Проф. Ивайло Дичев, Дойче веле

Г-н Борисов има златна възможност да остане в историята, ако в неговия мандат влезем в еврозоната. При идеално стечение на нещата предстоят две години чакалня, плюс още една година за техническата подготовка. И ето - апотеоз тъкмо в края на мандата. Каквото и да мислим за управлението на царя, няма как да забравим, че тъкмо при него с отачян щурм се вмъкнахме в Европейския съюз.

Най-радващо е обстоятелството, че наред с ГЕРБ и ДПС левицата също подкрепя отдавна чаканата стъпка към еврото. Важна роля изигра може би посредничеството на европейски социалисти - Станишев специално доведе еврокомисаря по финансите Московиси, който е бивш социалистически министър. Може пък въвеждането на еврото да е удобно за Русия, която така опростява финансовите си (и най-вече туристически) взаимоотношения с нас - и по тази причина фабриките за тролове сега са много по-пасивни, отколкото по теми като бежанците или Истанбулската конвенция. Позитивната хипотеза звучи така: темата е толкова важна, че управляващите са се отказали от медийно политиканстване, а националпопулистите се занимават с тютюнопушене и прослава на Крим.

Защо толкова много българи се плашат от еврото?

И въпреки всичко социологически сондажи редовно показват, че българските граждани се боят от еврото. Миналата година Алфа рисърч отчете 45% „против“ и 32% „за“. Другаде има и по-лоши съотношения. Страхът от повишаването на цените не ми се струва достатъчен като обяснение - последните страни, които се присъединиха към общата валута, отбелязаха незначителна инфлация. Пък и ако някой използва размътването на водата, за да закръгли цените на продуктите си нагоре, това нали също е част от българската икономика? Тоест, ако нещо поскъпне с половин процент, това не значи, че парите ще отидат в Европейската централна банка, а че продавачът българин ще спечели точно толкова, колкото е загубил купувачът българин. А и добре знаем кога продавачите вдигат цените - когато има кой да ги плаща и няма конкурент с по-добри условия.

Страхът, според мен, идва от друго. На няколко пъти българското население беше ограбвано от комунистическия режим с парични реформи - през 1947, 1952, 1962. Парите се обменят по сложни схеми, трябва да доказваш дали са от трудови доходи, има лимити, над които курсът е по-лош или пък плащаш данъци. Целта е да се оберат парите от населението. И във всеки един от тези обмени гражданинът е изправен срещу държавата. Последната обмяна помня и аз. Чувствах се дълбоко ощетен от това, че топчето „американче“ от 15 стари скочи на 4 нови стотинки (=40 стари!). Но днес държавата не определя цените и ако нещо поскъпне два и половина пъти, просто ще ида да купя от друг, нали така? Явно не е помогнала деноминацията на Костов от 1999, при която имаше само математическо опростяване, без грабеж. Трупаното десетилетия недоверие се предава от поколение на поколение.

За и против

Някои икономисти се опасяват, че сегашният курс 2:1 няма да бъде запазен и докато сме в чакалнята, левът ще трябва да се „отвърже“, така че да намери пазарната си разменна стойност спрямо еврото. Не е лошо някой да ни обясни този момент - като лаик ми се струва, че при свободата на обмяна, която сега имаме, в първия ден на отвързването ние просто ще обменим парите си в евро и така левът ще умре от само себе си.

Често се чува и друг контрааргумент - щяло да ни се налага да помагаме на държави, изпаднали в беда. Ще помагаме, за да помагат и на нас - нали това е идеята. Пък и второто - ние да имаме нужда от помощ, изглежда по-вероятно.

По-тънки критици атакуват еврото откъм най-позитивната му страна - тъй като ще станело много лесно и евтино да взимаме заеми, политиците ни щели да се разпищолят като гръцките и ние сме щели да затънем. Но ако не можем да контролираме държавата си, най-добре да се отправяме към терминал 1. Да не строим магистрали, защото някой може да катастрофира. Да не купуваме самолети, защото министрите може да решат да нападнат някого.

Ползата от еврото не е само финансова - евтини кредити, стабилност и огромно улесняване на туризма. Най-важното е, че ще се озовем в А-отбора на ЕС. Пак ще следваме същата финансова дисциплина, която си наложихме преди 20 години, но ще имаме думата да решаваме накъде да върви европейската икономика.

Предполагаемата загуба на суверенитет, която някои окайват, всъщност е точно обратното - заемане на много по-сериозна позиция на международната сцена. Откакто са възникнали, националните държави функционират в тази система: търгуват, воюват, поддържат дипломатически отношения. Този обмен предполага споделени средства. Вярно, че е малко обидно, дето си говорим на английски на международни форуми, но така се разбираме. И когато каталунец реши да утвърди собствената си идентичност като говори на езика си, ние просто не го разбираме, а той си остава с едната гордост. Така и с лева - слаба валута, неизвестна, нестабилна. Ще изчисляваме известно време и в евро, и в лева, както правеше дядо ми, който до края на живота си пресмяташе всичко в „стари пари“. После ще свикнем, както свикнахме с пътните знаци, с компютърните команди, с икономическите статистики.

За какво сме им всъщност?

Най-мистериозна в случая е подкрепата на ЕК и на френския президент Макрон за членството ни в еврозоната (противно на някои кръгове в Германия). За какво сме им? Един оптимистичен сигнал за това, че проектът се развива напук на Брекзита? Пък и България не е прекалено голям хап за преглъщане, ще се интегрира безпроблемно като балтийците.

От друга страна недоверието към нас е факт. По веднъж месечно имаме някаква външна оценка за съдебната система, за ужасното състояние на медиите, напомнят ни, че не сме солидарни с някои европейски политики. Защо не ни искат в Шенен, а ще ни пуснат в еврото? Дали планът на Макрон не е да изолира проблемните Полша и Унгария (които са извън еврото) и така да ги остави във външния кръг срещу едно растящо проевропейско мнозинство? Но откъде идва неговата убеденост в нашата лоялност?

Каквато и да е високата игра, най-добре да се възползваме от щастливия зар преди големите да са размислили.