Умом – Россию не понять,
Аршином общим не измерить;
У ней особенная стать –
В Россию можно только верить. (1)
Фьодор Тютчев

Константин Голев*

Един съботен ден преди известно време (19.03.2022 г.), докато със съпругата ми разхождахме децата, станахме свидетели на едно изключително позорно явление, което, признавам си, ме стъписа – въпреки не особено високите ми очаквания към българския обществено-политически живот. Ненадейно пред нас на жълтите павета от Градската градина изскочиха стотици хора, които твърдяха, че настояват за неутралитет на България във войната между Русия и Украйна, като заявяваха исканията си с едно огромно и множество по-малки руски знамена. Принципният въпрос как можеш да настояваш за неутралност във военен конфликт, като размахваш знамето на една от страните участнички, сам по себе си е занимателен, но като се добави и фактът, че знамето принадлежи именно на държавата-агресор и инициатор на конфликта, усещането вече наистина става зловещо. Докато наблюдавахме безмълвно редиците от хора – някои от които бутаха бебешки колички и изглеждаха досущ като нас – се благодарях, че децата са все още твърде малки, за да ни задават въпроси. Обаче точно тогава към нас се насочи група чужденци, която направи точно това, интересувайки се какви, аджеба, са тия хора? И така се видях принуден сам за себе си да потърся отговора на този болезнен за цялото българско общество въпрос.    

Беше очевидно, че става дума за множество хора, не всички от които бяха членове на организиралата демонстрацията политическа партия „Възраждане“. Хора, които явно са пропуснали, че още преди цели осем години в Украйна беше разпалена война чрез прикрито инфилтриране на руски войски и които явно в продължение на четири седмици са останали слепи и глухи за страданията на милиони украинци след едностранното руско решение за чудовищната ескалацията на този отдавна тлеещ конфликт. Гледайки ги да преминават покрай нас, осъзнах, че става дума за някакъв колективен организъм, който само временно се оглавява от Костадин Костадинов и чийто живот е много по-дълъг от този на съставляващите го индивиди – организмът на българската политическа русофилия. Но каква е анатомията на този дълголетен организъм, какво кара множество хора да се държат по този позорен начин?

Като представител на поколение, чийто съзнателен живот е започнал през ранния преход (роден съм 1984 г.), мисля, че мога да се опитам да дам достатъчно обективен отговор на този въпрос, въпреки огромния емоционален заряд, който ескалацията на конфликта в Украйна внесе в българското общество. Обстоятелствата, че баща ми е завършил Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“, че у дома от най-ранна възраст се гледаше руска телевизия и че аз самият имам магистърска степен по история на Русия и Източна Европа ми дават допълнителна увереност в това отношение, тъй като смея да твърдя, не съм натоварен с някаква семейна или биографична обремененост спрямо Русия – поне не и с негативна такава.    

* * *

Русофилията у нас е явление, което съпътства българския политически живот от самото начало на Третата българска държава, а даже и отпреди това, явление, чиито съвременни измерения са навсякъде около нас. Полемиката за отношението към Русия стана особено активна в навечерието на анексията на Крим през 2014 г. и може да се каже, че своеобразен пик беше дебатът между Румен Радев и Цецка Цачева преди президентските избори през 2016 г., когато и двамата кандидати се обявиха за преразглеждане на европейските санкции срещу тази страна.(2)  Така те подложиха българския народ на двойно унижение – веднъж като ги гледа как синхронно се кланят на изток, и втори път като му навряха в очите тъжния факт, че никой на запад няма да ги пита при взимането на такова решение. В момента сме свидетели на нов такъв пик, чиито мащаби надхвърлят предходния.

В настоящия текст русофилията ще се разглежда в нейните политически измерения. Ето защо за русофили ще бъдат считани не всички заинтересувани от културни, туристически и всякакви други аспекти на руското битие, а тези, които чрез участия в публични демонстрации, гласуване на избори, изказвания в медиите, социалните мрежи и публични изяви от всякакъв вид са заявили позиция, която пряко или непряко резонира с политиката на Кремъл. Тази относително компактна група не трябва a priori да се идентифицира с много по-широкия кръг от хора, които се интересуват от Русия или имат някакви връзки с нея, и които далеч невинаги симпатизират на Кремъл, въпреки че това често се приема за даденост. Разбира се, сред тях (а и извън тях) също има немалък брой латентни политически русофили, но поради тяхната самоналожена анонимност те няма как да бъдат анализирани. В наши дни политическата русофилия е еквивалентна на путинизма, тъй като руската политика се намира изцяло под контрола на Владимир Путин и неговото обкръжение, а в страната на практика отсъства реална опозиция. 

Краката

Като много други организми и този на русофилията в България има нужда от крака, с които да може здраво да стъпи на земята. Даже не просто да стъпи, а да заоре в самите народни недра на нашата балканска страна. Преди няколко години, в разгара на един ремонт, който неизбежно съпътства очакването на нов член на семейството, имах възможност да се сблъскам с представител именно на тази жизнено важна част от колективната русофилия, когото условно ще наречем чичо Генчо. Чичо Генчо е талантлив майстор и добър човек, с когото месеци наред сменяхме паркети и боядисвахме стени, и това ми даде непотърсената възможност да надникна в обществените му нагласи. Въпреки че беше почти на 60 години, той се беше научил сам да си сваля филми от интернет и така даваше воля на една своя страст, която на пръв поглед човек не би съзрял в миролюбивата му природа – чичо Генчо обичаше да гледа филми за Втората световна война и то не какви да е, а руски филми. Сам с гордост ми е споменавал, че е изгледал всички налични в мрежата филми и щом се появи някой нов, веднага си го сваля. Даже, ако паркетът се окажеше особено упорит, чичо Генчо имаше навика да употребява наизустени руски изрази от типа на „немецът не се дава“ и т.н. Обаче въпреки този интерес към военната тематика, той не беше чувал никога за Списаревски и Дрангов, защото в спортното училище през социализма не е имало кой да му разкаже, а впоследствие битието му не го е тласнало сам да прочете нещо за тях. Впрочем в негово оправдание по това време и в университета надали би научил много за тези фигури от българската военна история. Така или иначе, той беше свикнал да възприема историята чисто визуално и си представяше, че тя се е случила точно такава, каквато е показана на филма. Тъй като няма много филми, където да види Дрангов и Списаревски, те неизбежно остават извън полезрението му. 
Всъщност аз така и не посмях да попитам чичо Генчо дали и за кого гласува, така че и до днес не знам дали той представлява пълнокръвна част от политическата русофилия или спада към нейната анонимна латентна периферия. Обаче и при тази най-многолюдна, но и най-незабележима прослойка в организма на русофилията най-лесно си личи нещо характерно за почти всички русофили – комплексът, че не сме руснаци, че си нямаме Отечествена война, че нямаме такава армия, че не сме способни на такава саможертва, че оставаме встрани от великите събития в историята, накратко, че не сме като тях или даже, че не сме тях. Обикновено тази патетика върви ръка за ръка с противопоставянето на собствената ни незначителност: „Това ако бяхме ние, щяхме веднага да клекнем!“, „Тука никой няма да отиде на фронта!“ Особен фокус на този комплекс е организираният всеки 9 май в Москва парад на победата, който припомня на тази част от българското общество, че преди 10 ноември и нашата армия беше „гора от стомана“, а сега „нарочно е съсипана“, докато руснаците, понеже са по-умни и по-силни, въобще по-висши, са си я запазили...(3)  Ех, щом не можем да сме (като) руснаците, нека тогава поне максимално да се доближим до тях, да посветим и ние с отразената светлина на тяхното славянско величие! Ето тук е разковничето на унизителното раболепничене пред Русия във всичките ѝ превъплъщения – от империята на Романови, през тази на болшевиките, чак до постсъветска Путинова Русия – което със своите митични електорални измерения кара българските политици да се съревновават в блюдолизничество пред московските сатрапи.(4)  
Впрочем още на това обществено равнище се забелязва и един ключов парадокс на българската русофилия: мистичното комбиниране на носталгията по отишлия си комунизъм с благоговеенето пред Москва, чиято днешна политическа доктрина, освен чисто кадрово, няма нищо общо с постулатите на марксизъм-ленинизма. Даже напротив – със своето институционализирано драстично социално неравенство, бездната между няколкото големи града и провинциалното море, и не на последно място с брака си по сметка с Руската православна църква, Путинова Русия няма нищо общо с утопията на червените теоретици. И така се стига до въпроса кой всъщност е изначалният стимул на българската русофилия – комунизмът или руският феникс, за чиято свръхестествена природа политическите прераждания са от второстепенно значение. Яйцето или кокошката? Или по-право фениксът или червеното му яйце? По-долу ще продължим да се връщаме към този парадокс.  

