Ивайло Дичев, Дойче веле

Студена тръпка премина по Западния свят при вида на талибанските бойци, които си правят селфита в президентски дворец. Идва краят на Pax Americana, светът потъва в хаос. Не просто САЩ, а най-мощната военна организация НАТО - и то подпомогната от още държави, беше победена от 60 000 брадати, зле обучени, но фанатични бойци в една бедна държава, известна на историците като „гробище на империи“. Самият хегемон май вече не иска да отговаря за световния ред - Тръмп го изказа, а с безусловната капитулация в Афганистан Байдън го показа.

Поуките от провалите

Не знам дали това е краят и германските племена ще нахлуят в Рим, но отдавна е време за поуки. Днес военната сила не решава проблемите, а ги усложнява. Позорното бягство на Вашингтон от Сайгон, Ливан или Сомалия се вписва в една дълга поредица от изтегляния на западни колониални сили от окупирани народи след Втората световна война. След като рентабилността на колониите рязко спадна, все по-настойчиво става подозрението, че намесите, а после отстъпленията са мотивирани от вътрешнополитичеки проблеми. През първата война в Залива пуснаха израза „ефект CNN” - общественото мнение натиска западните правителства да се намесят, за да спрат някаква катастрофа, после ги натиска да се изтеглят, защото катастрофата нараства, а накрая се гневи, защото теренът е овлядян от местни главорези и катастрофата преминава в апокалипсис. И сега така, според английската поговорка: „Проклет да си, ако действаш, проклет да си, ако бездействаш“.

Проблемите на света отдавна не могат да се решават с военни средства. Само си представете какво щеше да бъде, ако тези 2,2 трилиона, похарчени през тези 20 години за окупацията на Афганистан, бяха инвестирани в заводи, в контрол на световните финансови потоци. А и Байдън е прав: няма как да помогнеш на някого, който не е готов да си помогне сам. Спомнете си битката за връщане на Мосул, завзет от "Ислямска държава" след изтеглянето на американците: Западът даде въздушна подкрепа, но основната тежест изнесе новосъздадената армия на страната. В Афганистан беше друго: президентът избяга, военните се предаваха заедно със скъпото си американско въоръжение, части от населението посрещаха талибаните с надежда за ред след десетилетия корупция.

Накрая да споменем и това: няма как насила да модернизираш една страна, която не е готова за това. Тия процеси разбъркват обществата и раждат тежки съпротиви (нали виждате как се посрещат в уж модерна страна като България 5G мрежата, Истанбулската конвенция или пък Ковид-ваксините). Ще видим колко трайни са завоеванията в образоването на жените, ходенето на кино или достъпът до интернет (четох, че афганистанци трескаво трият акаунтите си от страх, че каченото може да ги изобличи пред новата власт). За някои успех на цивилизацията беше телевизионният формат "Афганистанска звезда", франчайз на "Американски идол" и място за изява на жени. Една от тях пя:

Дори от небето да валят камъни, няма да напусна страната си.

Дори от небето да валят пушки, няма да напусна страната си.

Дали Сахар Ариан ще поиска да емигрира - това зависи от Ислямския съвет, който ще реши доколко телевизионното ѝ участие нарушава правилата за поведение на мюсюлманската жена. Но емиграцията е със сигурност най-трагичното следствие от силовото разбъркване на международния ред, което навремето извърши Буш, за да покаже, че не е безсилен пред терористичните атаки. И единственото, което истински вълнува богатия Запад.

Защото само преди шест години преживяхме мигрантската криза, породена от гражданската война в Сирия. Родиха се крайнодесни партии с ксенофобски и дори расистки уклон; Европа се раздели по оста протекционистки Изток срещу хуманитарен Запад; върнаха се границите и граничните ограждения; изгряха персонажи като Тръмп, Орбан, Салвини, за да не стигаме до нашия Динко, пазител на жените и родината. Тъкмо истерията поутихна и ето нова заплаха - пак изобразена пластично (какъвто е обичаят в нашия дигитален свят) чрез кадрите с афганистанци, които се катерят по отлитащите самолети.

Без съмнение ще има бежанска вълна. Впрочем, това нещастно население веднъж бяга от съветската окупация, после от първите талибани, после от американците, сега от вторите талибани. Диаспората им по света наброява милиони, от които към четири само в съседните Иран и Пакистан. Ще кажете: който е имал да бяга, избягал, но при емиграцията е налице друга логика - хората се насочват натам, където могат да разчитат на познати и така се получава ефектът снежна топка. Да, бойците на молла Барадар се кълнат, че няма да си отмъщават, но подобни клетви вече сме чували и през 1990-те. Освен това следва да държим сметка за това, че за тези две десетилетия възникна една прослойка от хора с модерен стил на живот, които няма да искат да се върнат в Средновековието. Много от тях вече знаят английски, научиха се да се ориентират в съвременния свят. Тези хора трудно ще бъдат убедени да останат заради едната песен на Сахар.

