Всичко създава впечатлението, че трябва да отидем в Китай, а нито един държавен глава от развита или развиваща се страна не смята, че трябва да отиде там в началото на мандата си, както ние отивахме и продължаваме да ходим в САЩ. По този начин се създава представата, че Китай се е превърнал във втората по сила държава в света и че е необходимо да му се отдаде уважение, да бъде видян, да бъде обожаван.

Всъщност причините за това са много: Китай се развива много бързо, армията му се превръща в една от двете най-големи в света; някои от фирмите му вече са световни лидери; той регистрира повече патенти от всяка друга страна в света; присъства в безброй страни и до голяма степен финансира публичния дълг на много страни, както развиващи се, така и развити. Сега той има думата в най-големите конфликти - от Украйна до Близкия изток, и по-специално до голяма степен гарантира края на месеца на Русия, която би се сринала икономически, финансово и военно без подкрепата (засега все още ограничена до пари и стоки, а не до оръжия) на своя могъщ съсед. Нещо повече, той се хвали, че си е осигурил средства, за да разполага с най-голямата армия в света до 2050 г., и вече се позиционира като лидер на това, което нарича „глобален Юг“...

Западът обаче прави сериозна грешка, като се заиграва с Китайската комунистическа партия.

Първо, Китай не е много голяма сила и вероятно никога няма да бъде. Доходите на всеки от неговите жители са и ще останат много по-ниски от тези на САЩ и дори на някои от неговите съседи като Южна Корея и Япония. От друга страна, КНР страда от значителна демографска криза, което означава, че населението ѝ ще намалее наполовина до края на века; това затруднява финансирането на социалната ѝ система: тя остарява, преди да забогатее. Освен това, въпреки че разполага с голям брой суровини, Китай страда от нарастваща продоволствена зависимост, която компенсира с трескаво закупуване на селскостопански стоки в Европа, Русия, Африка и Латинска Америка. Всъщност растежът му е толкова неорганизиран, че околната среда и почвите му са до голяма степен деградирали и са затрупани с безпрецедентно количество отпадъци, което допълнително намалява селскостопанското му производство и влошава климатичната му ситуация.

Освен това стремежът на Комунистическата партия да запази превъзходството си над пазарната икономика и закона води до огромна корупция на всички равнища, прави решенията в публичния и частния сектор напълно нерационални и неефективни и отблъсква предприемачите и новаторите. Много скоро изборът пред китайското правителство ще бъде особено ясен: или да държи под контрол компаниите и предприемачите, с риск да прекъсне растежа и да обезличи средната класа; или да даде повече власт на предприемаческата класа, върховенството на закона и свободата на словото, в ущърб на привилегиите на партията; или пък, ако не се получи нито икономически растеж, нито индивидуална свобода, да се впусне във военна авантюра, за да обедини трайно страната около Комунистическата партия, която сега е позиционирана като защитник на корените на нацията. Не е нужно да си учен, за да разбереш, че нищо от това няма да се получи. И освен, ако не загуби себе си в опасен конфликт, Китай ще има много по-добри неща за правене, за да се спаси, отколкото да води война или да управлява Юга.

Следователно представителите на демокрациите, и по-специално тези, които скоро ще се срещнат в Япония на форума на Г-7, правят сериозна грешка, като признават комунистически Китай за лидер на „глобалния Юг“, докато той не е нищо повече от телохранител на няколко притиснати в ъгъла диктатори в Латинска Америка, Африка и Русия.

Напротив, от съществено значение е да се даде основна роля на нововъзникващите нации, които трудно се опитват да направят демокрацията жива. Следователно не в Китай, а в Индия и в няколко други страни като Бразилия, Южна Африка и Нигерия трябва да се втурнем.

Случващото се в Украйна би трябвало да е достатъчно, за да разберем това: битката, която предстои, не е между Севера и Юга, а между самоуверените, но отчаяни диктатури и демокрациите, които се съмняват във всичко, но имат бъдеще. /БГНЕС

.....

Жак Атали е френски икономист, финансист и философ. През 1991 г. става основател и първи ръководител на новата Европейска банка за възстановяване и развитие. Автор е на романи, есета и монографии.