Ръцете

Такова могъщо тяло като българската русофилия съвсем естествено трябва да си има и ръце, при това не какви да е ръце, а здрави, по възможност свити в юмрук. В този юмрук седят рокерите от Североизточна България, които заплашват управляващия кабинет с „война“, ако България „бъде въвлечена“ във въоръжения конфликт в Украйна.(5)  Тези ездачи от региона на древния Онгъл напомнят казионната и квазикриминална руска групировка на „Нощните вълци“, която през последните години неколкократно преминаваше през България, придружена от местните си адепти, като част от маршрута на мотопоходите „Славянски свят“.(6)  Тъкмо среднощните четириноги, заедно с други самозвани блюстители на реда като MMA бойци, военни ветерани и прочие силоваци, се обединиха във вдъхновения от Кремъл „Антимайдан“, който заяви готовност да смаже всеки опит за демократичен протест в Русия.(7)  Впрочем България също се обзаведе със свое собствено подразделение на „Нощните вълци“, което редовно развява руски знамена и се кланя на съветски паметници.(8) Обаче тъй като у нас (за щастие) липсва съответното държавно финансиране и подкрепа, местните ни мотористи се оказват обикновени маргинали. 
По-здравата част на юмрука, и вероятно по-притеснителната, са самозвани паравоенни организации от типа на Българско народно опълчение (БНО) „Шипка“, които твърдят, че членовете им могат да боравят с оръжие и са обвити в по-голяма тайнственост.(9)  В момента не мога да назова нито един друг формален или неформален сегмент от българското политическо общество, който да разполага със „свои“ силови структури(10)  и понеже подобно явление явно не е специфично за българския политически живот, се налага заключението за наличие на чуждо влияние. Тези все още маргинални юмруци засега са само размахвани и почти не са употребявани, но самото им наличие е смущаващо. 
Освен с редови бойци, българската русофилия разполага къде по-явно, къде по-скрито и със свои собствени генерали като Стефан Янев, Димитър Шивиков и, разбира се – въпреки скорошните му опити да се дистанцира от политическия си кувьоз – Румен Радев. Всички те принадлежат към едно поколение, което започва активната си военна служба през 80-те години и е прекарало много по-малко време в структурите на Варшавския договор, отколкото в тези на самостоятелната Българска армия и НАТО. На пръв поглед е чиста загадка защо хора като Шивиков, който командва батальон в Ирак и българския контингент в Афганистан, се оказват емоционално обвързани с призраците на комунистическото минало и сянката на путинизма…(11) И какво превръща такива като Шивиков в чести гости на ежегодния парад на победата на Червения площад в Москва? Навярно отговорът се крие във вече споменатата носталгия към мощта на някогашната „гора от стомана“, която отдавна вече е предадена за скрап, но вечно ще лежи на генералското сърце като руски крайцер на черноморското дъно. А и нали остатъкът от стоманата през цялата активна служба на тия генерали се поддържаше все там – в необятната Русия, така че те да не могат да се отърсят от тази носталгична хипноза. Защо в действията на споменатите генерали не се наблюдава поне аналогичен сантимент към техните бележити предшественици ген. Иван Колев, ген. Тодор Кантарджиев, ген. Владимир Вазов и т.н. за мен остава загадка… Може би тя трябва да се обясни с рефлексите на чичо Генчо, а може би всяка симпатия към някогашната българска армия просто е била стъпкана на казармения плац, където поколения наред маршируват, пеейки „Хей, от Запад се надига черна вражеска вълна!“. А съществува и по-лош вариант, в който съвременните генерали си мислят, че именно по този начин остават верни на заветите на някогашните си предтечи… Впрочем русофилия има и в тогавашната българска армия, но за историческите аспекти на явлението по-долу.

Срамните части

Като повечето живи организми българската русофилия също си има задник и срамни части. Те се обитават от „ренегати“ като Явор Дачков, направили обществения си дебют като активисти на зараждащите се през 90-те години „десни“ и „антикомунистически“ медии и формации, и от някогашни бунтари срещу комунистическия режим като Петър Волгин. Да не забравяме и едновремешния член на „Екогласност“ и бивш главен редактор на вестник „Демокрация“ Волен Сидеров. Впоследствие, неудържимо тласкани я от Фройд, я от нагона, я от Мамона, всички те решават да пристанат на Москва и да ограничат житейската си активност до функцията на нейни рупори – кога с повече творчество и въображение, кога без никакво. Подобен „катарзис“, макар и с далеч по-кратка парадигма, измина и червеният журналист/депутат Александър Симов, чиито младежки напъни на попрището на публицистиката се изразяват в неособено задълбочена апологетика на САЩ(12), но много скоро са заменени от флиртове с Москва и тукашните ѝ адепти – със сходно качество на анализа. 
Впрочем преди парламента работното място на Симов беше в гравитиращите около БСП „Поглед.инфо“, които през последните дни се отличават с публикуването на пропагандни репортажи за войната в Украйна, където абсолютно буквално следват линията на кремълския Агитпроп: като се започне от факта, че наричат конфликта „специална операция“, мине се през възторжените им репортажи за постиженията на руския „спецназ“, който „едва [sic!] на втория ден след началото на специалната военна операция в Украйна“ „влезе в Киев“ – „грандиозен успех“(13) ; и се завърши с употребата на използваните от Москва пейоративни названия за украинските военни – „укри“(14) , „нацисти“, „бандеровци“ и т.н.(15) 
Към тази категория спадат и дейците на движение „23 септември“ Екатерина Митринова и Александър Николов, които, бидейки ортодоксални комунисти, не се посвениха през 2017 г. да обслужат режима на Путин със създадения от тях пропаганден филм „Донбаска пролет“, въпреки че путинизмът се намира в тежко противоречие с изповядваната от тях идеология.(16) 
Но те не са единствените, направили стряскащи компромиси със собствената си същност. В пъстрите редици на ренегатите от всякакъв тип и сой се откроява и бившата коронована особа на Симеон Сакскобурготски, който в разгара на войната в Украйна затули с аристократичната си гръд амбразурата, заявявайки, че е нормално в Русия „режимът да е малко по-авторитарен“(17).  Дейността на всичките тези и много други подобни на тях физически и юридически лица съвсем недвусмислено ги поставя в областта на задника и срамните части на разглеждания от нас колективен организъм – именно това са органите, през които се изливат нечистотиите и пак с тях се проституира. Впрочем трябва да се отбележи, че когато задникът и срамните части се занимават с проституция, проституира целият организъм, въпреки че ръцете и краката може да не са наясно с това.        

Сърцето

Биещото сърце на българската русофилия са, разбира се, интелектуалците – гравитиращите около БСП и в. „Дума“, като „примадоната“ Велислава Дърева, но преди всичко независимите интелектуалци… Ах, независимите интелектуалци! Културтрегерите – една армия от Нешки Робеви, които просто не могат да спрат да обичат Русия, дори в момента, в който тя извършва престъпления срещу човечеството.(18)  А геополитиците – ятата, завършили разузнавателна школа на КГБ в Москва анализатори като Боян Чуков(19) , които не спират да заковават пироните на кремълската пропаганда още от времето на геноцида в Алепо (20)… Те и сега не спират всяка седмица да предричат скорошния край на „военната операция“ с руска победа(21), която някак все се изплъзва иззад ъгъла на близкото бъдеще, досущ като построяването на комунизма.
Но може би най-авторитетни и най-сърцати са кремълските шамани в академичните среди. С тях е изпълнена родната хуманитаристика, те от десетилетия гнездят в най-различни факултети, катедри и научни секции из цялата страна – къде очаквано, къде за пълна изненада. Още в първите години на прехода старите идеологически катедри по история на СССР, научен комунизъм и т.н. са закрити, но за да избегнат съкращенията, преподавателите в тях са приютени от своите колеги в други звена, които се занимават с обща история на света, философия, икономика и т.н. Спасените удавници получават един съвсем легитимен академичен статут и се отблагодаряват на своите колеги за солидарността, като започват методично да инфилтрират в новите си работни места свои съмишленици и наследници от по-младите генерации. Разбира се, в академичните среди и без тези мероприятия няма дефицит на подобни кадри, но по този начин те са съсредоточени на стратегически направления – защото едно е някой соцдинозавър да учи студентите на академично писане, а съвсем друго – историята на България след 1944-та да им я преподават партийните съратници на Жан Виденов.(22)  Така се стига до непропорционално широко представяне на русофили и соцносталгици в средите на академичната хуманитаристика, където те са много повече, отколкото е процентното им съотношение в цялото българско общество, поне ако съдим по резултатите от парламентарните избори. Предани на Москва гласове чуруликат от Софийския Университет, БАН, Варненския университет „Св. Черноризец Храбър“, Югозападния университет „Неофит Рилски“ и къде ли още не, където се подвизават или доскоро се подвизаваха преди пенсионирането си такива стожери на академичната русофилия като проф. Дарина Григорова, проф. Румяна Михнева, проф. Нина Дюлгерова и още много други знайни и незнайни бойци на идеологическия фронт. 

Дарина Григорова, професор по руска история от СУ, е ръководител на центъра VIA EVRASIA, който през 2017 г. беше изхвърлен от Университета, очевидно поради пропагандния си характер и несъвместимостта си с целите на висшето образование. (23) Тя е близка(24)  до руския Фонд „Горчаков“, който е създаден с президентски указ и съвсем открито си поставя задачата „да съдейства за формирането на благоприятен за Русия обществен, политически и делови климат зад граница“(25). През 2016 г. Дарина Григорова също така бе домакин(26)  на Елена Супонина и Аждар Куратов – скъпи гости от оглавявания от ген. Леонид Решетников Руски институт за стратегически изследвания (РИСИ).(27)  

Освен деен организатор, университетската преподавателка се явява и изследовател. На нейното вдъхновено перо дължим забележителната книга със заглавие „Империя феникс“. По същество това е един банален апотеоз на Путинова Русия, при това именно в качеството ѝ на поредната имперска реинкарнация – както всъщност личи и от заглавието.(28)  Кой знае защо изданието е отпечатано във Военното издателство. Всъщност май всички се досещаме защо… На страниците на това увлекателно четиво анексията на Крим се нарича „вежливо присъединяване“ и е сравнена със Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Това е събитие от епохален мащаб – „исторически факт, който не само отделя постсъветска от евразийска Русия, но и маркира края на „дългия XX век“ и началото на XXI“.(29)  Не е пропусната, разбира се, и Украйна – „руската Македония“(30). Впрочем това абсолютно повърхностно сравнение(31) се превръща в любим прийом на политическата русофилия, особено в контекста на все по-настоятелните опити у нас и отвън нереформирана Македония да бъде прокарана в ЕС през иглените уши на българското вето. Но да се върнем в постсъветското пространство, където според Дарина Григорова „[а]вторитаризмът на Лукашенко […] успява да създаде в независима Беларус спокойна и некомплексирана нация, много по-близка до европейските, за разлика от украинската, но това предимство проличава на фона на майдана от 2013 г.“ Това проницателно наблюдение е последвано от зловещото пророчество, че именно последствията от Майдана в Украйна ще доведат до „ново преформатиране на държавните ѝ граници“.(32)  Трябва ли тогава да се учудваме, че „Фениксът“ се прероди и в руски превод, и беше представен в Москва?(33)        
Проф. Румяна Михнева е секретар на Дружеството на русистите в България, яростен защитник на културните връзки с Москва и нейния имидж във всякакви формати, като се започне от предаването „История.бг“(34)  и се стигне до мненията ѝ в социалните мрежи. Румяна Михнева с патос заявява, че принадлежи към „мнозинството от най-русофилския народ – българският и то не онези платени „русофили”, които служат, а онези, които искрено и честно отдават дан на духовните връзки между народите ни.“ За съжаление, не навлиза в подробности кои именно са платените русофили, но пък се определя като „човек, приел Русия за своя духовна родина“ и се стреми да избегне „разрив между два обречени да бъдат заедно народи.“(35)  В друг свой текст Румяна Михнева декларира принципите, от които се ръководи: „Правилото ми е – прави добро и работи на полза Роду и не във вреда на отношенията между нашите две страни.“(36)  Явно добруването на отношенията е тъждествено на народната полза. Впрочем това ретроспективно твърдение несъмнено включва и годините, които Михнева прекарва като щатен разузнавач в Първо главно управление на ДС(37) , където навярно се е вдъхновявала от същата мотивация. А в по-ново време, в социалните мрежи могат да се открият и нейните пасторални пътеписи от разходката ѝ до анексирания Крим. 

