На днешния ден, 7 март, се навършват 127 години от рождението на Фра Дяволо – една от най-чистите жертви на червения терор в България. Зад творческия псевдоним, популярен в началото на миналия век, всъщност се крие видният художник, карикатурист, фейлетонист, общественик и издател Райко Алексиев.
Голямата му гордост е основаният от него сатиричен вестник „Щурец“ (1932-1944). Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри. Тиражът му от 50 хил. през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания. Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев стават редовни сътрудници на “Щурец” .
Няколко от героите на изданието се превръщат в нарицателни: Генчо Завалията - тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гъсков - глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето - шоп одумник, Отец Тарапонтий - практичен духовник.
С жлъчния си хумор Райко Алексиев си спечелва много врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат е многократно предупреждаван да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност и твърди: "Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва".
Непосредствено след преврата на комунистите Алексиев е арестуван от Лев Главинчев като "народен враг" поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. През ноември 1944 е пребит до смърт в Дома на слепите, където са задържани много други интелектуалци и общественици, а имуществото му е конфискувано в полза на "народната власт".
През март 1945 Алексиев е осъден посмъртно заради “антисъветска” и “прогерманска” пропаганда от т.нар. "Народен съд" по известното Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити.
В годините на Народна република България книгите му са забранени. Чак след смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година Райко Алексиев е реабилитиран. За един от физическите му убийци се сочи бащата на активните социалисти Ирина и Филип Бокови – Георги Боков, дълги години председател на Съюза на журналистите в България. Боков е убил Алексиев, размазвайки главата му с ботушите си.
И до днес комунистите и наследниците им не са се покаяли за тази невинна кръв и подминават темата с мълчание, даже с презрение. Но България вече не е БКП-БСП и затова дължим поклон в сърцата си към Фра Дяволо.
Фактор
Голямата му гордост е основаният от него сатиричен вестник „Щурец“ (1932-1944). Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри. Тиражът му от 50 хил. през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания. Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев стават редовни сътрудници на “Щурец” .
Няколко от героите на изданието се превръщат в нарицателни: Генчо Завалията - тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гъсков - глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето - шоп одумник, Отец Тарапонтий - практичен духовник.
С жлъчния си хумор Райко Алексиев си спечелва много врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат е многократно предупреждаван да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност и твърди: "Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва".
Непосредствено след преврата на комунистите Алексиев е арестуван от Лев Главинчев като "народен враг" поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. През ноември 1944 е пребит до смърт в Дома на слепите, където са задържани много други интелектуалци и общественици, а имуществото му е конфискувано в полза на "народната власт".
През март 1945 Алексиев е осъден посмъртно заради “антисъветска” и “прогерманска” пропаганда от т.нар. "Народен съд" по известното Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити.
В годините на Народна република България книгите му са забранени. Чак след смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година Райко Алексиев е реабилитиран. За един от физическите му убийци се сочи бащата на активните социалисти Ирина и Филип Бокови – Георги Боков, дълги години председател на Съюза на журналистите в България. Боков е убил Алексиев, размазвайки главата му с ботушите си.
И до днес комунистите и наследниците им не са се покаяли за тази невинна кръв и подминават темата с мълчание, даже с презрение. Но България вече не е БКП-БСП и затова дължим поклон в сърцата си към Фра Дяволо.
Още от От редактора
Съединените щати честват 250 години държавност
На 4 юли 1776 г. Континенталният конгрес приема Декларацията за независимостта на САЩ
Умира Георги Димитров, но истината за неговата роля все още разделя България
77 години след смъртта на Вожда, както още са го наричали, българските историци отказват да направят обективен прочит на живота и делото на Георги Димитров, а Кремъл отказва да разсекрети документи около смъртта му
Преди 314 г. е роден Жан-Жак Русо, който от своя век каза: Човекът е окован във веригите на институтите
На 28 юни през 1712 г. в Женева се ражда бъдещият влиятелен френски просветител с енциклопедични познания Жан-Жак Русо. Разсъжденията му са толкова радикални за времето си, че романът „Емил или за възпитанието“ е изгорен в Париж, а в Женева и книгата му „Общественият договор“, а в Хага, Париж и Женева горят пред всички „Писма от Юра“, обявени от църквата за „противни на бога“.