И все пак Западът и в частност Европа днес са много по-подготвени за бежанската вълна. Не говоря за бетонната стена в Турция или за войниците, които нашите политици смятат да пращат на кой знае коя граница. Струва ми се, че се научихме да разграничаваме вътре във „вълната“ три различни проблема. На едни хора дължим морално-политическа подкрепа, на други - съчувствие, трети трябва да разглеждаме като потенциални участници в трудовия пазар.

Защо в България никой не отваря дума за тези хора?

В категорията на първите днес са онези помагачи на Запада, които са най-застрашени. Дължим им помощ включително ние в България, която беше горда участничка в окупацията. Към тази група спадат активистите, преводачите, журналистите, публичните защитници на демокрацията. С една дума: всички онези, които днес са застрашени заради това, че споделят активно нашите ценности. Франция, в тон със своите традиции, специално се ангажира да приеме артисти, писатели, художници, културни дейци. Става дума за десетки хиляди, не милиони и помощта за тях е не само морален дълг на Запада, но и важен момент в борбата за нашите ценности. Защо в България никой не отваря дума за подобни хора? Ами защото нямаме морални позиции по никакви теми. Чух само, че трябвало да помогнем на един афганистанец, който пазел геройски нашето посолство. Чудесно, но дали не трябваше малко да разширим категорията?

Съчувствието предполага да приютиш поискалите убежище и да се грижиш известно време за тях, докато си решат проблема. Разбирате, че тук не говоря в юридически термини, а като гражданин. Този тип миграция възмущава най-много, защото си представяме, че трябва автоматично да приемаме хора, преминали нелегално през няколко граници. Затова ще има паническо строене на стени и телени ограждения, ще се плаща на буферни страни като Турция и Либия да удържат потоците, ще гръмне отново европейската разправия за разпределянето на квоти.

Но европейските правителства днес са много по-надясно по темата - като се започне от най-щедрата навремето Германия и се стигне до Гърция, която едва ли ще допусне нов Балкански маршрут. Афганистанците, за жалост, ще имат по-малко късмет от сирийските си предшественици. Един нюанс тук касае джендър-характеристиката на бежанците: очевидно има повече готовност за приемане на жени, отколкото на мъже, защото първите са по-застрашени от мизогинната власт на талибаните. Но и зад този иначе сериозен аргумент се крие едно древно сексуализиране на чуждия - готови сме да вземем жените им, но се чувстваме застрашени от мъжете.

Накрая идва трудовата миграция, която - няма да се уморя да го повтарям - е единственото решение на демографската катастрофа в Европа и в частност в България. Същите тези млади мъже, от които мнозина толкова много се страхуват, могат да се окажат важен икономически ресурс, ако бъдат подбирани внимателно, ако бъдат обучавани и интегрирани. За жалост обаче те няма да спрат в България - ще пребягат през територията с всички сили. А нашите демографи не спират да ни плашат с пълчища от мигранти, забравяйки да обяснят, че спадът на раждаемостта (ако изключим някои региони на Африка) е повсеместно явление и скоро не водата, а хората ще станат най-ценният икономически ресурс.

Бежанци в България няма да има

С една дума: ужасът от нашествието ми се вижда преувеличен. Но разпалването му със сигурност ще е лайтмотив на задаващите се трети избори. В добрия вариант той може да легитимира временно примирие между нелепо враждуващите партии - лидерите ще могат да се оправдаят пред последователите си с националната сигурност, а президентът-главнокомандващ ще може да разиграе умело тази спасителна карта. Забележете, че дори г-н Трифонов, който иначе тотално се отчужди от нас, снизходи да напише разтревожен ФБ-постинг по темата.

Бежанци в България пак няма да има, но ще се говори за тях, ще се издигат патриотични лозунги, ще се актуализира бюджет. Но пък ако сегашните парламентарни партии не използват този повод да съставят някакво временно правителство, в следващия парламент с голяма вероятност ще влязат много по-яростни радикали, борци за честта на жените и родината. Крайнодесните отново искат създаването на доброволни отряди за лов на хора - г-н Костадинов ги описа като разхождащи се в гората хора с пушки, които никакъв закон не лови. И дай боже тогава да не се наложи ние самите да се вкопчваме в излитащите самолети.