Проф. Нина Дюлгерова пък се разкъсва между амплоато си на историк и попрището на енергетиката, но някак съумява да поддържа кохерентна проруска позиция и в двете така разнообразни направления.(38)  И ако присъствието на такива кадри не е изненадващо за средите на някогашните „идеологически“ факултети и катедри по история и философия, то появата на страстни защитници на делото на Георги Димитров в България и Съветска Русия в Центъра за източни езици и култури – в лицето на проф. Нако Стефанов(39), на пръв поглед буди известно удивление. Но всъщност различните дисциплини на ориенталистиката се оказват една от най-идеологизираните сфери на българската хуманитаристика – преди 10 ноември редките източни езици са могли да бъдат изучавани почти само в СССР, а посветените в тях масово попадат в полезрението на ДС. 

Характерен за представителите на тази кохорта е младежкият флирт с антисистемността и революцията. По-старото поколение може да се похвали с някогашно дисидентство и участия в протестни движения като „Екогласност“. Някои от по-младите пък влизат в образа на академичния Че Гевара – бради, камуфлажи и т.н. Не липсват и по-авангардни средства за изява на революционните страсти, като блогове с „военно-полеви“ названия и музикални групи.(40)  Въобще аз нямам съмнение, че всички изброени привиждат своите русофилски изяви като антисистемни в условията на следдесетоноемврийска България и че някак си се самозаблуждават по отношение на факта, че именно русофилията е била и до голяма степен си остава определяща черта на академичното статукво у нас… И не на последно място, че те самите са плод на това статукво. Зер зад кохортата наднича цял легион от родители партизани, генерали от ДС, високопоставени номенклатурчици, политемигранти в СССР или просто най-обикновени руски (или съветски) майки, предали още с майчиното мляко на новото поколение безкритичното обожание към далечната северна прародина, която е винаги жертва и винаги трагична. А в нишките на тази паяжина винаги има заплетено някое телефонно обаждане, едно изпито кафе – я за някой конкурс в университета, я за да не ходи някой в казарма… И точно тази семейна и социална среда превръща русофилията (ерго симпатията към Кремъл), особено у представителите на интелигенцията, в условен рефлекс, в инстинкт, който не се нуждае от осмисляне, тъй като е залегнал дълбоко в моралния компас и етоса им на поведение, тоест дълбоко в самите им същества.

Всъщност при директен въпрос вероятно всички ще отрекат да имат каквото и да било общо с путинизма (особено след 24 февруари!), както с невинна усмивка направи Петър Волгин в отговор на зрителско обаждане по време на интервюто му с Дарина Григорова.(41)  Но тъкмо така функционира психологията на колективното престъпление – като стъпва на множество индивидуални отрицания. 
Някои изтъкнати представители на политическата русофилия през годините дори си позволяват от време на време известна здравословна критика към режима в Кремъл, особено когато са загрижени, че твърде агресивната му реторика може да повлияе на отношенията и връзките, спъвайки работата им на терен. Чудесна илюстрация на това поведение е критиката на Румяна Михнева към московските медии заради прословутия скандал при посещението на руския патриарх Кирил у нас по повод 3 март 2018 г. и последвалият ги епистоларен спор с ген. Решетников.(42)  Чуват се и недоволни гласове за пенсионната реформа в Русия и т.н. Но накрая всички тези доброжелатели неизменно пеят в един глас арията на кремълската параноя, че Русия постоянно е обграждана, притискана, заплашвана, че е лишавана от изконния си Lebensraum, и че някой постоянно иска да я разпарчетосва…(43)  А тъкмо това са и неизменните аргументи за всяко участие на руски войски във въоръжен конфликт от трийсет години насам, та чак до речта на Путин в навечерието на нахлуването му в Украйна.(44)    
Някои от политическите русофили все пак усещат на гърба си мрачния товар от неразривната връзка на отношенията с комунистическото минало и се мъчат да се освободят от него с един чисто московски по своето безочие прийом – като го прехвърлят на своите противници без всякаква фактическа основа. Вече близо десетилетие, лежейки на старите си дисидентски лаври, политическата русофилия лепи пейоративни комунистически етикети на мало и голямо, позволило си по някакъв начин да засегне интересите на Москва у нас. Още през 2013 г., когато окупирахме Софийския университет като част от протестите срещу кабинета „Орешарски“, бяхме заклеймявани като „хунвейбини“(45) , „комсомолци“(46), „павликморозовци“(47)  и даже „болшевики“(48)! Оттогава насам не секват воплите как Западният свят надминава по комсомолщина дори и най-мрачните години на СССР, как такава цензура не е имало и през комунизма и така нататък, и така нататък…(49) Веднага трябва да се каже, че тези прийоми целят някакво саморебрандиране и в същото време дискредитиране на противника пред широката обществена аудитория, тъй като за по-голямата част от собствено русофилската публика подобни сравнения нито са понятни, нито пък обидни.  

В соцносталгичната среда, в която оперира българската политическа русофилия, често се повдига и социалният въпрос, обикновено в контекста на някакво внушение, че той е много по-добре решен в Путинова Русия, където пенсионерите и въобще всякакви уязвими групи тънат в разкош напук на западните санкции. Веднага трябва да се каже, че преобладаващото мнозинство от свободните русофилски интелектуалци, които се вълнуват от тази проблематика, я наблюдават на един чисто кабинетен принцип – цели декари застроена площ под формата на апартаменти, ателиета и магазини, наследени от предходното поколение активни борци, осигуряват наеми и прочие пасивни доходи, които на една напълно капиталистическа основа освобождават свободните интелектуалци от блатото на битовизмите. Така се получава, че една значителна част от личния състав на българската политическа русофилия е, ако не лично задължена на Москва за своето житейско благополучие, то поколенчески – посредством наследството на предходните облагодетелствани генерации.  
Тук обикновено следва контраобвинение към твърде критичните колеги, че са на „доларова ясла“ и се издържат от някое западно НПО. А повечето от самите адепти на русофилията не са в състояние да си попълнят дори бланката за обмен по ЕРАЗЪМ+, та затова и гледат с дълбоко подозрение, наследено от милиционерските времена, всеки, който има някаква задгранична научна дейност, не дай си Боже, пък ако е и на Запад. Именно поради тази особеност на човешкия потенциал руската благословия към влюбено зареяния с поглед на изток интелектуален пролетариат у нас е структурирана по друг начин – него някой винаги го води или го праща в Русия и фокусите на тези дейности могат да бъдат както формални обмени (например чрез близката до Фондация „Горчаков“ за България Дарина Григорова), така и неформални екскурзии и срещи с руските колеги (например чрез секретаря на Дружеството на русистите в България Румяна Михнева).

Мисията на свободните интелектуалци е да патрулират в различни електронни и печатни медии, за да бдят да не би да бъде някак застрашено руското жизнено пространство. За да защитят тази „червена линия“ те са способни на главозамайващи пируети, които биха засрамили и най-добрите представителки на традиционно силната руска школа по художествена гимнастика. При това в такива идеологически занимания прозира действително много гимнастика и някаква художествена самодейност, но абсолютно никакъв академизъм. Достатъчен е бегъл поглед назад във времето, за да стане ясно, че между тези съчетания няма никаква логическа последователност и те просто криволичат според официалната линия на Москва в конкретния момент.(50)  Така например доц. Александър Сивилов от СУ привлече общественото внимание преди няколко години с несръчния си опит да намери несъществуващото разумно обяснение за безочливото твърдение на руското Външно министерство, че Червената армия има заслугата за спасяването на българските евреи. Преподавателят от СУ до такава степен се оплете в аргументацията си пред Милен Цветков, че се позова на несъществуваща визита на полк. Айхман в България, но бе веднага опроверган от опонента си в студиото Георги Боздуганов. Това стана повод вече покойният водещ да възкликне: „Извинете, но Вие се явявате тука в ролята си на експерт, който би трябвало да знае тотално всеки факт в историята. Няма как да ви повярвам сега – малко ми е трудно! Защото казвате едно, след това се отричате от него…“(51) 

А главата?

Действията на отделните представители на многолюдната българска политическа русофилия по никакъв начин не трябва да се възприемат като координирани. Различните интелектуалци, журналисти, силоваци, политици и присъдружните им социолози нямат кохезия помежду си, често не се харесват и понякога се ръфат под масата за московските трохи.(52)  Техните действия имат някаква връзка само когато се разглеждат в контекста на политиката на Центъра в Москва, който поддържа самостоятелна връзка с отделните русофилски сегменти. Този модел се дължи на обремененостите в самия Център – той е плод на някогашния свръхцентрализиран апарат на КПСС и иска да сведе директния си контрол до най-низовите звена. На Центъра не му трябва някакъв събирателен представител на българската русофилия, посредник или местен васал – Центърът разделя, за да владее. Ето защо колективният русофилски организъм си няма глава, а не му и трябва, защото вместо него мислят в Кремъл. Той може само да ЧУВСТВА и да ОТКЛИКВА. Затова българските русофили пъплят из общественото пространство като някакво уродливо подобие на ослепените Самуилови бойци – на един от сто са пошушнали някое указание от Москва (но никога цялата схема!), а другите трябва слепешката да напипват линията по неговите медийни изяви и статуси в социалните мрежи или просто със сърцата си.
Мобилизацията на целия разнообразен състав от страна на Центъра изпъква в ключови моменти от българската външна и вътрешна политика, каквото бе например преизбирането на Радев (в чийто инициативен комитет присъстваха представители на целия русофилски арсенал) и какъвто е въпросът за евентуалното предоставяне на въоръжение на Украйна. 

