84 години памет за Данаил Николаев – генералът, който поведе българската войска към Съединението

На 29 август 1942 г., в град Банкя издъхва легендарният Данаил Цонев Николаев - български офицер, генерал от пехотата, останал в историята ни като „Патриарх на българската войска“. Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война, военен министър в два мандата и един от основните строители на младата българска армия, Николаев е първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата.

Той е роден на 30 декември 1852 г. в град Болград, Бесарабия. Потомък е на великотърновски род. Основното си образование получава в българското училище, а по-късно завършва и българската гимназия в родния си град. През 1871 г. заминава за Одеса с намерение да стане руски офицер. На 27 септември 1871 г. е записан в рота на 54-и Мински полк, а на 19 септември 1873 г. Данаил е вече юнкер в Одеското военно училище. На 20 юли 1875 г. е записан в полка на Кишинев, но вече произведен в чин портупей-юнкер. Само няколко години по-късно военното образование и подготовката му ще се окажат сред най-ценните качества на един от бъдещите създатели на българската армия.

Отдаден изцяло на военната служба, Данаил Николаев не престава да мисли и за своята поробена родина – България. Той знае, че в Букурещ съществува български революционен комитет и че в България кръстосват апостоли, подготвящи народа за борба. В един априлски ден на 1876 г. няколко млади офицери от руския гарнизон в Кишинев се събират в хотел „Виктория“, където съдбата го среща с големия революционер и поет Христо Ботев. Присъстващите на срещата са подпоручици Филов и Шиваров и пряпорци Данаил Николаев, Муткуров, Стоянов и Гуджев – всички българи, готови да умрат за поробената си родина.

Поради избухването на Сръбско-турската война на 14 юли 1876 г. той подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. На сръбска страна в бойните действия участват хиляди българи в опит да вдигнат въстание в България или да използват задълбочаването на военните действия, което да доведе до освобождаване на българите. Със своите чети участват Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо войвода, Иван Кулин и Симо Соколов. Българските четници и доброволци достигат до 5000 души, повече, отколкото начислява сръбската войска. След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия, в село Митовница. На 1 август, начело на 500 български доброволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на младия мъж стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари.

На 6 октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в надеждите си да види България свободна. Руско-българската доброволческа бригада обаче показва отлични качества и впечатлява руския генерал Ростислав Фадеев, който предлага да бъде създадена първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. На 31 март 1877 г. в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на Българското опълчение. Един от първите зачислени е и младият подпоручик Данаил Николаев.

След неуспеха на войната за балканските славяни Николаев се завръща в своя полк, но през април 1877 г. е зачислен в командването на новосформираното Българско опълчение и отговаря за въоръжението на Пета опълченска дружина. След започването на Руско-турската война става ротен командир и се отличава в боевете за освобождаването на Казанлък, при защитата на Стара Загора и на Шипка, както и в битката при Шейново. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик, а при атака за превземането на неприятелски лагер е ранен. За проявената храброст получава отличие, а действията на неговата част силно впечатляват руското командване. Именно заради изключителната ѝ подготовка и бойни качества ротата му започва да бъде наричана „златната рота“. Така само за половин година Николаев получава второто си повишение – преди започването на войната е произведен в подпоручик, а след Шипка вече е поручик.

По силата на Берлинския договор опълченските дружини южно от Стара планина сформират Източнорумелийската милиция - както наричат войските на автономната област. По това време частта на Данаил Николаев е в Казанлък и той остава в Източна Румелия. Само за няколко месеца заедно с други българи - офицери на руска служба, обучава във военни умения над 5000 души, използвайки прикритието на сформираните гимнастически дружества, подкрепени от комитетите „Единство“. В началото на 1880 г. е приведен в служба на Първа Пловдивска дружина, а само два месеца по-късно е назначен за командир на Втора Пловдивска дружина. Така постепенно се превръща в един от най-влиятелните български офицери в Източна Румелия, а изградената от него мрежа от обучени хора по-късно ще има значение и за подготовката на Съединението.

На човек с фес аз не рапортирам

През пролетта на 1879 г. Данаил Николаев е член на делегацията, която посреща първия султански губернатор на областта - българина Алеко Богориди (Алеко паша). Подпоручикът се заканва, че ако османският сановник е с фес на главата, няма да му отдаде чест. Богориди е принуден да замени феса с калпак. „Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам“, спомня си Данаил Николаев, който още при първата среща показва на губернатора, че в Източна Румелия властта на султана ще бъде номинална. Думите му за феса обаче се приемат и цитират не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Генералът ненавижда и раболепието на българските русофили, а във всеки, който прекланя глава, вижда опасност за българската държавност.

Николаев прави успешна кариера в източнорумелийската войска. През ноември 1883 г. вече е майор и поема командването на 2-ра Пехотна Пловдивска дружина. Оглавява и Пловдивското войсково окръжие - длъжност, която ще се окаже стратегическа при осъществяването на Съединението. През този период той се жени за сестрата на своя приятел Константин Паница, а през 1880 г. получава и орден за храброст за заслугите си през Освободителната война. През 1885 г. Захари Стоянов основава таен комитет, който си поставя за задача Съединението на Северна и Южна България. За да имат подкрепата на войската, Захари Стоянов, Константин Паница и Георги Странски се обръщат към майор Николаев като най-висшия офицер в областта. Първоначално той не иска да рискува войската, но след колебания приема да подкрепи начинанието. Той отхвърля като „разбойнически“ първоначалния план на съединистите, които смятат да убият тогавашния губернатор Гаврил Кръстевич и да се оттеглят в Балкана. Офицерът предлага целият народ да бъде подготвен за Съединението, а като началник на Военното окръжие да свика маневри на източнорумелийските дружини и под това прикритие да съсредоточи край Пловдив многобройна армия. Членовете на тайния съединистки комитет му поверяват общото командване на революционните сили - включително и на селските чети. Приятелите му дават прякора Арабито - по името на Араби паша, който през 1881 г. оглавил военното въстание в Египет.

