Днес се навършват 52 г. от смъртта на д-р Г. М. Димитров - политикът, който виждаше ясно в мрачното бъдеще на човечеството! 

Д-р Димитров е роден през 1903 г. в Ени чифлик – Турция по времето на турския султан Абдул Хамид II, чиято власт се тресяла издъно от Илинденско-Преображенското въстание на бунтовните българи от Македония и Тракия. В спомените си д-р Димитров споделя за немотията, робския труд и пословичното трудолюбие на тракийските българи. 

След падането на Одрин /13 март 1913г./ се провежда Мирната конференция в Лондон, след която Турция отстъпва по линията Енос-Мидия, както и Егейските острови. Ени чифлик остава в турска територия и по нареждане на българските власти всички българи трябва на напуснат селото и да се установят в България. 

Семейството на д-р Димитров се установява в село Дойренци около град Ловеч. Завършва прогимназия с отличие. Работи като писар и учител.

След Деветоюнския преврат като убеден идеен привърженик и последовател на БЗНС и Ал. Стамболийски е арестуван и хвърлен в затвора, където вероятно е предопределено и политическото му бъдеще. След излизането си от затвора отива в София, там се среща с Петко Д. Петков, който по онова време е най-активният деятел на БЗНС. Работи като сътрудник и журналист във вестник „Младежко знаме“, органът на ЗМС.

През 1924 г. осъществява една своя мечта като се записва в Свободния университет със специалност „Дипломация“. По-късно кандидатства и е приет в Медицинския факултет, който завършва през 1929 година.

На 21 юни се провеждат избори за Народно събрание, в които той участва и е избран за народен представител. Проявява се като изключителен оратор. Застъпва се за социални реформи и смело отстоява правото на народа за свобода и демокрация. Става сърцето и душата на БЗНС. За съжаление за кратко. 

На 19 май 1934 г. е извършен военен преврат. Д-р Димитров е задържан по процеса срещу генерал Заимов. Отказва да сътрудничи на полицията, заради което е жестоко пребит в килиите с няколко счупени ребра и тежко наранени крака. Необходими са цели осем месеца за неговото възстановяване. 

През месец февруари 1941 г. по негова инициатива е изпратено искане, подписано и от други политически лидери, с молба за аудиенция с Цар Борис. Получават отказ. Малко по-късно последва второ писмо, в което се настоява България да не се обвързва с воюващите страни. Този път отговорът на монарха е категоричен. Полицията предприема масови арести и инквизиции към опозиционните лидери.

Д-р Димитров успява да се изплъзне и нелегално напуска страната, посвещавайки живота си на битка за демокрация срещу тоталитарните режими. 

Вече извън граница той изготвя и разпространява манифест, в който осъжда подписването на Тристранния пакт и го определя като „най-голямото посегателство срещу правата и свободите на българския народ“. Отправят се и остри критики към цар Борис и политиката му на съглашателство.

В годините от 1941 до 1944-та се установява в Югославия, Яфа, Кайро и Цариград. В Йерусалим основава Български Национален Комитет. Подготвя и изпраща позиви и прокламации към България с призиви за борба и съпротива срещу нацисткия режим. 

През септември 1944 г. се завръща в България и е посрещнат от стотици хиляди негови последователи. Осъзнавайки, че моментът в последните месеци от войната е особено съдбоносен и решителен за страната предприема незабавни действия за подготовката на БЗНС и други демократични организации за гарантирането на свободата и независимостта на България. Няма колебание, че българските комунисти извършват предателство спрямо страната ни и работят изцяло в полза на Съветите. Същата година през месец октомври се провежда националната конференция на БЗНС, на която се обявява обединението на съюза и д-р Димитров е избран за Главен секретар /председател/.

Новият лидер на обединения съюз се превръща в основен фактор в политическия живот на страната и категорично се противопоставя на всяко вмешателство от страна на Съветския съюз във вътрешните работи на България и отказва каквото и да е сътрудничество с БКП. Паметни ще останат многохилядните събори в Ловеч, Стара Загора, Пловдив и Плевен. Комунистите, окрилени от присъствието на триста хилядна руска армия в страната, са активизирани и извършват масови убийства и погроми. По нареждане лично на Георги Димитров се извършват масови арести, разтурват се събрания, преследват се политически дейци и техните близки. По нареждане на Сталин се настоява за отстраняването на д-р Димитров от лидерския пост, в противен случай БЗНС и неговите поделения ще бъдат разтурени.  Предприемат се действия за пълното ликвидиране на демократичните политически организации у нас.

В първите месеци на 1945 г. положението в страна рязко се влошава. Пред д-р Димитров има само две възможности - или да бъде екзекутиран от комунистите на родна земя в близките месеци, или незабавно да напусне страната и да продължи дейността си зад граница, като привлече вниманието на демократична общност. През месец май е поставен под домашен арест, под строга охрана и вече не храни илюзии, че екзекуцията му наближава. В средата на месец май лидерът на БЗНС получава достоверни сведения, че на 24 май ще бъде откаран в Дирекцията на милицията, където ще бъде жестоко измъчван и под някаква форма принуден да подпише гнусни измислици за дейността му и тази на БЗНС. Решението му е, че не бива да се остави в ръцете на коминистите, на гаврите им и комунистическия произвол. Въоръжен с тройна доза отрова и револвер тръгва към смъртта. По-късно ще напише в спомените си, че: „жив няма да попадна в ръцете на джелатите.“ 

Бягството е успешно! Намира спасение във вилата на американския дипломат Мейнард Барнс, който му оказва пълно застъпничество и съдействие, и организира напускането от България.

На 5 септември с американски самолет напуска страната и се озовава отново в емиграция. 

Извън пределите на родината ще основе Българския Национален Комитет, който включва БЗНС, Социал-демократическата партия, Народния съюз „Звено“, Демократическата партия и независими интелектуалци.

По негова инициатива е създаден „Съюзът на поробените източно европейски държави“. Ще държи речи в Съвета на Европа и ще настоява там да бъдат оставени няколко празни стола за поробените европейски народи.

По-късно ще създаде първата българска рота в НАТО, просъществувала от 1951 до 1964 г. Ще издава периодично вестник „Свободна и демократична България“ .

И ще създаде силна организационна структура на политическата емиграция по целия свят и до края на живота си ще поддържа духа и вярата в свободата и демокрацията на България!

*Текстът е публикуван от Николай Ненчев по повод 50- годишнината от смъртта на големия български политик във Фейсбук