баща му. Било в средата на осемдесетте години. Държали го в ареста на ул. „Майор Векилски“ (затвора) цели две седмици. Пуснали го, а до ден днешен не знае какво точно се е случило с делото. Било по линия на Държавна сигурност.

Посрещнах тази вметка на Ванката с огромна изненада. Любопитството ме гъделичкаше, правеше ме неспокоен и безсънен. С трите му имена и ЕГН  притичах към Комисията по досиетата на ул. Врабча 1 (там навремето група ентусиасти възстановихме Академичния земеделски съюз с помощта на бай Тодор Кавалджиев, бай Никодим Попов, бай Милан Дренчев…). Любезни служителки ми донесоха след ден тънка зелена папчица от 42 листа, а очите ми запоглъщаха страница след страница (ф. II сл. д., а.е. 8176).

На 29 март 1985 г. с постановление е образувано предварително следствие срещу двама съучастници – Ванката Петров и Р. К. – затова, че през 1982 г. са създали организация, която си е поставила за цел да върши престъпления против Народната република (престъпление по чл. 109, ал. 1 НК). Постановлението е подписано от лейт. Ангел Делчев Дончев, следовател по Държавна сигурност при ГСУ – МВР. Незабавно след това двамата съучастници са привлечени като заподозрени в извършване на посоченото престъпление (фигурата „заподозрян“ съществуваше по стария НПК от 1974 г. и бе заличена с новия НПК от 2005 г.) и са задържани за срок от десет дни. Ала в какво собствено се състои тяхното „престъпно прегрешение“?

Преди да се образува делото, са събрани „доброволни заявления“ и „обяснения на очевидци“, чието съдържание разкрива непохватна идея на служители на ДС да очертаят престъпна верига и едва ли не заговор срещу властта, породил се в съзнанието на 16-годишни ученици. От страниците на делото не мога да направя извод как властта се е „добрала“ до тези пообъркани „сведения“, показващи единствено младежка лекомисленост с елементи на анархистична нагласа. Вероятно това е станало по повод изпълнение на служебни задължения на самия служител на ДС и негови срещи с доверени лица; възможно е първите „съмнения“ да са се породили по повод наблюдение върху вуйчото на Ванката, за когото се споменава многократно по-нататък. Тъй или инак – налице са собственоръчно написани сведения от ученици-връстници (повечето родени през 1968 г.), които сякаш очертават наличие на малка група с авантюристична нагласа да събира материали за химически опити и направа на саморъчни експлозиви. Например връстникът Ю. П. обяснява, че се е запознал с Ванката и другия заподозрян през септември 1982 г. по повод любознателността им към новите постижения на науката „химия“ и др. под. Решили да потърсят вуйчото на Иван, тъй като при него можели да открият повече технически материали. А в обясненията на Н. П., с когото Ванката учи в едно и също училище, се споменава как Ванката го поканил да помага на държавата, като дори му поставил някакви задачи: да се проучи кой живее на конкретен адрес, да се потърси връзка с др. Павел Бъчваров, работещ в Първа градска болница и т.н. Откриваме още две-три почти еднотипни сведения, показващи обаче твърде неясната „цел“ на „организаторите“ и липса на ясно оформени престъпни помисли. Това обаче не е пречка пред органите на ДС да образуват наказателно дело и да задържат под стража две непълнолетни момчета.

В своите обяснение „заподозряното лице Иван Петров“ разказва надълго и нашироко какво са „вършили“. На разпита не присъства нито адвокат, нито родител, нито възпитател. Иван е ученик в училище за лица с увредено зрение (седми „а“ клас, ЕСПУ „Н. Островски“, 13 диоптъра), има „работнически социален произход“. Прави впечатление, че е задържан на 29 март 1985 г., тогава е обискиран от началника на ареста: часовник, химикалка с два пълнителя, ключ, листче с телефонен номер, карта за градски транспорт, ученически костюм, канадка, обувки, риза. Ала е разпитан три дни по-късно, на 1 април. Продължителността на разпита, проведен от следовател по линия на ДС Тошко Тенев при Главно следствено управление, е четири часа. Какво разказва Ванката?

С другия задържан били съседи и приятели от детство. „Още като бяхме на 9–10 годишна възраст, с Радослав започнахме да обсъждаме планове за създаването на организации“. Целта била да се борят за „премахването на някои недъзи“. До тази мисъл стигнали някъде през 1980–81 година. „Решихме обаче, че за тази цел не ни достига най-елементарната квалификация; решихме, че за да постигнем целта си, трябва да притежаваме поне елементарни познания от всички области. В началото се занимавахме с учебници по физика и химия, търсехме научни извадки от списания с нови открития“. През лятото на 1982 г. решили да потърсят помощ при А. Г., вуйчо на Иван. От родителите си знаел, че вуйчото бил лежал по затворите, имал познания по химия, можел да ги научи на юмручен бой, стрелба с оръжие и пр. Едва намерили къщата, там бил само синът на вуйчото Атанас. При изпращането в казармата на Ивановия брат Атанас му казал, че „баща му е цар, по-точно цар Фердинанд. Не мога да кажа защо Атанас казваше, че баща му е цар Фердинанд, но предполагахме, че е получил този прякор в затвора…“. На това изпращане Иван подметнал на вуйчо си: „В България някои живеят добре, а някои – лошо“.

