Николай Василев, priorities.bg

Когато през 1936 година големият български юрист Любомир  Владикин пише „История на Търновската конституция“, той напълно основателно  констатира, че:

“Ако решенията на Цариградската конференция (от 1876, на която се предлага създаването на два полуавтономни вилаета, обхващащи приблизително териториите на днешните България и Северна Македония) бяха приети, българският национален въпрос щеше да се разреши основно и справедливо. На Балканския полуостров щеше да царува правдата и петте последващи войни щяха да бъдат безпредметни.”

Но те станаха реалност през 1992 г.  След разпада на Съветския съюз и на Югославия потомците на огромното мнозинство от възрожденските българи, преборили се за своя културна автономия в рамките на Османската империя (каквато е била Българската екзархия), вече живеят в две суверенни държави. Остава само между тях да се изградят „специални отношения“ и българската национална сага  ще достигне до своя успешен финал.

За съжаление през последните 30 години не успяхме да постигнем това така необходимо сътрудничество. По този начин огромният български триумф – утвърждаването на независима Македония, се превърна в провал и можем само да се надяваме, че няма да прерасне в катастрофа.

Не се опитахме да разберем преживяванията на съвременните македонци, не си дадохме ясна сметка как се стигна до появата на независима Македония, нито оценихме нейното утвърждаване, пък било и в съвременната ѝ форма, като огромен наш успех.

Земите, определени като български след серия от референдуми (за Екзархията), са разкъсани на Берлинския конгрес, защото Англия и Австро-Унгария се страхуват, че „Санстефанска“ България няма да е нищо повече от руски протекторат. Самтие руснаци, които не допускат българи на конгреса в Берлин, по думите на свои видни представители като Аксаков и граф Игнатиев, не крият намерението си да превърнат България в руски сателит. Така нашият народ трагично попада „между шамарите“. От една страна, Русия ни „мачка“ с оглед на своите имперски планове, а от друга, противниците на Русия също ни „мачкат“, защото привиждат в нас руска марионетка.

Стефан Стамболов разбира, че България трябва да се еманципира от Русия и да установи съюзничество с „господарката на моретата“. Английският премиер Гладстон разработва цяла доктрина, според която една силна и обединена България е по-добра бариера пред руското проникване към Средиземноморието от една проблематична или разпадаща се Турция. За съжаление през 1913 и 1915 г. България не се възползва от редкия шанс да стане основния британски съюзник на Балканите.

В Македония нещата стоят още по-сложно. Един гениален човек, отраснал и умрял с българско самосъзнание – Кръсте Мисирков, си дава сметка, че борбата за политическа автономия на Македония и Одринско, с „българска боя“, с български църкви и училища е обречена на провал. Не само повечето Велики сили, но и всички балкански страни освен България ще се противопоставят на този проект. Още през 1903 г. той предлага да се работи за отделен македонски етнонационален „идентитет“. Надява се това да стане под егидата на „Н.В. Султано“.  Идеята изглежда смешна и неприемлива за неговите съвременници. По време на войните 1912 – 1918 г. огромното мнозинство от македонците се сражават за „целокупна България“, но това всенародно усилие завършва с тежко поражение. Тогава Мисирковият план е възприет от македонската „левица“, която търси компромис с Югославия. Тези, за които запазването на българската идентичност е приоритет, нямат други съюзници освен фашистите и по-късно нацистите. Между двете течения се разразява „македонската гражданска война“, чийто изход е предрешен от хода на Втората световна война. България, загубила стратегическото си значение за „морските демокрации“ (със загубата на излаза си на Егейско море), става лесна жертва на Сталин през 1944 г. И докато тя деградира и дегенерира зад Желязната завеса, Тито успешно извежда Македония от съветската зона.

Мисирковият план проработва, когато дори хората с българско самосъзнание си казват „добре, че не сме част от България“, и не виждат причина да обясняват на децата си какви са били дядовците им.

