В края на 1996 г.страната е в хаос, надига се революционна вълна. Работниците отказват да работят, защото трудът им е тотално обезценен. В страната свършват зърнените запаси. В магазините не достигат хранителни продукти. Само за около месец българският лев тотално катастрофира. Един американски долар се разменя вече за 3 000 лева. Инфлацията е 300%. Средната месечна заплата пада под 10 щ.д. или по малко от днешните 20 лева. Граждани блокират пътищата, започват масови стачки в страната.

Като резултат от всичко това е подадената на 22 декември оставка на червения премиер и председател на БСП  Жан Виденов (10 години по-късно той е установен като сътрудник на Държавна сигурност с агентурно име „Дунав“).

На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание 37-то Народно събрание приема оставката на правителството на БСП. За тази партия това е единственият начин в момента за оцеляване и спасяване от справедливия народен гняв и същевременно добре пресметнат политически ход, който е и договорен с някои от лидерите на „синята опозиция“.

На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство има БСП, отлага гласуването на предложената от СДС „Декларация за национално спасение“. 

На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. Това прелива чашата на търпението в цялата страна.

Така се стигне до голямото протестно шествие на опозицията на 10 януари 1997 година срещу управляващата Българска социалистическа партия. То прераства в  прераства в щурм на сградата на Народно събрание.

Часове по-късно президентът д-р Желю Желев (чиито мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство, с което формално нарушава Конституцията, но показа ясна политическа воля. Конфедерацията на труда „Подкрепа“ призова към национална политическа стачка и към гражданско неподчинение. След известно колебание ръководството на СДС отправя същия призив.

Около обяд на 10 януари Парламентът е блокиран от протестиращи граждани с искане народните представители да напуснат неговата сграда. Масово се скандира: “Напуснете парламента!“ и „Червени боклуци“. Но депутатите от БСП отказват да напуснат Народното събрание. Част от народните представители на СДС напускат сградата, а друга – остават вътре в нея. 

Новоизбраният президент Петър Стоянов се обръща към протестиращите с призив да се разотидат и да избягват крайните действия, като обещава честно управление. Като аргумент произнася и популярното в този период обещание, което най-често преди него дава лидерът на СДС и бъдещ премиер на страната Иван Костов: „НЯМА ДА ВИ ИЗЛЪЖЕМ!“ Но независимо от призивите на политици от ръководството на СДС гражданите атакуват Парламента и се стига до сериозни инциденти между тях и полицията подкрепена и от вътрешните войски. Има ранени.

Ето какво разказва за този паметен ден журналистът Георги Даскалов от в. „Демокрация“:

„Късно през нощта на 10 срещу 11 януари полицията проведе акция за извеждане на депутатите от Народното събрание. При нея абсолютно безпричинно, понеже протестиращите вече бяха понамалели и не представляваха сериозна заплаха, бяха бити стотици хора. Някои от тях пострадаха тежко, например бившият министър-председател Филип Димитров, комуто шиха и бинтоваха главата в “Пирогов”. След този бой стана ясно, че комунистите си отиват – с бой или с добро. Протестите заляха цялата страна, а всеки ден по софийските улици имаше огромни шествия. Слави Трифонов и компания, които тогава бяха млади и все още относително чисти, пееха “Кураж, дружина вярна, сговорна”, а ние за пръв път в живота си вярвахме, че нещо зависи от нас. Спомням си, че тогава Иван Костов, бидейки лидер на СДС и политически водач на протестите, каза от стълбите на бившия Партиен дом: „И когато вземем властта, комунистите ще идат, където им е мястото.“ Ние мислехме, че мястото на комунистите е в затвора и се радвахме, ама откъде да знаем, че на “Копитото” той вече се бил разбрал с тях – те да отстъпят властта, а ние да забравим какво е било.“