Опитвал се всячески да спечели доверието на своя вуйчо, но напразно. Породили им се дори нелепи помисли да взривят някаква кола на „Балкантурист“, като преди това купят материали от лабораторни принадлежности („Имаше такъв магазин на ул. „Т. Шевченко“ №5“). Или пък да предизвикат побой. И всичко това – за да спечелят доверието на вуйчото. Но се отказали бързо от тези неща, тъй като нямали практическа възможност да ги извършат.

По едно време им хрумнало да създадат организация „Десни милиционери“: за да вършат неща, които са почти милиционерски, но едновременно с това се отричат от милицията. Започнали да търсят други деца за организацията.

Няма да обременявам търпението ти, читателю. Очевидно е, че става дума за младежки лудории и фантазьорства. Някои от привлечените знаели, че „работят за милицията“, други – че „работят за хайдушка организация“, мнозина дори не се познавали помежду си. Дори си изработили ритуална клетва, че „ще изпълняват заповедите на цар Фердинанд“. Описани са хронологично цели пет извършени „акции“! Ето втората: „Изпратихме Николай до първа градска болница, за да намери адреса на Павел Бъчваров – професор по психология, като искахме да се срещнем с този човек, но не на работното му място, и да проведем разговор във връзка с психостимулаторите. Николай ходи до болницата, но не можа да вземе адреса“. Търсели дори оръжие, но пак неуспешно. Дори пробвали да си направят пистолет „Самопал“ от свита тръба, пълнена с барут от кибрит. „По това време обаче майка ми намери този „Самопал“, скара ми се и го изхвърли в реката“.

Задържаният дори описва наличието на две течения в „организацията“ (!): ядро и периферия. А другият задържан „споделя“, че Иван се оформял като лидер. Накрая Ванката обобщава: „Сега оценявам нещата, с които съм се занимавал, отрицателно… Занимавал съм се с това, тъй като съм искал да се преборя с недъзи от нашето общество“.

Другите документи са маловажни.

Мнозина вероятно биха възкликнали, че става дума за абсолютни нелепици. Ала те са обект на усилна работа на няколко служители на Държавна сигурност отпреди 40 години. Това от днешна гледна точка дори изглежда смешно. И най-важното: две момчета търкат арестантските килии в продължение на две седмици, а родителите им нямат вест от тях! Ванката например е освободен след престой от 2 дни в ареста на Второ управление на МВР и 12 дни в ареста на затвора, прибира се с тролей и автобус до дома, отваря дворната врата, покойните му днес майка и татко го поглеждат шокирани, объркани и радостни.

Как завършва следственото дело? На 10 април 1985 г. следователят от ДС Ангел Дончев изпраща материалите на прокурора с мнение за прекратяване, защото задържаните от обективна и субективна страна не са осъществили състава на приписваното престъпление. А на 24 април 1985 г. майор Митьо Марков – прокурор при Софийска окръжна военна прокуратура, прекратява делото поради „липса на престъпно деяние“.

Не мога да не споделя с читателите онова, което ми направи най-силно впечатление сред купчината документи; то предизвиква в последните дни у мен постоянен прилив на вълнение, а и усещане за опора в днешните объркани времена и в една трудна моя възраст.

Ванката, 16-годишен: „Отначало искахме да създадем организация, в която животните да имат по-големи права. След това искахме да избягаме в някаква пустиня, където да създадем държава, която да бъде в най-чист вид, да няма недъзите на обществото, в което живеем. Най-вече не ни харесваше злоупотребата със служебното положение, подкупите“.

Та това исках да разкажа за Ванката. Показах му текста преди да го публикувам, не възрази. Приятелството ни е проверено през годините, а Ивановите честност, безкористност и държавническо чувство за справедливост ще останат непоколебими. И знай, читателю: младежките идеали се чувстват уютно и в душите на петдесет и пет годишни момчета. 

Ала кой е моят герой? – Иван Димитров Петров, прокурор при Софийската районна прокуратура.

(Ванка, Приятелю – в петък на биричка или узо, не забравяй!)

Честит празник, поклонници на Правото!

Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, Югозападен университет – Благоевград и Академията на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на научни публикации и разкази, както и на сборника с биографични и пътеписни есета „Места, събития, човеци“, публикуван през юли 2023 г. В периода 2009–2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От ноември 2014 г. до март 2015 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка като министър и депутат.