Негови са клетвените думи: Ти какво пожертва, за да има и утре България?
На 5 декември 1917 година е роден Илия Минев. Половината от живота му преминава в комунистическите затвори и лагери, но те не успяват да прекършат волята му за борба. Съдбата му след 10 ноември 1989 г. е доказателство, че т.нар. „преход“ бе контролиран и продължава да бъде контролиран от бившите от ДС и БКП. За тях Илия Минев бе враг. А за много от новоизлюпените „демократи“ той бе „неудобен“. Причината бе елементарна – те бяха също от комунистически фамилии.
Есента на 1989 г. и зимата на 1990 г. Южният парк в София се бе превърнал в своеобразна демократична „борса“ на която всяка възстановена или новосъздадена партия и гражданска организация, представяше идеите си, търсеше и намираше свои съмишленици. Нямаше още държавни офиси за партиите, нямаше и държавни партийни субсидии. Но имаше вяра и надежда.
Около Илия Минев групата не бе многобройна. Страхът все още имаше „големи очи”. Възстановяваха се стари партии, но някои от тях искаха да се забрави периодът, в който и те са „играли” по свирката на комунистите. Затова и Илия Минев бе неудобен. Гледаха с недоверие към легионерите и не споменаваха за горяните. Лидери на СДС смятаха, че демокрацията трябва да се случи с активното участие на комунистите. Така и стана. Нещо повече. Комунистите си я направиха по свой образ и подобие. С техни кадри. За съжаление се намериха „демократи”, които ги обслужиха. Някои и до днес го правят.
А гражданите, които бяха от некомунистически фамилии останаха в аутсайдерската зона на живота или просто напуснаха България. Днес наследниците на някогашните „безпартийни граждани” са отново в положението, в което бяха и техните родители, бащи и деди. Парадоксът е, че некомунистите в България така и не разбраха, че трябва да се обединят срещу комунистите.
А посмъртното послание на Илия Минев е в тези му клетвени думи: „ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?“ Това послание е към нас, българите. За комунистите то е гола фраза.
Фактор
На 5 декември 1917 година е роден Илия Минев. Половината от живота му преминава в комунистическите затвори и лагери, но те не успяват да прекършат волята му за борба. Съдбата му след 10 ноември 1989 г. е доказателство, че т.нар. „преход“ бе контролиран и продължава да бъде контролиран от бившите от ДС и БКП. За тях Илия Минев бе враг. А за много от новоизлюпените „демократи“ той бе „неудобен“. Причината бе елементарна – те бяха също от комунистически фамилии.
Есента на 1989 г. и зимата на 1990 г. Южният парк в София се бе превърнал в своеобразна демократична „борса“ на която всяка възстановена или новосъздадена партия и гражданска организация, представяше идеите си, търсеше и намираше свои съмишленици. Нямаше още държавни офиси за партиите, нямаше и държавни партийни субсидии. Но имаше вяра и надежда.
Около Илия Минев групата не бе многобройна. Страхът все още имаше „големи очи”. Възстановяваха се стари партии, но някои от тях искаха да се забрави периодът, в който и те са „играли” по свирката на комунистите. Затова и Илия Минев бе неудобен. Гледаха с недоверие към легионерите и не споменаваха за горяните. Лидери на СДС смятаха, че демокрацията трябва да се случи с активното участие на комунистите. Така и стана. Нещо повече. Комунистите си я направиха по свой образ и подобие. С техни кадри. За съжаление се намериха „демократи”, които ги обслужиха. Някои и до днес го правят.
А гражданите, които бяха от некомунистически фамилии останаха в аутсайдерската зона на живота или просто напуснаха България. Днес наследниците на някогашните „безпартийни граждани” са отново в положението, в което бяха и техните родители, бащи и деди. Парадоксът е, че некомунистите в България така и не разбраха, че трябва да се обединят срещу комунистите.
А посмъртното послание на Илия Минев е в тези му клетвени думи: „ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?“ Това послание е към нас, българите. За комунистите то е гола фраза.
Още от От редактора
Преди 148 години Великите сили решават съдбата ни без нито един български глас
По силата на Берлинския договор българските територии, установени от Цариградската конференция от 1876 г., са разделени на 7 части
Преди 35 г. България приема конституцията на фона на вълна от гладни стачки, палаткови лагери и митинги
Приемането на Основният закон на страната от 7-то Велико народно събрание е съпроводено от т.нар. „протест на тридесет и деветимата“, които обявяват гладна стачка през май 1991 г. Те напускат парламента с декларация, в която искат саморазпускане на Великото народно събрание, избори през юли и БСП да върне парите, които е взела от бюджета.
Памет за Учителя – 162 години от рождението на Петър Дънов
Той е създател и предводител на Всемирното бяло братство през 1922 година, чрез което демонстрира цялостния подход към така наречените окултни науки за себепознанието