Иво Инджев, ivo.bg

“Измамата Сан Стефано”, чийто главен (анти)герой е Николай Игнатиев, автор на обречения на провал чрез тайни договорки между  Русия, Англия и Австро-Унгария предварителен и неизпълним без международна подкрепа договор с Османската империя от 3 март 1878 г., празнува годишен юбилей от издаването си  чрез доста тържествения факт, че и днес може да бъде видяна на витрините на книжарниците. Например на улицата в София, която продължава да се нарича на заклетия антисемит, реакционер и измамник на българите “Граф Игнатиев”.

Без да си приписвам като автор на “Измамата “Сан Стефано” недоказана заслуга, все пак се питам защо обещаната от руския историк Сергей Пинчук книга за “Граф Игнатиев, баща на българската нация”, която би трябвало да е готова отдавна, не се появява на хоризонта в Русия. Да не би бившият служител на Руския институт за стратегически изследвания ( РИСИ), командван от генерал Леонид Решетников, да се е отказал от намерението си да ощастливи българите с фалшивата новина за неочакван  наш баща,  разбирайки, че в България дълго пазената тайна за Н. Игнатиев като министър на вътрешните работи на Русия ( след провала си на дипломатическия фронт на Балканите)  е създателят на антисемитските Майски закони, обнародвани в Русия през 1882, с което те изпреварват антиеврейското законодателство в Националсоциалистическа Германия с близо половен век? 

Не тези въпроси обаче са поводът за настоящия текст. Нито е интервюто в stor.bg с моя милост, записано миналата седмица, по повод интереса към книгата, която вече може да бъде купена заедно с това интервю. https://www.youtube.com/watch?v=OJPHpTVizo0&t=69s

https://www.book.store.bg/p230174/izmamata-san-stefano-ivo-indzhev.html

Провокира ме поредното потвърждение на основната теза в “Измамата “Сан Стефано”, че тайният заговор на Русия с Англия и Австро-Унгария да не бъде допусната българска държава с територия, одобрена на Цариградската конференция от края на 1876 и началото на 1877 г.  от европейските сили, което прави договорът от Сан Стефано предварително обречен на ревизия без българите да си дават сметка за това,

за да бъдат измамени и Русия като “дарителка” на земи,

отнети уж след това от западните сили.

В спонсорирана от министерството на културата нова книга на академик Константин Косев се доказва многократно, че официалната руска позиция десетилетия преди Руско-турската война от 1878 г. е била насочена срещу освободителната кауза на българите. Всички, които оспорват тезата, че Русия е била заинтересована Васил Левски и неговата независима революционна дейност да се провали, като самият той да увисне на въжето, могат да се запознаят с подробното описание на руската стратегия. Авторът  в никакъв случай не може да бъде заподозрян в русофобия…

Както читателите ще се убедят, академикът спазва русофилското правило на нашите историци да акцентират върху определението “царското правителство”, избягвайки названието Русия, когато не могат да отрекат враждебната спрямо българите руска политика.

“Въстанията на Балканите ( в Босна и Херцеговина през 1875 и Априлското в българските земи на следващата година – бел. ИИ) предизвикват силна тревога в Петербург. Царското правителство предприема незабавни дипломатически действия за уреждане на конфликта. Когато в Петербург става известно, че в България също се готви въстание ( т.е. Априлското въстание наистина е било изцяло българско дело без знанието и подкрепата на Русия- бел. ИИ), царското правителство прави отчаян опит да го предотврати ( т.е. да предотврати поводът за война, върху който стъпва веригата от предизвиканите от въстанието международни събития, довели до самата руска военна намеса през юни 1877 г.,  бел. ИИ). Военния министър Д.Милютин се среща с полковник Иван Кишелски, българин на служба в руската армия, и го моли да предупреди своите съотечественици, че евентуално въстание в България е КРАЙНО НЕЖЕЛАТЕЛНО ( курсивът мой- бел. ИИ) в момента за Русия, която не е в състояние д го подкрепи. Естествено Кишелски не може да стори това. Априлското въстание избухва въпреки волята на царското правителство”. ( Константин Косев, “ Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България”, изд. “Захарий Стоянов, София 2019 г., стр. 71 )

Формално погледнато, темата на книгата, както се вижда от заглавието, е личностният сблъсък между германския кайзер Бисмарк и Руския му колега на премиерския пост княз Горчаков. Всъщност от прочита на книгата става ясно, че Горчаков, “царското правителство” и най-вече самият руски цар Александър Втори са били твърди противници на войната, наричана раболепно в българия и днес “освободителна”. Истинският двигател на идеята за такава война категорично е бил Бисмарк.

