За разлика от 5-октоврийските промени през 2000 година, когато не малка част от българското малцинство в Сърбия беше на страната на демократичната опозиция, а политическият живот в Босилеград и Цариброд кипеше, днес на страната на протестите „Сърбия срещу насилието” излизат само единици българи.

Управляващите кметове и така наречената „опозиция” в българските общини бяха натикани в автобуси и с часове пътуваха и киснеха на дъжда пред Скупщината на Сърбия, за да засвидетелстват подкрепата си за Вучич и управлението, което превърна българските краища в черна дупка на Западните Балкани. Нещо, от което би трябвало да се срамуваме години наред, след като и това управление си отиде в историята.

Повечето медии в Сърбия замитат истината за масовите многохилядни протести, които заливат улиците на Белград. Петият пореден граждански и опозиционен протест „срещу насилието” и един митинг „на надеждата”, организиран от страна на властта в Белград, за само един месец, могат да се окажат увод в поредната „цветна революция” на Балканите.

В една такава революция по мирен начин падна режимът на Милошевич през 2000 г., след това Едуард Шеварнадзе в Грузия 2003 г., Леонид Кучма в Украйна 2004 г., Аскар Акаев в Киргизия 2005 г. и „Майданът” в Киев 2014 г.

„Цветните революции” или „Революциите на цветята” обикновено са мирни, масови и продемократични протести за свободни избори. Защо те се превърнаха в нощен кошмар за всички най-опасни и до зъби въоръжени диктатори по света?

След края на Студената война, светът като че ли негласно прие правилото, че всяко управление трябва да има подкрепата поне на половината от избирателите. Хората вече се раждат със съзнанието, че имат право на вот и право на свободен и достоен живот. Поне в по-развитата част на света, държавите вече не са частна собственост на царе, крале и други господари на живота и смъртта.

Въпреки че в Белград се случи първата цветна революция в началото на 21 век, тука за съжаление се случи и първата успешна контрареволюция. Наследниците на Милошевич просто не можаха да скъсат с великосръбската политика и отново заиграха на геополитическата карта, изчаквайки удобен момент за окончателна битка за Велика Сърбия и всесръбско обединение. Младите продемократични сили бяха стигматизирани като глобалисти, чуждестранни агенти и шпиони на Запада. Много от тях стегнаха куфарите си и заминаха в чужбина.

Брюксел и Вашингтон уморени от омиротворяването на Балканите по време на сръбската агресия върху бившите юго-републики и Косово, не съобразиха навреме опасността от консолидирането на великосръбския национализъм. Както и в случая с Милошевич, те прекалено дълго време разчитаха на „стабилократията” на Вучич и вярваха в неговата проевропейска риторика. Руската агресия на Украйна свали европейската маска на Вучич и показа истинското му лице. Въпреки призивите и заигравките, Вучич си остана на страната на Путин, изчаквайки неговата победа в Украйна с надеждата за ново прекрояване на границите на Балканите и „окончателно решаване на сръбския национален въпрос”.

След почти две десетилетия, в Сърбия се установи не само диктатура на консервативния великосръбски национализъм, но и култура на страх и насилие, която на 3 и 4 май т.г. потопи в кръв училище в центъра на Белград и две села в околността на Младеновац. Този път, лавината от социално недоволство се отприщи и изля на улиците на Белград.

Засега протестите набират масовост, но властта си прави оглушки с техните искания. На пръв поглед те са доста семпли. Иска се смяна на регулаторния орган за медиите, прекратяване на риалити програмите, на които се пропагандира насилие и омраза, спиране на жълтите издания и таблоиди, в които се нарушава журналистическия кодекс и пропагандира насилие, отнемане на националните лицензи на ТВ Пинк и ТВ Хепи, смяна на вътрешния министър Братислав Гашич и началника на БИА Александър Вулин. Иска се и спешно заседание на Скупщината, на която да се обсъди отговорността на правителството и сигурността в страната.

На пръв поглед това са съвсем нормални искания на гражданите, които искат да живеят мирно и спокойно и да са сигурни за живота и здравето на децата си. Техните послания не са спорни. Спорно е, как Вучич ще ги разчете, а от това зависи дали протестите ще останат мирни или ще се радикализират.

Засега тактиката на Вучич е да купува време, да изчака протестите да се размият и стопят сами по себе си. Както неведнъж с е случвало. Само че от съдбата на тия протести зависи не само бъдещето на Сърбия, но и бъдещето на сегашното поколение опозициони политици. Те знаят, че всяко споразумение с Вучич е равно на политическо самоубийство, дори и ако той приеме сегашните искания на протеста. И Вучич, и опозицията са наясно, че с исканията няма да се спре дотук. Наясно са, че и всяко излизане на избори по начина, по който те се провеждат сега, също е самоубийство.

Разбира се, Вучич може да тръгне и по пътя на потушаването на протестите, използвайки крайната десница за да застраши и разгони протестиращите както се случи през 2020 г. с протестите „1 от 5 милиона”. Това може да се окаже пагубно не само за него, но и за цяла Сърбия. Ако се съди по масовостта и поведението на протестиращите, сръбското общество е сериозно уморено от Вучич и иска да се освободи от него. От това дали той навреме ще разбере, че времето се е променило, че неговото управление е изчерпано, че по улиците на Белград протестира едно ново поколение и че промените са неизбежни, зависи дали те ще се случат по мирен или по насилствен начин.

За българите в Сърбия остава въпросът как те ще се позиционират в предстоящите политически промени. Дали след унищожителната демографска и икономическа катастрофа, миграция, стигматизиране и разбиване на опозицията ще се появят нови лидери, които да хванат крачка с новото време, или ще се оставят на старите играчи, които, няма съмнение в това, ще прелетят в новите партии и движения само за да запазят местата си в управленския апарат. 

--------------------

Иван Николов, КИЦ „Босилеград". Анализът е написан специално за Агенция БГНЕС.