Николай Василев*

В качеството си на председател на Съвета на Европейския съюз, висш представител на България можеше и трябваше да присъства на подписването на Договора между Македония и Гърция, Този договор може да е от огромна полза за страната ни – стига да имаме добра дипломация и силни институции. Но ако действаме първосигнално и не се развиваме като нормална Европейска държава – той може да се окаже предпоставка за катастрофа на България!
За да може да се изграждат стратегии, трябва да се познава реалността. Проблемите, които България и Гърция имаха с Република Македония бяха от съвсем различно естество и целите, които София и Атина преследват по отношение на Скопие са коренно различни.

Какви са проблемите на Гърция? 

След Балканските войни Гърция завзема територии отвъд етническите граници на хеленизма. Населението на слео Нивици – прекръстено на Псерадес, където бе подписан договорът, до началото на 20 век е било изцяло българско. Но през 1927 година между България и Гърция е подписана Спогодбата „Моллов-Кафандарис“ за размяна на населенията и България се отказва от всякакви претенции. Каузата на българщината в региона е дискредитирана за пореден път, когато България се оказва на губещата страна след Втората световна война. Тогава комунистите обещават на местните хора освобождение като македонци. Отдавна е известно, че повече освободителни движения създават нации, отколкото нации имат освободителни движения. Малцина запазват българското си самосъзнание. Мнозинството виждат единствения шанс да получат някакво признание, като се обявят за македонци. В края на Гръцката гражданска война, много от местните бягат. Други, включително деца сираци са принудително изселени от отстъпващите комунисти и преселени в Югославия, или други страни от комунистическия блок. Някои успяват да се доберат до Америка и Австралия, където формират основата на новата македонска емиграция. За разлика от много от емигрантите от югославска Македония те не хранят анти-български чувства, но в голямото си мнозинство се определят като македонци. Останалите по домовете си, са обявени от гръцките власти за „славяногласни елини“. 
През годините на Студената война, Гърция води двузначна политика. От една страна тя не признава „македонско малцинство“ (още по-малко българско), макар населението около Воден и Лерин да не е етнически гръцко! От друга страна Атина желае Варадрска Македония да остане неделима част от Югославия. А югославският македонизъм е "магията", която след 1945 година кара мнозинството от македонците да работят за Югославия, не против нея! 
В края на 80-те години, сред македонската емиграция започва процес на „антиквизация“ и той се пренася в самата Македония. В дълбоката си същност тя е

бягство от българските корени

 Тезите на югославския македонизъм започват да се разпадат. Дълбоко вкорененото нежелание на новите поколения, да приемат идеята за български корени ги тласка към простата конструкция. „Българите са татари, дошли от Азия, ние сме потомци на Александър Македонски“.
Заплахата от загуба на „интелектуалната собственост“ върху древна Македония кара Гърция да прекръсти „Северна Гърция“ в „Македония и Тракия“. Когато Югославия започна да се разпада, Атина настоява за бързото признаване на Словения и Хърватска и запазването на една по-малка Югославия, която да съдържа Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и ... „Скопие“. Затова тя обявява, че никога няма да признае държава, в чието име се съдържа думата „Македония“. 
Кошмарната за България опасност от създаване на една по-малка федерация бе предотвратена от смелия ход на правителството на Филип Димитров, което в началото на 1992 година призна всички югославски републики. 
От тогава насам, Гърция преследва две обявени и две необявени цели, от които само първата е наистина легитимна: Да накара Македония ясно и гласно да се откаже от претенцията си, че е наследник на античното Македонско царство. Другата обявена цел на Гърция е Македония да не се противопоставя на усилията за асимилация на една реално съществуваща на територията на Гърция етническа общност – която преди век, в огромното си мнозинство се е самоопределяла като българска, а през последните десетилетия, част от нея се определя като „македонска“. 

Необявените цели на гръцката дипломация

 са да не допуснат Македония да стане член на ЕС и НАТО преди Сърбия да е станала член на ЕС и свързания с тази цел императив, да не допусне прекалено сближаване между България и Македония.
Може да се каже, че подписаният днес договор удовлетворява повечето от гръцките искания. Република Македония се ангажира да се нарече Република Северна Македония, отказва се от това да оказва каквато и да е подкрепа на една очевидно не-гръцка общност в Северна Гърция. Същевременно Гърция признава „славянския“ Македонски език на Северна Македония и идентичността на нейните граждани като македонци. Вероятно част от гръцкия елит се надява спорът за историята между България и Македония да продължи...