“За разлика от руските управници Бисмарк е изключително доволен от бунтовните брожения на Балканите”, отбелязва Косев ( стр. 74).

Германският канцлер е “приятно изненадан” от съобщението за Априлското въстание. “ Още същия ден на 18 май 1876 г. когато получил това съобщение  от немския консул в Русе, той споделя пред руския посланик в Берлин: “Това известие ми достави огромно удоволствие, сякаш беше дар от небесата”. ( пак там . стр. 74 )

Докато реакцията в Русия е противоположна. “ Царското правителство ( също изненадано, но неприятно – бел. ИИ) предприема незабавни енергични действия за дипломатическо решение на Избухналата поредна криза по Източния въпрос”, отбелязва К. Косв. ( пак там).

Авторът, който е автор и на предговора към “Записките на граф Игнатиев”, издадени пред 1986 г. в София ( и определя тогава вярно, макар и в духа на омразата по идеологически причини към “царска Русия” Игнатиев като краен реакционер и представител на най-мракобесните руски славянофилски среди) , се стреми с всички сили и аргументи да докаже нещо, в което едва ли някой би се усъмнил: че Бисмарк прелива от симпатия към българската кауза по свои германски причини. Сякаш Русия не се “присеща” по завоевателни подбуди , че има такова явление като българи, страдащи от османския гнет, заслужаващи дори война за тяхното освобождение, едва след Априлското въстание, но не и през всичките поне 12 руско-турски войни преди това. 

Германия е декларирала многократно, че няма интереси на Балканите и просто няма повод за война. За разлика от Русия. Бисмарк я призовава пламенно да воюва с Османската империя, която, по думите му, няма право на съществуване ( докато в руския лагер цари убеждението за съхраняване на статуквото като най-полезно за руския интерес да продължава “дружбата” със султана, с която Н. Игнатиев се хвали в своите “Записки” – бел. ИИ). 

Да, Бисмарк  не афишира, че се старае да предотврати възможно сближаване между Франция и Русия като я въвлече в нова схватка с османците. Официално позицията и на Германия, и на Русия изразява силна загриженост за българските нещастия, но с една разлика: Русия се дърпа и категорично не желае да воюва заради правата и свободите на българите, поискани от европейски държава на посланическата конференция в Цариград.  Докато Бисмарк ( и неговият император Вилхелм ) също толкова категорично – още преди конференцията- пледират да има такава война и декларират пълна подкрепа за Русия в случай, че тя се престраши да я води. Както посочва  авторът К. Косев, Германия участва в самата война с личната благословия на императора и на кайзера с доброволци на командни длъжности ( сред които Александър Батенберг, бъдещият злополучен български княз, абдикирал под руски натиск) , с оръжие и “вероятно” със заем в подкрепа на бойните действия.

Русия обаче не се ограничава просто с “нехаресване” на бунтовете срещу османците

Тя действа за да ги задуши там, където избухват, за да не се изненадва неприятно, както в случая с Априлското въстание. Например в Сърбия по същото време. Горчаков и царското правителство, свидетелства Н. Косев, нареждат на руския консул в Белград Н. С. Карцов да не поддържа връзка с Черняев ( руски офицер начело на руските доброволци във войната на Сърбия срещу Турция през 1876 г. – бел. ИИ) и да ги третират като политически имигранти. Същевременно на генерал Черняев било заповядано да се върне незабавно в Русия. Когато той отказал да стори това, царят наредил да му се отнемат всички ордени и да бъде наказан най-строго за това”. ( пак там, стр. 81)

Между другото Карцов е същият руски висш дипломат, който 30 години по-късно признава в пряк текст измамния характер  на договора от Сан Стефано. В книгата си “Зад кулисите на дипломация”, издадена през 1916 г. по негови записки от неговия внук Андрей Карцов, той признава за предварителния договор от 3 март 1878 г. :

„Самото название предварителен показва, че руското правителство не придава на договора окончателно значение, а напротив – е смятало да го предоговори. В такъв случай защо изобщо е бил сключен? Спирането на военните действия е било уредено от с примирието от 19 януари 1878 г. Смисълът на Санстефанския договор може да е само един: да даде на българите доказателство за добрата воля на Русия, а отговорността за неизпълнението му да прехвърли на Европа”. 

