Елисавета Белобрадова, кандидат за депутат от ПП-ДБ

Войната в Украйна стана дъвка за всички. Проводниците на руските интереси стигнаха дотам да ни заплашват открито с „ядрен армагедон“, докато евроатлантически настроените ги вълнува само какви оръжия можем още да изпратим там. А като че ли никой не се интересува от един много важен аспект на този конфликт – съдбата на българите в Украйна. И тук става дума не само за дипломатическите ни служители, както си мислеше една несполучлива министърка на външните ни работи, а за стотици хиляди души. Повечето от тях живеят в историческата област Бесарабия, на юг от Одеса до делтата на Дунав, но една значителна част се намира точно в териториите, окупирани от руските агресори – в Таврия и Крим. Техните страдания са най-големи, защото се намират в непосредствена близост до бойните полета и са били обект на изненадващо нахлуване и завладяване, понесли са жертви, мародерства, издевателства, а освен това от началото на войната им е забранено образованието на български език. Но за това родните русофили не обичат да говорят, нито като цяло за трудностите, причинени от руските агресори, пред които са изправени не само таврийските, но и бесарабските българи в Украйна. 

Отново ще подчертая, защото много хора у нас не си дават сметка за това – става дума за стотици хиляди българи, които живеят там в постоянен ужас. Всеки от тях вече има познати или роднини, които са загинали, или са някъде там на фронта. В Болград всяка седмица има панахида за убити местни войници, както и на много други места. Всяко училище има обособено бомбоубежище, а ако няма налично такова, в него не могат да се провеждат присъствени занятия, само онлайн обучение. За малкото време, докато бях там, многократно чух през нощта сирените, а домакините ни предупредиха, че при непосредствена опасност ще ни кажат да се преместим в мазетата. На входовете и изходите от градовете навсякъде има въоръжени военни патрули, които проверяват всяка кола. Вечер има комендантски час, след който е забранено да се излиза навън. Хората са смачкани, депресирани и имат нужда от нашата подкрепа. Затова отидох при тях, да видя на място какво преживяват и да го разкажа.

Непосредственият повод бе денят на Христо Ботев, който реших да отзнаменувам точно там, макар и малко в аванс. Реших отново да се върна по местата, където той е пребивавал като съвсем млад и заедно с това да посетя отново Бесарабия и нейните чудесни хора - българите. Благодарение на тяхното гостоприемство, пак се върнах в село Задунаевка, където Ботев е бил учител. Там топло ни посрещна Ирина Данева, уредник на домът-музей на Христо Ботев, и ни показа подробно цялата музейна сбирка, както и неговият красив паметник. Освен в Задунаевка, Ботев е преподавал и в град Измаил. Там радушно ни посрещнаха Николай Иванов, председател на Българската община „Света София”, и Георги Чилик – председател на Измаилското районно дружество “Христо Ботев”. Показаха ни паметната плоча на сградата, където е бил учител, а след това заедно поставихме цветя на паметника му пред университета в Измаил.  

Историята на Бесарабия ме вълнува от много време. Още преди пет години отидох за първи път и след това написах единствената си самостоятелна книга "Среща с Бесарабия", като винаги съм твърдяла, още много преди да стана политик, че това е най-хубавото пътуване в живота ми. Когато тръгвах за първи път, не си давах сметка, че напускайки България и навлизайки в границите на Молдова, ще намеря целта на своето пътуване – да попадна за първи път в България. Онази, която е била тук при нас, съществувала е, но е натоварила всички добродетели, за които ние още говорим наизуст, но напразно, и си е заминала. Качила е по каруците най-силните и страстни сърца и е потеглила далеч, за да мечтае с векове наред оттогава все за едно – за своето завръщане. Тази година посетих само украинската част, но ще се връщам пак и пак.

На това пътуване отново отидох до село Бабата и отдадох почит на паметника на хилядите бесарабските българи, жертви на геноцида от 1946, причинен от съветската власт и известен като Гладомор. Почетох паметника на генерал Колев и видях родната му къща в село Бановка. Намерих нови приятели като Жанна Пундева-Волкова, уредник на български етнографски музей в селото, и дори си позволих да пробвам ръчно изработените от местните българи маскарадни костюми. Трябва да ви кажа, че изобщо не отстъпват на нашите тук.  

Свърших и работа, посещавайки неделното училище в Измаил. Там се срещнах с десетки младежи, които се подготвяха за кандидатстване в български университети, разказах им за перспективите да продължат образованието си в България и отговарях на техните въпроси, които главно се състояха в "Какво да уча, какъв да стана?". За финал посетих и град Болград, където се срещнах с моята приятелка Наталия Кара, заместник-директор на Болградската българска гимназия. При предишната ни среща тя кипеше от радост и дръзновение, а сега бе много угрижена. Разказа ми за войната, за неволите на хората, за това как градът все повече опустява, а взорът на младите е обърнат предимно навън – към България. Как почти всички мечтаят да бъдат приети в български университети, а някои планират да заминат още по време на средното си образование – към Варна, Русе, София или друг наш град.

Дано тази ужасна война приключи час по-скоро. Но не с примирение пред мощта и наглостта на агресора, а с победа на Украйна и пълно изтегляне на руските войски от окупираните територии. Това е в интерес не само на Украйна, но и на цяла цивилизована Европа. В интерес е и на България. Не само защото ние сме част от същата тази Европа и споделяме достиженията на нейната демокрация и свободния ѝ пазар, и не само от солидарност към една нападната вероломно суверенна държава. Това е наше задължение, защото е в интерес на хилядите наши сънародници, които в момента са жертви и потърпевши на тази война. И в политиките си ние трябва да бъдем водени от грижата за тяхната съдба и благополучие, защото те са българи не по-малко от нас, живеещите в България. Даже бих казала, че са повече българи от мнозина тук. 

Мога да ви уверя, че и занапред ще продължа да работя за каузата България и ЕС да продължат да оказват пълна подкрепа на Украйна. Защото само това е правилното решение, и само така можем да гарантираме сигурността и цивилизационната принадлежност на българите – и на онези там, и на нас тук.