Смокиновите листа

Тъй като българската русофилия е публичен колективен организъм, тя трябва да прикрива срамните си части със смокинови листа. Понеже, както видяхме, отдолу наистина е много срамно, едно листо не стига и трябва да се използват много. Обаче бурният вятър на кървавите събития в Украйна през последните седмици отвя всички тях. Първото листо е това на славянското братство и православната солидарност. То е доста старо и вече завехнало, защото се размахва още от XIX век, когато трябва да прикрива въжделенията на Имперска Русия за експанзия във всички територии, населени със славяни, особено православните. Само че сега се оказа, че Украйна, освен дето е очевидно славянска страна, е и втората по големина православна държава в света, след самата Русия. Ето защо за българската русофилия е трудно да намери разумен отговор на въпроса защо трябва да обичаме повече кремълските си православни славянски братя от киевските си православни славянски братя, освен по рефлекс – защото винаги така сме правили, даже и във времената, когато не бяха никак православни.

Поради очевидното противоречие по-искрените русофили намират убежище зад смокиновото листо на неутралността и борбата за мир. Това също е старо оръжие, още от времената на Студената война, която всъщност от тази страна на Желязната завеса обикновено се нарича именно „борба за мир“. След 10 ноември това листо се взима на въоръжение, когато политиката на Кремъл и неговите съюзници се окаже твърде агресивна и компрометирана, за да може да се подкрепи открито. Примери бол: призивите за неутралност по време на косовската криза, на анексията на Крим и разбира се, при последвалата открита война в Донбас… Естествено, при подобни ситуации като днешната, позицията за неутралност всъщност представлява отказ от осъждане (поне морално!) на очевидни престъпления срещу човечеството и подозрително напомня самоотвод на подкупен съдебен магистрат. Призивите за мир пък обикновено се разбират като капитулация пред исканията на Кремъл и удобно се игнорира фактът, че в последното десетилетие те стават все по-агресивни и вече засягат пряко дори българския суверенитет.(53)  

По-усърдните издигат и друго мощно прикритие, което ги избавя от необходимостта да се задълбават в детайлите на славянското родство и православното единство – антифашизмът. Ненапразно Българският антифашистки съюз се намира на ул. „Позитано“ 20 и вече близо 80 години легитимира кръстоносните походи срещу вътрешнополитическите противници в самата България и срещу неудобните на Кремъл на международната сцена. Цялото интелектуално войнство все още със зъби и нокти брани идеологическото клише за фашистката природа на режима в Царство България преди 9 септември. Пък и пак действа рефлексът на чичо Генчо, че като си нямаме наша Велика отечествена война поне да си имаме и ние нещо малко, но свое – наши си фашисти, с които да се борим в бледо копие на гигантската битка на СССР за освобождение на народите! И в залисията на тази патетика с десетилетна давност някак се пропуска крещящият факт, че в момента режимът на Путин има много повече допирни точки с фашистките режими от първата половина на XX в. от всяка друга държава в Европа. А на всичкото отгоре инвазията в Украйна и съпътстващата я реторика подозрително напомнят действията на Хитлер в началната фаза на Втората световна война. Но какво да се вторачваме в детайлите, щом пак е дошъл ред да се громи кафявата чума: и затова Поглед.инфо старателно облива публиката си с етикетите „укри“, „националисти“, „бандеровци“ и т.н., тържествуващо отбелязвайки, че „чеченските служители на реда […] продължават систематично да прочистват Мариупол от радикали“(!).(54)  Ама какво като „прочистват“ родилни отделения, театри и детски градини – нали „укрите“ се крият в тях зад бременните, и то сигурно нарочно, защото са по-големи и могат да се събират по двама зад всяка… А най-маститите антифашисти на нашето време – като проф. Искра Баева например – прекарали целия си живот вторачени в призрака на фашизма, се оказаха неспособни да го разпознаят, когато той отново чука на вратата на Европа.(55)  
Естествено в модерните условия и славянофилията, и православието, и антифашизмът са ненадеждни смокинови листа, в някакъв смисъл бутикови. Те могат да свършат някаква работа само за пред своята си, вече трайно индоктринирана русофилска соцносталгична публика, но на по-широката общественост трябва да се даде някакъв все пак що-годе разумно звучащ аргумент. Затова под всички тях като последна защита стои най-древното листо, което не е от смокиня, ами си е от закалена стомана: националният интерес! Да, като се обърнем назад ще видим, че още от зората на Третата българска държава за българските русофили националният интерес винаги се оказва нарушен именно когато тукашните политици решат да излязат от московския коловоз. Съединението през 1885 г. се оказва противно на националните интереси(56), такъв е и опитът да се разреши окончателно Националният въпрос през Първата световна война(57)  и така нататък, и така нататък... 

А когато през 1940 г. СССР току-що е анексирал прибалтийските републики след подписани договори за взаимопомощ и съветският дипломат Аркадий Соболев пристига в София със секретно предложение за сключване на подобно съглашение (включващо влизане на съветски войски във Варна и Бургас, а стръвта е подкрепата за българските претенции за Западна и Източна Тракия)(58), отказът пак се тълкува като предателство към националния интерес. Информирани за предложението от московските си ментори, българските комунисти подемат широка кампания за приемането му, т. нар. Соболева акция, отбелязвайки, че „пактът за взаимопомощ със СССР ще донесе на българския народ […] осъществяване [на] националните въжделения“.(59) Ами че това си е същинско второ освобождение! В такъв случай, съвсем естествено, „[п]ротив пакта могат да бъдат само враговете на българския народ“.(60)   И така десетилетия наред националният интерес бди над добруването на руската политика, чак до наши дни, когато говорителката на руското външно министерство Мария Захарова обяви от трибуната, че експулсирането на десетимата обвинени в шпионаж руски дипломати е извършено, без да се помисли за [българските] национални интереси!(61)  И пак в името на все същия български национален интерес Корнелия Нинова се обяви срещу изгонването на руския посланик Елеонора Митрофанова, въпреки целенасочените ѝ опити да провокира дипломатическа криза на най-високо равнище.(62)  При наличието на такъв висок залог, кой тук ще ти придиря за някакви си хакерски атаки срещу сайтове на държавни институции или пък подкрепа за абсурдни антиваксърски течения…
Но как изглежда защитата на свещения национален интерес през кремълската призма? На този въпрос Иван Вазов дава отговор още през 1916 г.:
Би трябвало, кат роб, ти да живейш за други,
безпомощен докрай,
плесници давани да считаш за услуги,
да викаш пак: сполай!(63) 

И наистина, ревностните антифашисти до прегракване изтъкват трагичната съдба на депортираните евреи от „Новите земи“, обаче гузно мълчат за няколкото хиляди кримски българи, чиято Голгота и до днес остава непозната на широката публика у нас. В разгара на Втората световна война те успяват да пропътуват с волски коли през немския тил огромното разстояние от полуострова до България, за да потърсят спасение в нея. Тези клетници обаче дори не подозират, че веднага след 9 септември новата власт ще ги предаде на Сталин, защото са съветски граждани. Като такива кримските българи попадат сред другите съветски народности, обвинени в сътрудничество с немците (чеченци, кримски татари и т.н.) и в хода на последвалите репресии и депортации в Централна Азия тази общност е почти напълно унищожена. А какво да кажем за македонизма, на който бабува още Имперска Русия на Романовите(64), който разцъфна в люлката на съветския Коминтерн и с който дори днес путиновата пропаганда открито флиртува(65). Ах, какви ли люти клетви би изрекъл иначе патриотично настроеният русофил, ако само можеше да обвърже това пъклено дело с някоя друга държава, не дай си Боже пък и западна! Но понеже не може, затова и в Университета се намираше кой да подхвърли, че „македонският национализъм е държавен национализъм“ – понеже видите ли имало единица Македония в СФРЮ и така се стигнало до самоопределянето на някои от обитателите на Пиринския край като македонци – бидейки повлияни от пръкналата се наблизо „държава“!

Истинската еманация на русофилската интерпретация на националния интерес е въпросът за инициираното от ЦК на БКП доброволно превръщане на България в 16-тата република на СССР. След като първоначалният опит съществуването на подобен срамен епизод в българската история да бъде напълно отречено претърпя крах поради наличието на безспорни документи, се пови и интерпретацията. Хитрият бай Тошо така само ласкаел самолюбието на кремълските сатрапи, като изцеждал от тях икономически дотации и евтини горива, за да ги пласира на запад, докато всъщност нямал никакво намерение да влиза в СССР.(66) Това е еманацията на правилно разбрания национален интерес – хитрият по селски българин доброволно се предлага, подмазва се на Москва даже свръх нейните очаквания, като по този начин съумява да изстиска някакъв дребен материален келепир, без в никакъв случай да ѝ противоречи… Съвсем естествено днешните наследници на този прозорлив политически елит ни съветват да не се „бутаме между шамарите“(67)  и все така продължават да избягват да противоречат на Кремъл… (68) А пък проницателни журналисти като Мартин Карбовски ни внушават просто да си затраем, заливайки ни с релативистична боза… (69)

Яйцето или кокошката?