Лъжата, че едва в Берлин през юли 1976 г. е бил ревизиран ( и то само от западните сили) Санстефанския договор, се опровергава ясно от академик Косев, който посочва, че Русия приема разделянето на България преди международния форум, на който това става факт, но след тайно предварително договаряне с Англия. Случило се е на практика два месеца и половина преди конгреса в обстановка на пълна секретност на преговорите между Лондон и Петербург, В Берлин двете страни на практика разиграват цирк по “второстепенни въпроси – като оставането на София и Варна в пределите на Княжество България, заслугата за което е лично на Бисмарк.

“ На 30 май в Лондон е подписано тайно руско – английско споразумение, което окончателно ревизира Санстефанския договор и фактически предопределя решението на предстоящия конгрес” ( пак там, стр. 149).

Книгата, посветена на личния сблъсък между Бисмарк и Горчаков, доказва в същото време категорично, че главният двигател на войната, обявена за освободителна за българите, е била невъзможна без решаващата за нея роля на Германия и Бисмарк. Това е факт, каквито и тайни сметки да са правили в Берлин. Както е факт, че тази “подробност”  е практически неизвестна на българската публика, приучена да повтаря, че каквито и да са били мотивите на Русия, в крайна сметка освобождението на България е факт и му дължим вечна благодарност.  Къде са паметниците за благодарност към германските “братушки”, без които нямаше да има никакво руско освобождение от руските “братушки”? Нали уж е важно кой е допринесъл, а не какви са били помислите му?

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Ето още цитати от Константин Косев от издадената година по рано в съавторство със Стефан Дойнов книга “ ОТ ШИПКА И ПЛЕВЕН ДО САН СТЕФАНО И БЕРЛИН” изд. “Захарий Стоянов” София 2018 г

“…Санстефанският договор се оказва акт без международна правна стойност. Валидността му е поставена под съмнение още при неговото подписване от самото руско правителство, което го определя като прелиминарен, сиреч временен. От това логически следва, че договорът е фиктивен, а обсъждането и подписването на истинския договор предстои” . стр 443

“Българите обаче не могат да знаят, просто няма как да знаят, че Санстефанският договор е временен и подлежи на ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Разбира се неизбежната ревизия на договора много скоро ще стане публично известна, но печалните последици за българите ще изглеждат и ще се приемат като резултат от противодействието на руските западни съперници в Източния въпрос. Така според Горчаков недоволството от ревизията на Санстефанския договорще се насочи главно срещу руските опоненти – Австро – Унгария и Англия, което практически още повече ще издигне авторитета на Русия”. стр. 447

“Както се вижда, Санстефанският договор има смисъл и значение за царското правителство единствено и само като тактически ход. Затова Горчаков го одобрява, но същевременно не вижда трайно решение чрез него”. стр. 447

“Оказва се, че царското правителство съвсем съзнателно и целенасочено тръгва по пътя ком компромисите за ревизия на Санстефанския договор. С оглед на глобалните руски интереси решенията на Берлинския конгрес се преценяват  като по-изгодни”. стр. 448

“ Ала, както прозорливо предвижда Горчаков, това недоволство ( на българите – бел. авт. или ред. или ИИ?) се насочва срещу противниците на Русия в Берлин, от което тя печели очакваните дивиденти. Нейният авторитет сред българите още повече нараства, а русофилството пуска здрави и жилави корени на българска почва и въпреки превратностите на историческите обстоятелства се запазва десетилетия напред чак до наши дни”. стр. 448, 449 

“Подписаното тайно англо – руско споразумение на 30 май 1878 г. фактически окончателно унищожава Санстефанския договор и предрешава постановленията на Берлинския конгрес”. стр. 449