Мартин Табаков
Преди две години, в рамките на 44-дневната война между Азербайджан и Армения, Баку успя да си върне контрола върху голяма част от Нагорни Карабах и заобикалящите го региони, то това бе явен пример за нарасналите възможности, икономически и военни, на държавата, ръководена от Илхам Алиев. Изграждайки здрава коалиция с Турция и оперативно сътрудничество с Израел, както и прагматични отношения с Русия, с които да парира съюза между Ереван и Москва в рамките на Организацията на договора за колективна сигурност, Баку успя да вземе със сила това, което преди това не успяваше да придобие с дипломация.
Днес геополитическото значение на Азербайджан, при това, не само за Южен Кавказ, е още по-голямо.
За Русия през Баку минава Международният транспортен коридор „Север – Юг”, чиято идея е да свързва Русия с Индия през Азербайджан и Иран (а успоредно на това, Азия и Европа, като конкурентен маршрут на минаващия такъв през Суецкия канал).
За Европейския съюз Азербайджан се превръща в ключов фактор за енергийна диверсификация като Баку е (1) не само източник на въглеводороди, но и (2) междинно трасе на идващите евентуално от Казахстан и Туркменистан природен газ и петрол. Тук само ще добавя, че така както Брюксел търси алтернативни на руските източници на енергия, така Нур Султан се стреми да преодолее зависимостта от износа си на въглеводороди през руска територия.
За Турция Азербайджан е вход не само към Каспийско море, но и към Централна Азия, с която, посредством Организацията на тюркските държави, Анкара се опитва да развива отношенията си (вниманието върху този географски и политически топос отразява не толкова неоосманистките инстинкти на Турция, колкото нейните кемалистки такива, но макар и интересна, това е друга тема).
За Иран, освен заради азерското население от двете страни на река Аракс, както и използването на границата на Азербайджан с персите от израелските разузнавателни агенции, Баку е с нарастващо значение заради газовите суап сделки, които Техеран сключва с Туркменистан и Азербайджан.
Разбира се, нещата не са еднопосочни. Азербайджан и Русия са и конкуренти, когато става дума за износ на природен газ и петрол; Азербайджан има нужда от ЕС, за да смекчава руския натиск спрямо Южен Кавказ; Азербайджан е зависим от турската тръба Баку-Тбилиси-Джейхан за износа си на въглеводороди; Азербайджан продължава да се свързва с Нахичеван през иранска територия и т.н.
Но Баку има нещо, което Ереван не притежава: стратегическо пространство за маневриране. На този фон, сигурността на Армения има сериозен структурен дефицит. Това е еднозначната зависимост на страната от Русия (покрай членството на Ереван и в Евразийския съюз, и в Организацията на договора за колективна сигурност; френската дипломатическа подкрепа не успява да „разреди” тази зависимост). Последното довежда до абсолютна спекула и произвол от страна на Москва спрямо Ереван. Така например, когато преди две години Баку инициира военни действия спрямо Нагорни Карабах, Русия умишлено не се намеси първоначално, за да постави, иначе проевропейското правителство на Никол Пашинян, под допълнителен натиск. С това тогава Москва целеше (1) да накаже арменските власти за техния външно-политически курс, чрез който Ереван се опитваше да се еманципира от Русия, и (2) да покаже на арменците, че докъде ще стигнат азерите зависи от тях, руснаците.
Не на последно място, през последните години значението на Армения за Москва продължава да намалява, за сметка на това на Азербайджан (Баку е платежоспособен клиент на руския военно-промишлен комплекс; Азербайджан и Русия са авторитарни петролни държави, с което между тях има повече допирни точки, отколкото между Москва и Ереван, който се опитва, макар и трудно, да изгражда демократична политическа система). Закономерно, по-рано през годината, непосредствено преди Русия да нападне Украйна, Владимир Путин и Илхам Алиев сключиха споразумение за увеличаване на дипломатическите контакти и военните отношения между двете страни, формирайки, по думите на азерски президент, „съюз”.
Баку си дава сметка за това, че Ереван е на произвола на Москва. Азерските власти разбират и друго: всяка тяхна атака по Армения превръща правителството на Пашинян в още по-голям заложник на Русия, което е win-win ситуация и за Москва, и за Баку. Губи, разбира се, Ереван, който е притиснат не само от Азербайджан, но и от Турция (Анкара заяви, че отварянето на границата между двете страни – което, според предварителни оценки, би довело до нарастване на БВП-то на Армения с между 1/3 и 1/4 - зависи от разбирателството между Ереван и Баку; тоест от отстъпките, които Армения трябва да направи на Азербайджан). Поради всичко това Азербайджан днес си позволява агресия спрямо суверенната територия на Армения (това е много по-различно от атаките на Баку по Нагорни Карабах преди две години).
Агресията на Русия - през 2014-та година и през настоящата 2022-ра - „отключи” подобен инстинкт в регион, на който иредентизмът не му е чужд. Турция със сигурност следи внимателно каква ще бъде реакцията на Русия и на Запада спрямо случващото се в Южен Кавказ между Азербайджан и Армения. И ако Анкара приеме, че Москва и Вашингтон са прекалено ангажирани със случващото се в Украйна, може да инициира свое поредно нахлуване в Сирия.
Армения продължава да заплаща цената на това, че приятелите й са не по-малко коварни от враговете й.