Досега говорихме предимно за съвременните измерения на българската политическа русофилия и настоящите интерпретации на историческите събития от свързаните с нея кръгове. Време е обаче да хвърлим поглед назад и да се опитаме да отговорим на един ключов въпрос: къде са истинските корени на това явление – в благодарността към империята освободителка или в отъждествяването с комунистическата идея, сринала тази империя? Разбира се, чисто хронологично преклонението към империята на Романови предхожда установяването на комунистическата идеология по българските земи поне със столетие и корените му са заровени нейде във Възраждането. Още тогава, и особено в първите години след донесеното от руските щикове Освобождение, това преклонение – не без активната подкрепа на руската дипломация – еволюира в политическа русофилия, която има сериозно влияние върху развитието на Третата българска държава: превратът срещу неудобния на Петербург княз Александър I Батенберг (1879–1886); Русофилските бунтове в армията от 1887 г.; съпротивата срещу влизането на България в Първата световна война (1914–1918) на страната на Централните сили, са само най-фрапантните измерения на тези настроения в българското общество. Популярността на социалистическите идеи рязко се увеличава в изтерзаната от световния конфликт страна и този процес съвпада с установяването на болшевишката власт в Русия. От този момент нататък, та до ден днешен комунистическата идеология и политическата русофилия остават неразривно свързани в България, а впрочем и в други страни. Самите български комунисти активно използват съществуващите сред населението симпатии към страната освободителка и полагат много усилия да я отъждествят със съветската идеология, като след 9 септември дори налагат тезата за „двойното освобождение“ – веднъж от османските поробители и втори път от „фашисткото“ робство.

Впрочем появата на СССР бележи ключов момент в еволюцията на русофилията у нас. И преди това е имало хора като ген. Радко Димитриев(70)  и внука на Драган Цанков – ротмистър Константин Людсканов(71), които в началото на Първата световна война  избират да свалят българската униформа, за да нахлузят руския мундир. Но след появата на Съветския съюз – родината на световния пролетариат, българските комунисти се сдобиват със свое собствено класово отечество и съвсем официално прехвърлят лоялността си към него, в противовес на управляваната от техните класови врагове българска „буржоазна“ държава. Така една организирана и силно идеологизирана група от българското общество за първи път се оказва лоялна на чужда държава на публично, чисто наративно ниво, без да намира никакъв морален проблем в този факт, който през призмата на марксизма изглежда съвсем естествен. Би могло да се очаква, че след като българските комунисти окончателно взимат властта в София, йерархията на лоялността следва да се възстанови – първо социалистическата родина, после СССР, но ръководството на БКП така и не засяга въпроса в своята политическа реторика. Вместо това през 1963 г. добавя Москва в химна: „Дружно, братя българи, с нас Москва е в мир и бой!“(72)  Не СССР, не дори Русия, а именно Москва!  

Така под десетилетното въздействие на тоталитарната идеология се стига до тотална фузия и днес вече не може да се направи качествена разлика между симпатията към Русия и симпатията към комунизма като водещи мотиви в политическата русофилия. Следователно въпросът за първенството на яйцето или кокошката си остава парадокс. Така или иначе, за отделните членове на русофилското колективно съзнание вероятно отговорът е различен: за едни отправната точка е комунизмът, който ги води до русофилията, за други началото е русофилията, която ги тласка към соцносталгия, но независимо откъде тръгват, всички пътища на русофилското сърце водят към Кремъл. Именно наличието на този неотделим синтез превръща у нас, а и не само у нас, комунистическата идеология и русофилията в някакви изродени сиамски близнаци и това е определящото за нашето политическо битие днес. Впрочем не само за нашето, тъй като и самата Путинова Русия не е направила ясно разграничение между тези свои „начала“ – сърпът и чукът все още стоят над двуглавия орел върху сградата на Думата; обръщението в армията си остава „другарю“ и опознавателен знак на военно-въздушните сили си остава червената звезда, докато руските въоръжени сили се сдобиха съвсем наскоро със свой собствен импозантен църковен храм!(73)   

Впрочем, днес някои „модерни“ леви активисти у нас, вероятно искрено възмутени от нахлуването на Путин в Украйна, се мъчат с огромно закъснение да отрежат този мост откъм другия бряг. Те заклеймяват войната и се опитват да прикрият комунистическото наследство на путинизма като говорят за „националистическата и иредентистка политика на управляващия режим“(74), който сякаш е паднал в Кремъл от небето и сякаш точно в Украйна не следва добре утъпканите съветски пътеки. Но самата ожесточена съпротива срещу тези опити за дистанциране демонстрира здравата връзка между руския имперски феникс и комунистическата идеология в масовото съзнание у нас.(75)  Впрочем сред иницииралите подписката леви кръгове не съществуват илюзии, че „частите от лявото“ у нас, които „отдавна и последователно са против политиката на Путин“ са „маргинални“.(76)  И няма как да бъде иначе, тъй като става въпрос за т. нар „модерни леви“, повлияни от западните тенденции сред потиснатите да се подчертава ролята на феминизма, бежанците, имигрантите, етническите, религиозните и сексуалните малцинства, т.е. хора с почти никакви допирни точки с доминиращата соцносталгична лява публика у нас.  

Душата: политическата русофилия в България като идентичност.
Първородният грях

През цялата близо 150-годишна история на явлението политическа русофилия у нас то представлява една емоционална идентичност за огромния брой от неговите представители и съзнателно избрана професия за едно цинично малцинство – така е и досега. Действително, политическата русофилия има всички белези на една устойчива групова идентичност, която съществува в променящи се форми през цялата история на Третата българска държава. За нейните носители тя е комплементарна и съжителства с българското национално самосъзнание. Като всяка такава групова идентичност, подобно на религиозната, футболната ако щете, и тази не се влияе от логически аргументи за правилността на една или друга позиция, защото носителите ѝ се движат от емоции, при това колективни. Те дори не са в състояние да разграничат ирационалната си политическа русофилия от съвсем естествената симпатия към един действително братски народ със сходен език и богата култура. В колективното самосъзнание на политическите русофили всичко това се слива в една обща амалгама, с която те се стремят да се идентифицират и която не може да им бъде отнета.(77)  Даже в периоди на отслабване на руското влияние у нас (поне на повърхността), например между двете световни войни и в някаква степен след 10 ноември, тези чувства се засилват и водят до мобилизация на групата. Впрочем във великата северна страна и при Романови, и при болшевиките, и сега винаги са знаели и знаят как да манипулират тези колективни емоции. И накъде да ги насочват – защото любовта към Русия у нас винаги върви ръка за ръка с омразата към нейните врагове. Нашенският русофил люто ненавижда не само изконния враг – „колективния Запад“… Не! Неговата омраза се актуализира постоянно. Затова днес той мрази и новите врагове, братските ни православни народи на Грузия и Украйна, които довчера е обичал почти наравно с Русия и не е могъл ясно да ги раздели от обекта си на обожание в общата им съветска обвивка. И ги мрази не просто абстрактно, а тук и сега – като гледа украинските жени и деца да търсят убежище в родното му село и пред очите им издига руското знаме на двора на къщата си, за да си знаят, че и тук „бандеровците“ не са на сигурно място… Кога ги намрази ли? Ами в точно определен момент – през 2008 и 2013 г., когато отстъпиха от московските завети. А ако миналогодишните протести на белорусите бяха успели, нашенският русофил щеше сега и тях да мрази, но понеже не успяха, днес не го е много еня за Беларус. 
И така, окована в тази дихотомия на любов и омраза, политическата русофилия у нас е комплементарна идентичност, съпътстваща българската национална само докато двете гледат в една посока. Опитът да се избегне на всяка цена сблъсъкът между двете идентичности е раждал и продължава до ден днешен да ражда парадоксални политически послания сред тези обществени кръгове: „С Русия политика не правим!“(78), „Еврофилията не значи русофобия!“(79)  и т.н. При това прави впечатление, че политическата русофилия у нас неизменно посвещава подобни практически идентични лозунги на всяка от имперските реинкарнации в Кремъл, та чак до днешното изказване на Симеон Сакскобургготски в разгара на безпрецедентна конфронтация между Европейския съюз и Москва: „Винаги с ЕС, никога срещу Русия!“(80) 

Тези утопични фрази целят да прикрият срамния резултат от конфликта между българската национална и русофилската политическа идентичност у представителите на този колективен организъм. Появи ли се обаче някаква фрикция, намек за отстъпничество, и двете идентичности влизат в конфликт за надмощие, а омразата към враговете започва да се насочва навътре – и да разяжда неблагодарната България. С редки изключения на относително национално единство – като например началото на Балканската война и в известна степен първите шокиращи дни на инвазията на Путин в Украйна – русофилията винаги надделява. Колкото и да е странно, това става именно по силата на „братските“ чувства: не спира да работи комплексът на малкия брат, който все иска да се докаже, все иска да има своето си величие, своята си трагедия, своята Отечествена война, своя парад на победата… За да може и той да крачи гордо с московския си батко и заедно с него да мрази върлите му врагове. Но Москва е сурова, ревнива и отмъстителна като старозаветния Йехова, тя изисква жертви и не търпи да си съжителства с други кумири, па били те и национална принадлежност, етническо самосъзнание… Всъщност тя особено ненавижда тъкмо тези кумири и затова бърза да анатемоса всичките им проявления като фашизъм. Тя неспирно очаква в ответ на даруваното освобождение да получи не просто признание, а раболепно обожание. Неслучайно според Захари Стоянов Апостола изрича следните думи: „а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“(81)  И действително, емоционалният московски натиск дава своите резултати именно при тези, които по биографични и семейни причини са най-силно обвързани с Русия и се чувстват най-близки и най-длъжни. Поради търпеливо подхранвания комплекс за собствената малоценност и неблагодарност, непознаването на собственото минало и собствените трагедии, или избирателното им осмисляне, те се отдават на могъщото течение на Москва река, защото както веднъж ми каза една моя преподавателка, от която най-малко бих очаквал това: „От Русия идва само любов!“ И точно тук е разковничето на всичко, което наблюдаваме през последните дни и през последните 150 години: Първородният грях на политическата русофилия във всичките ѝ идеологически превъплъщения е, че тя се явява идентичност, конкурентна на българската национална такава. (82) Та в малко ли български семейства на политически емигранти в Имперска и Съветска Русия родителите са разговаряли с децата си на руски?!? Колцина са тези, които не се възползват и от най-малката възможност за сливане с популацията на свръхдържавата? Точно тук на помощ идва и старателно култивираният вече повече от век интернационализъм: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се… с Москва!“ Нали точно като един такъв интернационален, но рускоезичен оазис ни се представя сепаратиският Донецк в пропагандния филм „Донбаска пролет“.  Ееех, хороша страна Болгария, а Россия лучше всех!