Какво иска България от Македония и какво реално може да очаква да постигне? Страхувам се, че нито българските „елити“, нито българската общност имат ясна представа 

какво можем да искаме от македонците, 

какво е възможно да постигнем.
Преди 150 години мнозинството от населението на „географска“ Македония, без Северен Олимп и полуостров Халкидики се е определяло като българско. След Берлинския конгрес, продължава борбата за свобода на българите там и името Македония бива сакрализирано. Толкова много юнаци, включително от „старите граници“ умират за Македония! Но борбите не довеждат нито до „целокупна България“, нито до Македония с „българска боя.“ След Първата световна война сред освободителното движение настъпва разкол. Тези, за които запазването на българската идентичност е императив, нямат друг съюзник освен фашистите и по-късно нацистите. Това обаче в крайна сметка дискредитира каузата им. Условно казано „левите“ са готови на компромис с Югославия, ако бъдат признати за „македонци – нито сърби, нито българи“. Победата на „левите“ се определя не от силата им на терен – те са значително по-слаби, а от развоя на Втората световна война. Комунистическият режим започва с проливане на реки от кръв, но след 1948 година Югославия извежда Македония от Съветската сфера на влияние. Опитите за колективизация на земята са прекратени, няма тотална национализация, няма дългосрочно откъсване от света. Югославия и нейната македонистка идеология е приета за „своя“. България е разглеждана като „бедната роднина“ от тези, които ѝ симпатизират и като основен враг от все по-голямата част от населението.
Кодифициран е македонски език. Той е базиран на едно от местните български наречия и залят с много сърбизми, латинизми и новоизмислени думи. Азбуката също е драстично променена. На този език обаче е написана литература, играят се пиеси, снимат се филми. Същевременно македонците биват социализирани в сърбо-центричната югославска субкултура. Сръбската музика доминира над македонската. 
След Балканските войни, в Пиринския край, на България не се налага да действа като „окупатор“. Не е имало нужда да довежда жандари и колонисти. Никой не променя имената на хората, както става в сръбска и в гръцка Македония. Няма и забрана за употребата на термина „македонци“, защото под него се разбира част от българския народ. И най-важното – между „Пиринска Македония“ и останалата част от страната никога не е имало езикова, или етническа граница. Затова и опита на комунистическия режим след 1944 година да превърне българските македонци в „малцинство“ се проваля. 
След 1992 година България не успява да изгради солидни съюзнически отношения с Македония,защото се държи не като шармантен ухажор, а като ревнив бивш съпруг!
Нереалистично е да се очаква съвременните македонци масово да „се сетят“, че са българи, или да опяват, че езикът който говорят „е български“. Най-малкото, защото мнозинството "не са" българи. Може ли някой който не е чул за Левски и Ботев да е българин? А много от тях не харесват България и българите. Колкото до езика, обикновено тези, които упорито отричат съществуването на македонския език, имат значим проблем с прочитането на съвременна македонска книга. 
Както пише известният латвийско-американски лингвист Макс Вайнрайх, езикът е диалект, който притежава армия и флот! Социалните и политическите условия определят възприемането от страна на дадена общност дали говорът им има статут на език или на диалект. Към 1992 година македонският беше толкова език, колкото например езикът африкаас, с тази разлика, че бурите не отричат очевидното - че езикът им произхожда от холандския и е бил повлиян от английския, от малайския и от местните езици.
В голямата си част съвременните македонци произхождат от българите отпреди сто години – които не са същите като българите днес! Следователно е напълно нелепо да ги обвиняваме в „кражба на история“, защото историята на онези българи е и тяхна! Единственото, което трябва да ги убедим е 

да приемат историята каквато е била

 Но това ще се случи само, ако те преценят, че е в техен интерес да направят това! А това може да се случи само когато те са убедени, че признаването на историческата истина не заплашва, а утвърждава тяхната съвременна идентичност! Че е контрапродуктивно за самите тях да се опитват да създават „малцинство“ в България, и че техните съграждани с българско самосъзнание не са „малцинство“ а стожер на македонската независимост.
България беше длъжна да води политика на подкрепа на македонската независимост и да защитава правото на македонците да развиват своя идентичност и свой език. Същевременно трябваше да отстоява правото на македонците със запазено българско самосъзнание да участват като легитимна страна в македонския дебат! Отдавна България трябваше да заяви, че гръцките искания за отказ от претенциите за „античната“ история са легитимни, но не и исканията за промяна на името. Но когато все пак беше постигнат „компромис“, България трябваше да е там, за да подкрепи Македония.
Вече писах, че за да успее да постигне стратегическите си цели, България трябва „да стои“ добре, като уважавана европейска държава. Докато това не е се случва, македонците отчаяно ще се опитват да доказват, че „всъщност“ предците им не са били българи. И никакви искания за „гаранции“ срещу „кражба на история“, или опити за създаване на „малцинство“ у нас няма да помогнат!

*  Николай Василев е политически емигрант, политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".