Огнян Минчев*

На 8 август се навършиха 15 години от агресията на Кремъл срещу Грузия. През есента на 2003 г. в Тбилиси избухна "Розовата революция" и режимът на Шеварнадзе, довел Грузия до статут на изцяло "провалена държава", бе отстранен. Новоизбраният президент Саакашвили и неговата партия, заедно с голяма част от грузинската общественост се ангажираха с многостранни реформи на държавата и обществото. За броени години Грузия придоби ново лице. Икономически и институционално провалената държава бе изправена на крака. Престъпността и всеобхватната корупция бяха редуцирани радикално. Модернизацията на страната протичаше буквално пред очите на всички. 

Путин ненавиждаше всичко това. Грузия поемаше по свой собствен, независим път на развитие. Малка, но стратегически важна територия се изплъзваше от имперския контрол на Кремъл. С масиран натиск върху Париж и Берлин Путин успя да осуети предоставянето на МАР - план за действие към членство на Грузия и Украйна в НАТО - на срещата на високо равнище на Алианса в Букурещ през пролетта на 2008 г. Разглеждането на въпроса бе отложено за следващата среща през есента. Путин получи шестмесечен "прозорец на възможности" да осуети присъединяването на двете страни към евроатлантическата система за сигурност. 

През следващите месеци в сепаратистката грузинска територия Южна Осетия бяха проведени множество оперативни мероприятия за дестабилизация на междуетническите отношения. Емисарите на Москва и на местния сепаратистки режим на Кокойти упражняваха системно и брутално насилие върху грузинските села и общности в региона. Това насилие болезнено отекваше в медиите на Тбилиси - през 1992 г. етническият конфликт в Абхазия и Южна Осетия доведе до масови жертви сред цивилното грузинско население. Саакашвили бе строго предупреждаван да се въздържа от отговор на провокациите на Москва. В началото на август грузински части се опитаха да влязат в контакт с руските миротворци в Цхинвали. Последните отговориха с артилерийски огън. Пътят на руската армия през тунела Рока към окупация на Грузия бе открит. 

Агресията срещу Грузия доведе до окупация на нови грузински територии - извън тези на Абхазия и Южна Осетия, както и до декларация за "независимост" на двата сепаратистки района под кремълски контрол. Западът изостави Грузия и зае позиция в практическа подкрепа на Путин. Макар, че настъплението на руските войски към Тбилиси бе все пак спряно след консултации с Париж и Вашингтон, а армията на Путин - изтеглена до новите граници на руска окупация в северните области на Грузия. Официалният доклад на европейския дипломат г-жа Тавиани обвини Тбилиси за агресията на Кремъл. Пътят за открита имперска агресия на Путин в постсъветското пространство беше открит. 

Импулсите на реформистката политика на Грузия начело със Саакашвили бяха смазани. След няколко години на оцеляване, властта в Грузия премина към партията на руския олигарх Иванишвили, който постепенно възстанови сателитното поведение на Тбилиси спрямо Москва. Агресията на Кремъл срещу Грузия бе началото на новоимперското завръщане на Москва, чиито отровни плодове днес виждаме в масираната агресия срещу Украйна. Европа и Америка вече заеха достойната -правилната позиция срещу агресията. Агресия, която можеше да бъде предотвратена, ако тази достойна позиция бе заета от западния свят и по отношение на бруталната интервениця на Путин в Грузия на 8 август 2008 г.

*Текстът е публикуван на страницата на автора във Фейсбук, заглавието е на редакцията