Така че въпреки успешните опити на путинистката пропаганда през последното десетилетие да наложи привидно отъждествяване на масовия български национализъм и битов патриотизъм с русофилията – подхранвани между другото и от презрителното отношение на прозападните интелектуални кръгове у нас към всякаква публична демонстрация на националната идентичност – рано или късно баткото Каин винаги ще убива малкия Авел. Колкото и гордо да плющят братските знамена на шипченския вятър една и съща личност просто няма как да остане едновременно лоялен гражданин на неособено голяма балканска държава и симпатизант на глобална империя с амбиции за доминация в същия регион. Рано или късно винаги се стига до (неосъзнатия) избор. И точно това са разбирали много добре агентите в австро-унгарското военно разузнаване, които още преди повече от век – в навечерието на Балканските войни – са завършвали характеристиката на всеки български генерал с категоричната оценка: или „Bulgarischer Nationalist“ или  „Russophilе“.(83)  Защото както пише в Евангелието от Матей:
„Никой не може да слугува на двама господари;
защото или единия ще намрази, а другия ще обикне;
или към единия ще се привърже, а другия ще презре.(84) 

Изкупителната жертва

През последните седмици много мои приятели, искрено възмутени от войната в Украйна и полярните емоции, които тя поражда у нас, насочиха натрупания гняв срещу този български народ и тази страна, които някак упорито отказват да заемат достатъчно категорична позиция срещу агресора и да я подкрепят с решителни действия. Така те неволно започват да се дистанцират от въпросния народ, когото смятат отговорен за десетилетното угнетяващо руско влияние у нас, без да се замислят, че тъкмо тази поляризация отдавна се стремят да наложат първите цигулки на политическата русофилия – истинският народ обича Русия, а космополитите от жълтите павета се кланят на Запада. Всъщност дори официалната кремълска реторика обича да представя народа именно като фундамент на политическата русофилия, както демонстрира едно от последните изказвания на Елеонора Митрофанова.(85) 

Обаче толкова ключова и демонична ли е наистина ролята на народа в отношенията между Москва и София? На първо място трябва да се изтъкне, че въпреки десетилетната хибридна пропаганда и все още тлеещия идеологически товар отпреди 10 ноември, делът на активните политически русофили у нас далеч не е толкова апокалиптично всеобхватен. Макар че представители на политическата русофилия има в много парламентарно представени партии, нито една от тях все още не е успяла да влезе в Народното събрание с водещо послание на тази база. Дори и формациите, които се считат или се считаха за най-тесни проводници на руското влияние като „Възраждане“ и „Атака“, имаха нужда от редица други фокуси на демагогия като Ковид-мерки, бежанци и т.н., за да могат да прескочат бариерата. Катастрофалните изборни резултати на самото Движение „Русофили“ са достатъчно потвърждение на това заключение. С други думи, политическата русофилия, поради гласовитата си медийна гарнитура и режисираната хиперактивност в социалните мрежи създава впечатление за много по-голяма действителна значимост, отколкото всъщност притежава.

Много по-важно обаче е друго – макар и повлияно от популярната русофилия, включително и политическа, общественото мнение като правило не е реалната причина за налагането на безспорно силното влияние на Москва у нас през последните години. Задачата на гласовитите московски рупори в медиите и (пара)академичните среди не е нищо повече от създаване на благоприятна обществена среда, в която Кремъл да може да оперира с другите си – същински инструменти за влияние. Всъщност последното се постига по-скоро с лостове за натиск на политическо и икономическо ниво и с директни агенти на влияние – и няма нищо общо с народната воля. Предполагаемо безбрежната русофилия на народните маси не е нищо повече от изкупителна жертва, с която представителите на политическия ни елит от целия спектър се опитват да скрият собствената си позорна зависимост от сатрапите в Кремъл. Решението за отказ от по-решителна подкрепа за Украйна е било взето със съвсем други мотиви, а въображаемите 84% противници на такава политика са били призвани на по-късен етап просто за да им бъде прехвърлено безгръбначието на кабинета Петков.(86)  Мигар поне 80% не биха подкрепили и премахване на данъците, но едва ли някой ще се съобрази с тези всенародни настроения. Обаче е хубаво всички да помним, че грехът не е на жертвения агнец, а на тези, които с нож в ръка го полагат на олтара в името на някакви тънки политически сметки… А тъкмо към тия последните се обръща евангелистът Матей: „Каква полза за човека, ако спечели всичкия свят, но загуби душата си?“(87)  

Бележки:

  1.https://ilibrary.ru/text/1276/p.1/index.html 
  2.Цачева и Радев се обявиха за преразглеждане на санкциите срещу Русия. Mediapool, 20.10.2016; посетен на 10.04.2022. 
  3.Разбира се, тази част от българското народонаселение не може да си представи, че руските жертви след изтичането на месец от ескалацията на войната в Украйна (между седем и петнайсет хиляди по различни оценки) приблизително се равняват на броя на всички участващи в ежегодния военен ексхибиционизъм на Червения площад (ок. десет хиляди), Между 7000 и 15 000 руски войници са убити в Украйна, смятат в НАТО. Mediapool, 23.03.2022; посетен на 10.04.2022. А унищожената техника дори по най-минималистичните оценки далеч надхвърля онова, което участва в парада.
  4.Сред последните примери на тази печална историческа традиция, наред с вече споменатия дебат между Радев и Цачева, могат да се посочат последователните и явно несъгласувани посещения на президента Радев и премиера Борисов при Путин в рамките на малко повече от седмица през 2018 г., До дни и Борисов отива на посещение в Русия.  Дневник, 22.05.2018; посетен на 10.04.2022.
  5.Рокери се обявиха срещу въвличането на страната ни във войната в Украйна. Btv новините, 19.03.2022; посетен на 10.04.2022. 
  6.Бой между защитници и противници на „Нощните вълци“. Webcafe, 30.06.2016; посетен на 10.04.2022; „Нощните вълци“ на Путин отново минаха през България. Bulgaria on air, 04.07.2018; посетен на 10.04.2022 
  7.Антимайдан (Россия). Wikipedia.ru, посетен на 10.04.2022. 
  8.Нощни вълци МС София – България, Facebook, посетен на 10.04.2022; „Нощните вълци“ в София. Факти, 01.05.2017; посетен на 10.04.2022. 
  9.Руслан Трад: „БНО Шипка“ ни заплашва, те са свързани с руското разузнаване. Факти, 29.05.2019; посетен на 10.04.2022 
  10.У нас за организиране на масови безредици обикновено се наемат представители на футболни агитки или случайно набрани посетители на фитнес зали. Като правило те нямат идеологическа съпричастност към политическите събития, в които участват и могат да „обслужат“ различни представители на политическия спектър. Пример за това е напрежението, предизвикано от Волен Сидеров и неговите поддръжници през лятото на 2013 г. в отговор на многолюдните протести под надслова „ДАНСwithme“, Планът „Сидеров“ с „криминалните банди“, който „ignorevolen“ провали. Mediapool, 21.06.2013; посетен на 10.04.2022; Има ли платени агитки – разследване на БНТ. БНТ новини, 20.06.2013; посетен на 10.04.2022 
  11.Генерал Шивиков за конфликта в Украйна: България май пак застава на грешната страна. Bulgaria on air, 23.02.2022; посетен на 10.04.2022.   Впрочем друг генерал, Валентин Цанков, който заедно с Шивиков е сред съоснователите на Обединение за свобода и справедливост в Отечеството (ОССО), е спряган като обвиняем за шпионаж в полза на Русия в последния от серията скандали, уличаващи в измяна бивши и настоящи български военни, някои от които свързани със Стефан Янев, Генерал от резерва уличен за агент на Москва. Труд, 02.03.2022; посетен на 10.04.2022; Военни и общественици направиха общ фронт за свобода и справедливост. Застават зад президента и искат оставката на Борисов веднага! Истината, 31.08.2020; посетен на 10.04.2022.
  12.20 причини да обичаш Америка. Блог на Александър Симов, 10.04.2006; посетен на 10.04.2022; вж. също: От архива: Сашо Симов и двайсетте причини за обичаш Америка. Трибун, 04.07.2015; посетен на 10.04.2022. 
  13.Подвигът на руския спецназ откри пътя към Киев. Pogled.info, 27.02.2022; посетен на 10.04.2022.
  14.За какво екипът на Зеленски готви „великите укри“? Pogled.info, 10.01.2022; посетен на 10.04.2022.
  15.Как чеченските специални части всяват страх сред бандеровците. Pogled.info, 26.03.2022; посетен на 10.04.2022; Сергей Глазев: назоваването на нацистите националисти е голяма смислова грешка. Pogled.info, 18.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  16.Документален филм „Донбаска пролет“, посетен на 10.04.2022. Впрочем авторите на филма не се посвениха и да го представят в партийната телевизия на ПП Атака „Алфа“: Представяне на документалния филм „Донбаска пролет“, телевизия Алфа, 02.11.2017, посетен на 10.04.2022. Бегъл поглед на сайта на движението показва, че създаването на филма напълно се вписва в дългогодишната линия на подкрепа на „руските военни операции“, като се започне от Абхазия и Южна Осетия и се стигне до настоящата ескалация на войната в Украйна: “Ръководителите на българската държава трябва да осъзнаят, че мнозинството от българския народ повече от всякога е с Русия, желае победата на Руската армия и няма да толерира каквато и да е българска държавна подкрепа за бягащите от справедливо възмездие бандеровски бандити и престъпници, слуги и платени агенти на Америка. […] Тук единствено даваме разяснение на нашата обща позиция, така както сме го правили и за руските военни операции в Южна Осетия и Абхазия (2008 г.), Крим (2014 г.) и Сирия (2015 г.), за всяка от които е било характерно, че са удар по претенциите на САЩ за световно господство.”, http://septemvri23.com/rus_operazia_2022/, посетен на 10.04.2022.
  17.Сакскобургготски: Винаги с ЕС, никога срещу Русия. OFFNews, 22.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  18.Нешка Робева: Обичам Русия и съм „фил“! Това прави ли ме нечий „фоб“? Bulgaria on air, 18.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  19.https://desebg.com/ms/1725-2014-02-28-14-52-21, посетен на 10.04.2022.
  20.Вж. например: Боян Чуков. Сирийските потайности. Pogled.info, 30.09.2016; посетен на 10.04.2022. 
  21.Боян Чуков: Следва втора фаза, Киев и Одеса ще паднат. Investor.bg, 25.02.2022; посетен на 10.04.2022; Боян Чуков: Това, което остане от Украйна, ще бъде лишено от излаз на Черно море. Darik news, 11.03.2022;  посетен на 10.04.2022; Боян Чуков: Войната приключва до 3–5 седмици, украинските военни масово се предават. Труд, 21.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  22.Едва ли е чудно, че според последните сред причините за краха на Виденовото управление трябва да се посочат: „някои черти на премиера Жан Виденов – неговата неконтактност, несклонност към компромиси, нежеланието му да обяснява пред обществото проблемите на управлението, силният характер.“, Баева, Искра, Евгения Калинова. Българските преходи 1939-2005. София: Парадигма, 2006, с. 302.
  23.https://www.viaevrasia.com/, посетен на 10.04.2022.
  24.БАЛКАНСКИ ДИАЛОГ: VIA EVRASIA и ФОНД "А.М. ГОРЧАКОВ" (Русия), международна кръгла маса, 5 юни 2013 г., посетен на 10.04.2022.
  25.Фонд поддержки публичной дипломатии имени А. М. Горчакова. Миссия и задачи, посетен на 10.04.2022.
  26.https://riss.ru/article/13720/, посетен на 10.04.2022
  27.Лекции РИСИ в Софийском университете имени Климента Охридского в дни его памяти, посетен на 10.04.2022; вж. също: Российский институт стратегических исследований. Wikipedia.ru, посетен на 10.04.2022. Чакайки за интервю с Петър Волгин в БНР, двамата задгранични посетители се срещнаха с току-що избрания за президент Румен Радев, а на сайта на РИСИ тържествуващо заявяват, че това е „първата среща на новия президент със задгранична аналитична структура“, https://riss.ru/article/13720/, посетен на 10.04.2022.   
  28.Григорова, Дарина. Империя феникс. Между съветското минало и евразийското бъдеще. София: Военно издателство, 2015.
  29.Григорова, Дарина. Империя феникс. с. 12-13.
  30.Григорова, Дарина. Империя феникс. с. 8.
  31.Николай Василев. За приликите и отликите в отношенията на Русия – Украйна, България – Македония. Фактор, 01.04.2022; посетен на 10.04.2022; вж. също: Николай Овчаров. Дали Украйна е руската Северна Македония? Труд, 19.03.2022; посетен на 10.04.2022. 
  32.Григорова, Дарина. Империя феникс. с. 152-153.
  33.Григорова, Дарина. Русский Феникс. Между советским прошлым и евразийским будущим. Москва: Книжный мир, 2018; вж. също: России надо отказаться от европейских кумиров (А. Фурсов, Е. Пономарёва, Д. Григорова). День ТВ, 20.05.2018; посетен на 10.04.2020.
  34.Преселението на българите (18–19 век). История.BG, 09.11.2020; посетен на 10.04.2022.
  35.Проф. Румяна Михнева: Патриарх Кирил даде сериозен коз в ръцете на българските русофоби. Епицентър, 08.03.2018; посетен на 10.04.2022.
  36.Проф. Михнева към Решетников: Държите се като политик, а не като аналитик и манипулирате общественото мнение. Гласове, 10.09.2020; посетен на 10.04.2022. 
  37.Комисия по досиетата/Проверени лица/Румяна Михнева; посетен на 10.04.2022.
  .38.Проф. Нина Дюлгерова: Европа, Русия и Украйна са вкарани в модела на разрушението. БНР. Радио Варна, 05.03.2022; посетен на 10.04.2022; 
Нина Дюлгерова. Ядрената ни енергетика – от хибрид към хартия. Труд, 10.03.2021; посетен на 10.04.2022.  На 25 февруари Нина Дюлгерова не пропуска да вземе отношение и по въпроса за военните действия между Русия и Украйна: „Смешно е да се говори, че украинците щели да дадат отпор и щели да обърнат развитието на военните действия.“, Проф. Нина Дюлгерова: Събитията в Украйна имат дълга предистория. БНР. Христо Ботев, 25.02.2022; посетен на 10.04.2022.
  39.Вождът Георги Димитров. История.BG, 19.06.2017; посетен на 10.04.2022. Впрочем Нако Стефанов, освен специалист по Източна Азия, се явява и активен член на Българския антифашистки съюз.
  40.Димна завеса / Smoke screen, Facebook, посетен на 10.04.2022 ; вж. също: “След края на историята“ с Александър Сивилов: СССР – носителят на демокрация. Димна завеса / Smoke screen, Facebook, посетен на 10.04.2022.
  41.Защо се стигна до военни действия в Украйна – „Демокрацията“ с Петър Волгин, 28.02.2022; посетен на 10.04.2022.
  42.Посетено на 10.04.2022 Проф. Румяна Михнева: Патриарх Кирил даде сериозен коз в ръцете на българските русофоби. Епицентър, 08.03.2018; посетен на 10.04.2022; Проф. Михнева към Решетников: Държите се като политик, а не като аналитик и манипулирате общественото мнение. Гласове, 10.09.2020; посетен на 10.04.2022.
  43.В това отношение са доста показателни публикациите в социалните мрежи, вж. например: Roumi Mihneva¸ Facebook, 07.03.2022, 14:19 ч. ; Roumi Mihneva, Facebook, 01.03.2022, 15:14 ч.  
  44.Обращение Путина к россиянам 21 февраля 2022 года, посетен на 10.04.2022; вж. също на статията на изпадналия в немилост кремълски хардлайнер Владислав Сурков от навечерието на войната, Владислав Сурков. Туманное будущее похабного мира. Актуальные комментарии, 15.02.2022; посетен на 10.04.2022. Месец след началото на войната ехото на тази реторика започна да отеква и в изказвания на представители на управляващата в момента БСП: Кутев: Причините за войната не са, че Путин е зъл човек, овладял Кремъл, а политиките на Запада. Новини Бг, 25.03.2022; посетен на 10.04.2022; вж. също: Румен Овчаров: Украйна сама предизвика руското нахлуване. Факти, 30.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  45.Вж. например: „Културна“ революция. Епицентър, 02.22.2013; посетен на 10.04.2022.
  46.Новите бдителни комсомолци резилят преподаватели. Марица, 02.12.2013; посетен на 10.04.2022. 
 47.Ервант Степанян. Замръзналият свят на т. нар. цивилизационен избор. Нова зора, Брой 3 (2014); посетен на 10.04.2022.
  48.„Ранобудните“ заснеха пияни професори в СУ. Dir.bg, (коментари от нерегистриран потребител под новината, 01.12.2013, 02.42 ч. и 02.51 ч.) посетен на 10.04.2022.
  49.Вж. например: Петър Волгин, Facebook, 28.02.2022, 09.18 ч.; друг пример за подобна реторика е и вече цитираното интервю на Петър Волгин с Дарина Григорова, Защо се стигна до военни действия в Украйна – „Демокрацията“ с Петър Волгин, 28.02.2022; посетен на 10.04.2022. 