В началото на септември 1885 г. Николаев свиква две опълчения, като разпорежда всеки войник да има боеприпаси и сухари за минимум три дни. Дружините лагеруват край шосето за Асеновград и в нощта на 5 срещу 6 септември той ги повежда към Пловдив. На строените войници високо заявява: „Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър“. Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака на губернатора Гаврил Кръстевич. Тук се спречква с руския военен аташе полковник М. Чичагов, който го упреква, че върви срещу волята на императора, тъй като Русия е против Съединението. Данаил Николаев, разярен, му отвръща: „Ако не ви харесва, пръждосвайте се!“ Симеон Радев отбелязва: „В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите.“ След установяването на новата власт той е обявен за главнокомандващ на всички войски в Южна България, а княз Александър Батенберг го повишава в подполковник. По това време в българската армия няма друг офицер с по-висок чин.

Стратегът, провалил сръбските генерали

Избухването на Сръбско-българската война през ноември 1885 г. заварва Данаил Николаев далеч от фронта. Той е началник на Източния корпус, който трябва да отблъсне по българо-турската граница евентуално нахлуване на османски войски в княжеството. Затова успява да стигне западния фронт едва в края на сливнишките боеве. Като офицер с по-висок чин той поема командването на Западния корпус, сменяйки майор Аврам Гуджев. След победата при Сливница инициативата вече не е в сръбски ръце и от неговия пълководчески талант зависи дали България ще спечели войната.

След освобождаването на Цариброд предстои нахлуване в сръбска територия - за първи път българска армия ще прекоси чужда граница. Въодушевлението е голямо. Широкият фронт позволява на Данаил Николаев да използва максимално всички сили на армията - пехота, артилерия и конница. При Келташ българските и сръбските ескадрони за първи път влизат в срещен бой. Настъплението към Пирот приключва за по-малко от 48 часа. Европейски военни анализатори посочват, че българските действия при Пирот „заслужават изучаване и похвала“. Сръбските части отстъпват панически и молят австро-унгарския посланик да спре настъплението. След войната Николаев е произведен в полковник, като става първият български офицер, достигнал този чин, и е награден с орден „За храброст“.

Унижаван и почитан

Командир с характер, кален в сраженията, Данаил Николаев винаги поставя интересите на отечеството над личните си емоции. Като военен министър има тежката участ да потуши бунтовете на офицерите русофили през 1887 г. и да подпише смъртните присъди дори на стари бойни другари. По-късно за известно време преминава в запаса, но през 1897 г. отново се връща на висока служба като генерал-адютант, а след това в продължение на десет години е инспектор на пехотата. През 1900 г. е произведен в генерал-лейтенант.

За втори път поема военното министерство през 1907 г. и остава на поста до 1911 г., включително в кабинета на своя земляк Александър Малинов. Четирите години начело на военното ведомство са период на сериозна работа по развитието и благоустройството на въоръжените сили. При оттеглянето му през 1911 г. цар Фердинанд му изпраща специален рескрипт, в който му благодари за „неуморната дейност“, допринесла за развитието на въоръжените сили и благоустройството на армията. На 22 септември 1908 г. Николаев преподписва манифеста на цар Фердинанд за обявяването на Независимостта на България, а на 18 май 1909 г. достига най-високия чин в армията – генерал от пехотата, като става първият български офицер, получил това звание.

При обявяването на Балканската война вече е в запаса, но пожелава да бъде в помощ на армията. Вместо на фронта обаче го оставят в тила - като комендант на Ямболския укрепен пункт. Разочарован, подава оставка. След време му предстои друго унижение - пловдивчани не го канят за честванията на 50-годишнината от Съединението. Но тежък личен удар го сполетява през 1925 г., когато при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.

Николаев подкрепя кръга „Звено“ в преврата от 1934 г., а две години по-късно предвожда Гергьовския парад от 1936 г. заедно с други заслужили генерали ветерани. На 6 май 1936 г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“. На 12 юли 1937 г., като старши генерал в Българската армия, той става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Тачен като патриарх на българската пехота, до края на живота си Николаев остава символ на първото поколение български военни, изградили армията след Освобождението.

Със своя изключителен принос и живо участие в живота и изграждането на младата българска войска, с най-разнообразната си военна и държавна дейност, той заслужено получава званието „Патриарх“ на българската армия. Животът му преминава през почти всички ключови моменти от изграждането на съвременната българска държава – от доброволец в Сръбско-турската война и опълченец при Шипка и Шейново, през ръководител на Съединението и командир в Сръбско-българската война, до военен министър и първия български генерал от пехотата.

Данаил Николаев умира на 90 години в Банкя на 29 август 1942 г. След себе си оставя не просто дълга военна биография, а цяла епоха от историята на българската армия – започнала с доброволческите формирования и завършила с изграждането на модерните въоръжени сили на независима България. Именно затова името му остава трайно свързано с раждането и развитието на българската военна традиция.