В България отказваме да осъзнаем, че македонизмът спасява Македония от тотална сърбизация, но дори и той не предпазва социализацията на повечето млади македонци в сърбоцентричната югославска субкултура, която е доста различна от българската. Много от по-късните радетели за отстояване на „македонската езикова самобитност“ през 80-те години предлагаха „сърбохърватският“ език да стане втори официален в Македония.

През 1992 г. България, току-що отървала се от съветската опека, смело стана първата държава, признала независимостта на Македония. Но тя не осъзна, че при създалите се обстоятелства търсенето на македонска идентичност работи за, а не против българските национални интереси.

Спорът за името, лансиран от Гърция, първоначално целеше да предотврати независимостта на Македония. (През 1991 г. Атина предлагаше ЕС да признае независимостта на Словения и Хърватия и да положи усилия за „запазване“ на една по-малка Югославия, съставена от Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и… „Скопие“.) Този кошмарен за България гръцки план се провали, но Гърция продължи да работи за това Македония да не бъде приета в ЕС преди Сърбия.

Още през 1993 г. България трябваше да е наясно със силното желание на македонците да утвърдят своя национален „идентитет“ и вместо да обявява, че „признава македонската държава, но не и македонската нация“, а същевременно да се дистанцира от спора за името, трябваше ясно и гласно да обяви, че македонците имат право да се наричат македонци, да наричат държавата си Македония и съвременния си език македонски, стига да не лансират исторически неистини. Вместо да допуска да бъде поставяна в редовете на „негаторите“ на мекедонския „идентитет“, България трябваше да посочва очевидното – че неговото утвърждаване минава през обективизацията на историята. Съвременните македонци са политическа реалност. Те нямат нищо общо с античното македонско царство (което не отнема правото им да се наричат македонци) и са равноправни сънаследници на българската култура и цивилизация – от покръстването до началото на 20-ти век (което ще рече, че не могат да „крадат“ българската история, защото тя е и тяхна).

След подписването на Договора за добросъседство и приятелство двете страни се съгласиха, че имат „обща история“, но и че трябва да имат и общо бъдеще в рамките на ЕС и на НАТО.

Дейността на Съвместната историческа комисия обаче от самото си  начало беше опорочена. Вместо да тръгне от общото към подробностите, тя заби в детайли. Председателят на македонската делегация в комисията Драги Георгиев, разбира се, не е прав, когато настоява за „компромис“. В науката не могат да се правят компромиси. Но Комисията е длъжна да намери начин за запазване на достойнството на двете страни, особено на македонската.

С договора от 2017 г. двете страни признаха, че имат обща история. Всичко, което Комисията трябваше да обяви, е, че:

„Част от българския етнос на ранна фаза на неговата национална консолидация е бил откъснат против неговата воля и в трудни условия на чуждо владичество и гражданска война е изградил своя македонска национална идентичност“.

Всички детайли – цар Самуил, Григор Пърличев, Гоце Делчев…, са само илюстрации на общия процес. Ако македонската страна предложи някаква друга теория, свързана с представата за вековна македонска етнокултурна самобитност, тя трябва да се аргументира научно. Но в този случай ще трябва да обяснят многото „хора в заблуда“, „предатели“ и т.н.

Колкото повече македонците привиждат в България защитник (а не „отрицател“) на съвременната македонска идентичност и твърд съюзник в усилията на Северна Македония да стане член на ЕС и на НАТО, толкова по-лесно ще е за тях да приемат историята такава, каквато е била.

Твърдият тон на президента Радев и на някои отявлени антинатовски партии, които настояват за незабавни (в срок от един месец) „отстъпки“ от македонска страна – в материалите, които ще се учат в училище, в надписите в музеите и т.н., а според изтекла информация настояват и в общото изложение на Комисията да не се признава съвременният македонски народ, само наливат вода в мелницата на силите, които не искат близко сътрудничество между България и Северна Македония в рамките на ЕС и на НАТО.

Било от неразбиране на проблема, било от някакви задкулисни подбуди тези хора, които едва крият желанието си да преориентират геополитически България и по „македонския въпрос“, подтикват страната към национално самоубийство.