  50.Така  например на 22.02.2022 г., след като Путин призна т. нар. ДНР и ЛНР, Петър Волгин заявява, че „днес война е много по-малко възможна от вчера“, а само два дни по-късно, в деня на руското нахлуване изведнъж заявява: „Специализираната военна операция, която провежда Русия в момента, закъсня с точно осем години.“  Петър Волгин, Facebook, 22.02.2022, 18:58 ч.; Петър Волгин, Facebook, 24.02.2022, 11.29 ч.; вж. също: Явор Дачков: Путин удря „американските бази“ в Украйна. Nbox, 24.02.2022; посетен на 10.04.2022; Явор Дачков. Те са лудите, а не Путин. Какво не ви съобщават по телевизиите. Труд, 02.03.2022; посетен на 10.04.2022.  
  51.Има ли дипломатически скандал заради спасяването на българските евреи? Часът на Милен Цветков, 04.11.2017; посетен на 10.04.2022; вж. също коментара на Г. Боздуганов за този дебат: Георги Боздуганов. „Бодрата смяна“ от Алма Матер – бинарна смес от невежество и кремълски инфилтрати. Фактор, 04.11.2017; посетен на 10.04.2022 
  52.Да вземем за пример конфликта между Корнелия Нинова и обкръжението на президента Румен Радев.
  53.Руското външно министерство: НАТО да се изтегли от България и Румъния. Новините на Nova, 21.01.2022; посетен на 10.04.2022; вж. също: В Русия: При война с НАТО ще пострадат България, Румъния и Източна Европа. News.bg, 21.12.2021; посетен на 10.04.2022. 
  54.Курсивът е мой. Кадиров показа кадри от прочистването на Мариупол от радикали. Pogled.info, 24.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  55.Проф. Баева: Нито Украйна е нацистка, нито Русия е фашистка. Гласове, 24.03.2022; посетен на 10.04.2022; вж. също критичния коментар на: Веселин Стойнев, Facebook, 30.03.2022, 11:42 ч. Впрочем Искра Баева не за пръв път демонстрира когнитивни проблеми, когато трябва да коментира отношенията на фашизма с Русия. Още на дискусиите на международната конференция „Русия, Европа и Светът“ (29–29 септември 2009 г.) тя пред очите ми убеждаваше присъстващите учени, че Полша не е била поделена през 1939 г. между Хитлер и Сталин, защото СССР получава по-малко от половината!
  56.Така например “вършените днес безобразия в България“ – т.е. Съединението – карат Драган Цанков да поиска в интервю за руския вестник „Новое время“ „Руска окупация на България с екстраординерно управление, по-много руси (генерали) в управлението и суспендиране на Конституцията.“. На 7 ноември, докато оръдията край Сливница гърмят, в София последователите на Цанков заседават, за да вземат следните решения: „1) Да се свали князът от престола; 2) Да се поиска протекторатът на Русия; 3) Да се смени правителството и да се образува временно такова; 4) Да се сключи мир със Сърбия, като ѝ се плати обезщетение.“, Стоянов, Иван. Либералната партия в Княжество България, 1879–1886. София: Наука и изкуство, 1989, с. 198. Неслучайно днес към Руското посолство води именно бул. „Драган Цанков“ и добре че е достатъчно широк, защото той все още има много последователи… Имал е и тогава: през 1895 г. Стоян Данев заявява в Народното събрание по време на дебатите за възстановяването на отношенията с Русия, прекъснати едностранно от Петербург след Съединението: „И тъй, заключавам, че ние трябва да се помирим с русите, че ние трябва да бъдем в много тесни сношения с тях, първо, защото ни са освободили, второ, че благодарение на тях, има се надежда да постигнем нашите народни идеали, и трето, защото и от икономическа точка зрение за нас е по-добре да бъдем с тях, отколкото с Австрия.“, Дневникь на VIIIто Обикновенно народно събрание, 24.08.1895, с. 62.  
  57.Георгиев, Любомир. Спомени за Първата световна война на Недялка Людсканова, дъщерята на Драган Цанков. Библиотека, 5 (2016), с. 179-196.
  58.Вж. „Поверителен доклад на Службата за сигурност до германското МВнР“ и „Поверително донесение на Службата за сигурност до германското МВнР“ в: България – своенравният съюзник на Третия райх. София: Св. Георги Победоносец, док. № 4, 5, с. 15, 16; вж. също: Стателова, Елена, Грънчаров, Стойчо. История на България. Том 3. История на Нова България 1878–1944. София: Анубис, 1999, с. 593-594; Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939–1944). В: Знеполски, Ивайло. (ред.) История на Народна република България. Режимът и обществото. София: Сиела, 2009, с. 92-93. Впрочем, когато след няколко години настъпва моментът за „второто освобождение“ на 9-ти септември, съветските войски си прибират официалния документ и заедно с още редица други документи ги отнасят завинаги в Москва. Реалният състав на изкушаващото предложение ни е известен благодарение на записка на тогавашния главен секретар на българското Външно министерство Димитър Шишманов.
 59. „Позив към българските граждани за сключване на пакт за взаимопомощ със СССР“, в: Антифашистката борба в България. Документи и материали. Т. 1. Септенмври 1939 – февруари 1943. София: Партиздат, 1984, с. 106, док. № 49. В същите елементи съдържат и док. № 50, 51, 63, 64, 66, 72, 75, 80, и 124 на с. 106-109, 115-121, 129-131, 134-140, 150-152, 213-214.   
  60.Пак там.
  61.Захарова счита, че тази стъпка е направена „без изобщо да се мисли за последиците, за националните интереси и стремежите на собствения народ“, Захарова благодари на много от българите, които са „имунизирани срещу антируската пропаганда“. OFFNews, 21.03.2022; посетен на 10.04.2022. 
  62.Нинова се обяви против изгонването на Митрофанова: Крайна стъпка с тежки последици“. Булевард България, 06.04.2022; посетен на 10.04.2022. 
  63.Иван Вазов „Балканският Шейлок“, 1916 г.
  64.Както показва биографията на Кръсте Мисирков.  
  65.Руското посолство в Скопие пусна филм, в който Македония е „родина на славянската азбука“. Булевард България, 24.12.2021; посетен на 10.04.2022; вж. също: Русия поздрави Скопие с цитат на Путин, че писмеността е дошла от „Македонската земя“. Булевард България, 24.05.2021, посетен на 10.04.2022. 
  66.Баева, Искра, Калинова, Еегения. Българските преходи 1939-2005. София: Парадигма, 2006, с. 177. Доцент Евгения Калинова: България – 16 съветска република. Това е мит! Българи, 30.10.2010; посетен на 10.04.2022; вж. също: Баева, Искра, Калинова, Евгения. 16-та република ли? Изселвания и документи за българо-съветските отношения след Втората световна война. София: Изток-Запад, 2017. 
  67.Елена Гунчева. Предлагам Кирил Петков за Нобелова награда за глупост и васалност. Свободно слово, 24.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  68.Нинова не можела да даде оценка на Путин. Topnovini.bg, 21.03.2022; посетен на 10.04.2022. 
  69.Мартин Карбовски. Имате ли акъл да млъкнем малко? Факти, 25.02.2022; посетен на 10.04.2022. 
  70.Ген. Димитриев увенчава дългогодишната си дейност в подкрепа на руските интереси с постъпването си на руска военна служба при избухването на световната война през 1914 г., като зарязва поста си на български пълномощен министър в Петербург. Когато през следващата 1915 г. България се намесва на противоположната страна, доскорошният български военен и дипломат се ограничава с молба да не участва пряко в сражения срещу българските войски.
  71.По изричната покана на ген. Димитриев ротмистър Людсканов се отправя към Петербург през декември 1914 г., като убеждава българския военен министър ген. Иван Фичев да му даде двуседмичен отпуск, за да „урегулира въпроса със своята [руска] годеница“. При пристигането си в столицата женихът, по спомените на майка му, „телеграфически си подаде оставката, след което беше приет в руската армия като доброволец“, Георгиев, Любомир. Спомени за Първата световна война на Недялка Людсканова. с. 181-184.
  72.Част от куплетите, добавени към песента “Мила Родино“ при приемането ѝ за химн на НРБ през 1964 и впоследствие отпаднали през 1990 г.
  73.В Русия с тържествена литургия осветиха главния храм на руските въоръжени сили. Телевизия Европа, 15.06.2020; посетен на 10.04.2022; ;  вж. също: Военната църква със Сталин до Христос. Поглед отвътре. Свободна Европа, 30.04.2020; посетен на 10.04.2022. 
 74.https://dversia.net/6905/petition-peace-solidarity-ukraine/ 
  75.Леви активисти: Русия е авторитарен агресор, а Крим е Украински! Сега, 23.03.2022; посетен на 10.04.2022. 
  76.Petar Zahariev, Facebook.com, 31.03.2022, 08.41 ч.  
  77.Самата Нешка Робева отлично синтезира тази емоционална нагласа: „Въпросът ме изненада и хвърли в размисъл... Каква съм аз? Фил или Фоб? Да, аз обичам Русия. Защо? Не мога да дам точен отговор… Когато става въпрос за чувства - никой не може да го направи. […] Към Русия питая особена, необяснима обич.“ Нешка Робева: Обичам Русия и съм „фил“! Това прави ли ме нечий „фоб“? Bulgaria on air, 18.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  78.Живков, Светослав. Прогресивно-либералната партия в България: „С Русия политика не правим!“ 1899-1920. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2014.  
  79.Изказване на бъдещия президент Радев по време на предизборната кампания през 2016 г., Цачева и Радев се обявиха за преразглеждане на санкциите срещу Русия. Mediapool, 20.10.2016; посетен на 10.04.2022.
  80.Сакскобургготски: Винаги с ЕС, никога срещу Русия. OFFNews, 22.03.2022; посетен на 10.04.2022. 
  81.Стоянов, Захари. Васил Левски (Дяконът). Черти из животът му. Пловдив, 1983 (София, 1943), с. 98.
  82.Нека си припомним отново твърдението на Румяна Михнева, че е човек, „приел Русия за своя духовна родина“. Особено показателни в това отношение са коментарите на един потребител с инициали Д. С. в социалните мрежи:  „Русия е голямата България, а България малката Русия и няма по-долно и гнусно, тъкмо ние да я предаваме!“ 
  83.Дискусия с колеги след лекция на доц. Владимир Златарски в Института за исторически изследвания на 23.04.2019 г.
  84.Матей, 6:24.
  85.„Народът на България не подкрепя реториката и действията на своето правителство по отношение на специалната операция в Украйна”, отбелязва Митрофанова в ефира на телевизия „Россия 24” на 21.03.2022 г., Митрофанова: Българският народ не подкрепя действията на правителството срещу Русия. Новините на Nova, 21.03.2022; посетен на 10.04.2022 
  86.Викаме посланика си от Москва заради Митрофанова. Клуб “Z”, 24.03.2022; посетен на 10.04.2022; Социолози и политолози срещу Петков: Не съществува проучване, че 84% от българите са срещу оръжейната помощ за Украйна, това е фейк. Faktor.bg, 23.03.2022; посетен на 10.04.2022.
  87.Матей, 16:26.

* Авторът e главен асистент в Института за исторически изследвания – БАН. Има магистърска степен по Архивистика (2008) и по История на Русия, Източна Европа и Евразия (2009) от Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Защитава докторска дисертация през 2013 г. в Катедрата по средновековна история на Византия и балканските народи към ИФ на СУ. Научните му интереси са свързани с историята на средновековните номадски народи – по-специално кумани и монголи – и тяхното взаимодействие със заобикалящите ги уседнали общества. Занимава се също и със събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Специализирал е в Униврситета „Йотвош Лоранд“ – Будапеща, Американския изследователски център – София, Центъра за академични изследвания – София, Университета „Улудаг“ – Бурса, Университета „Коменски“ – Братислава и др. Канен е да изнася лекции в Централноeвропейския университет – Будапеща, Еврейския университет в Йерусалим, Оксфордския университет, Словашката Академия на науките, Сегедския университет, Виенския университе, Атинския университет, Солунския университет „Аристотел“ и др.