Юлия Кастайн, Дойче веле

Без фотокопирната машина, която по онова време все още е сравнително нова технология, този скандал едва ли щеше да придобие такава публичност: преди 50 години, през 1971, репортерът на вестник "Ню Йорк таймс" Нил Шиън се сдобива с хиляди страници от строго секретен доклад на военното министерство във Вашингтон. Но Шиън иска не просто да ги прочете, каквато е уговорката с източника му, а да разполага с копие на всички тези документи. В крайна сметка успява да ги преснима, което в онези години е било истинско предизвикателство.

"Това си беше чисто убийство"

Неговият източник е бившият съветник в Пентагона Даниел Елсбърг, който е знаел отлично, че правителството не казва истината за войната във Виетнам. По-късно самият Елсбърг разкрива какво го е накарало да се реши на тази стъпка: „Как трябваше да постъпя, след като знаех, че моята страна подклажда една нелегитимна война? А жертвите - цивилните, но и войниците - това си беше чисто убийство".

В "Ню Йорк таймс" начаса осъзнават колко взривоопасен е въпросният доклад, поръчан лично от бившия военен министър Робърт Макнамара. Осъзнават и какво ще последва, ако го публикуват и бъде разкрит техният източник. Защото в най-лошия случай издаването на тайна се наказва със смърт.

Цял щаб от репортери и разследващи журналисти се изолира тайно на 11-ия етаж на хотел „Хилтън" в Ню Йорк. Линда Хамстър добре си спомня мига, в който за пръв път се присъединила към екипа, без да знае защо точно са я повикали. „Навсякъде имаше купчини листа, над 7000 страници. И всяка една от тях носеше гриф „Строго секретно"."

След три месеца, през които журналистите денонощно разследват, сравняват, пишат и пренаписват, през юни 1971 година историята най-сетне е готова за публикуване. Във Вашингтон тя отеква като бомба, а президентът Ричард Никсън дава указания на правосъдния министър да предприеме мерки срещу следващи публикации по темата. „В "Ню Йорк таймс" и без друго са ни врагове, да действаме", нарежда той по телефона на своя правосъден министър.

Но също и предшественикът му Линдън Джонсън иска да се сложи край на публикациите, които го представят като военен агресор и лъжец. А Хенри Кисинджър, тогава съветник по въпросите на националната сигурност, изрича следното: „Джонсън смята, че това е удар срещу интегритета на правителството. Щом е възможно някой да открадне цял шкаф с документи и да ги даде на пресата, значи управлението просто вече е станало невъзможно".

"Имах 30 секунди"

Първоначално съдът уважава искането на правителството и спира по-нататъшните публикации на "Ню Йорк таймс". Но междувременно "Вашингтон пост" се е сдобил с копие от материалите. Тъй като в изданието нямат време да ги проучат така обстойно, както преди това колегите им от "Ню Йорк таймс", главният редактор Бен Брадли настоява да се продължи оттам, докъдето са стигнали журналистите от "Ню Йорк таймс" - макар да знае отлично, че той и издателката на вестника могат да влязат в затвора. Брадли знае обаче и друго: че ако не продължат работата по историята, ще изглеждат като проправителствено издание, които се страхува да се опълчи на управлението. „Завинаги щяхме да бъдем обречени да сме втора категория", казва Брадли.

Издателката Катрин Греъм също се съгласява. „Просто казах: Окей, направете го. Имах 30 секунди да взема решението. И 50-процентов шанс това решение да е правилното", признава тя години по-късно.

За президента Никсън аферата е тежък удар. Върховният съд на САЩ отсъжда, че правото на свободно изразяване е водещо, а медиите са  призвани да търсят отговорност от правителството. Проваля се и жалбата срещу разобличителя Елсбърг. Никсън е бесен и настоява хора на "Вашингтон пост" никога повече да не бъдат допускани в Белия дом. Но и тук се проваля. А няколко години по-късно "Вашингтон пост" и аферата "Уотъргейт" го принуждават да подаде оставка.