Цочо Билярски, Сите българи *
Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство.
Бомба, отрова, разстрел
– ето нашата нова психология.”
Васил Коларов (14 декември 1925 г.)
„И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.”
Цола Драгойчева (1925 г.)
Досега за събитията от 1923 до 1925 г. са излезли огромен брой спомени, документи и изследвания. За спомените определено трябва да се каже, че не само са субективни, но и показват истината по един неверен и извратен начин, а публикуваните досега документи са отпечатани след сериозно пресяване и цензура. Такива са спомените на Цола Драгойчева, Вълко Червенков, Атанас Премянов, Йордан Панов, Васил Коларов и др.
Едва през последните две десетилетия станаха известни редица документи, съхранявани в нашите и чуждите архиви, включително и от недостъпните доскоро бивш Архив на БКП, Архивът на Коминтерна и Архивът на МВР.
Периодът на болшевизацията на БКП след преименуването й от социалдемократическа на комунистическа представлява една история, изпъстрена с много кръв, с подготвяне и изпълнение на много убийства, заговори и атентати. В тази история много от довчерашните офицери, бойни другари по фронтовете на трите войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война), завършили с две национални катастрофи, се изправят едни срещу други в името на две взаимноизключващи се идеи – световната социалистическа революция и отстояването на крехката българска буржоазна демокрация.
Правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, управлявало почти 3 години, беше установило парламентарна диктатура след изборните си победи. Твърдението, че превратът на 9 юни 1923 г. възстанови демокрацията, потъпкана при неговото управление, е не само спорно, но и невярно. Големите преврати и революции в световната история често са началото на редица демократични процеси или на смяната на един обществен строй с друг. Станалото в България на 9 юни беше значително по-различно от световните процеси, макар че малка България също беше станала част от разгръщащия се световен революционен процес и ІІІ Комунистически интернационал я беше включил в своите планове като поредното критично място, от където можеше да започне световната социалистическа революция, след като опитът да се разпали световната социалистическа революция в Германия бързо се беше провалил. В Москва бяха решили новият й център да се премести на изток - в България, тъй като анализаторите в Коминтерна чудно как успяха да съзрат назряваща революционна ситуация в резултат на възникналата политическа криза на 9 юни 1923 г.
Партията на болшевиките успява да вземе в свои ръце властта в Русия в края на октомври 1917 г. и да установи съветска власт. Оповестените декрети на правителството на съветите спонтанно са възприети от българските социалисти, като БРСДП (т. с.) излиза с възвание, в което се декларира, че ще върви по пътя на руските си братя.
През 1919 г., от 2 до 6 март се учредява Комунистическият интернационал (Коминтерна) по идея на Владимир Илич Ленин. Тъй като в работата на Първия конгрес на Коминтерна участва и българинът Кръстю Раковски, БРСДП (т.с.) на практика става съоснователка на тази нова пролетарска международна организация, която декларира, че е продължител на Първия и на „фалиралия” Втори Интернационал. По своя замисъл Коминтернът е изграден като световна партия на революционното действие, поставяща си задачата да бъде ръководен център за подготовката и осъществяването на световната социалистическа революция. По думите на един съвременник тя се оказва „ Министерство на съветското правителство за провеждане на световната революция”. Освен единна световна организация Коминтернът представлява от друга страна и съюз на отделните национални комунистически партии, които стават негови секции, както и на регионалните им обединения, каквото е например Балканската комунистическа федерация. Най-характерните черти на Коминтерна са строгата централизация, желязната дисциплина и пълната липса на самостоятелност на отделните национални партии, за която цел се създават задгранични отделения и спомагателни бюра на Изпълнителния му комитет и негови представители се прикрепят към отделните партии. Ръководната роля, идейно политическата, организационната и материална, в това число и финансовата, в Коминтерна се осъществява от Руската комунистическа партия (болшевики) и респективно от съветската държава, което го поставя в пълна зависимост от партийните и държавни ръководители на Съветска Русия. За осъществяване конспиративната дейност на Коминтерна са ангажирани и всички специални служби като ЧК, ГПУ, КГБ, НКВД и ГРУ. В преследването на основните си цели Коминтернът се стреми да привлече като съюзници най-широки кръгове от демократичните и националноосвободителните движения в цял свят, каквито са българските Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО) и др. За действията на болшевишките специални служби излезе толкова много и разнообразна литература, че истинския лик на тези тероростически организации, надхвърлили държавните граници на Съветска Русия, лъсва в истинската си светлина. Ще Ви посоча само няколко заглавия, които си заслужават да бъдат прочетени – Павел Судоплатов, Кремъл и Лубянка – спецоперации (1930-1950); Генерал Валтер Кривицки, Аз бях агент на Сталин; Александър Колпакиди, Дмитрий Прохоров, Империята ГРУ; Александър Орлов, Тайната на сталинските престъпления; Стефан Куртоа, Никола Верт, Жат-Луи Панне, Атсжей Пачковски, Черната книга на комунизма, т. 1 и 2; Кристофър Андрю, Василий Митрохин, Тайната история на КГБ или Архивът на Митрохин, ч. 1 и 2; Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, КГБ – поглед отвътре, ч. 1 и 2; Олег Годриевски, Следваща спирка – смъртта; Разведка и контраразведка в лицах. Энциклопедический словярь российских спецслужб и мн. др.
От 25 до 27 май 1919 г. в София се провежда ХХІІ конгрес на БРСДП (т. с.), който става І конгрес на БКП и тя се обявява за секция на Коминтерна. Конгресът приема програмна декларация, с която утвърждава преминаването на партията на идейните и тактически позиции на болшевизма. Оттук насетне пред партията стои задачата да промени досегашния си курс на действие – парламентарният, и да започне създаването и на нови нелегални структури, чрез които по насилствен път, по пътя на революцията да се добере до властта. Спазвайки точно инструкциите, предначертани от Коминтерна през времето от падането на правителството на Ал. Стамболийски през юни 1923 г. до атентата в софийския храм „Св. Неделя”, БКП ще вкара страната в най-сериозната политическа криза в борбата си по пътя към властта с всички позволени и главно непозволени средства. Тази дейност ще доведе до противопоставянето на „червения” комунистически терор на „белия”, зад който стоят деветоюнските правителствени среди. Жертвите и от двете страни са безброй. Становището на БКП по това време е – „за един убит наш учител ще убиваме професор, а за един убит наш депутат ще убиваме министър”. Опитите на ръководителите на БКП да се разграничат публично на своите конференции, конгреси и срещи от станалите атентати и терористични актове не успяват да убедят никого. Доскоро атентатът в софийския катедрален храм „Света Неделя” водеше световната зловеща класация по най-много дадени жертви и то сред мирното население. БКП по всякакъв начин се стремеше официално да отхвърли фактите, свидетелстващи за нейното участие в организирането и изпълнението му. Вината се прехвърляше от ЦК на Военната организаиця към ЦК на БКП, която се откъснала от ръководството и действала самоволно.
От 30 юли до 15 август 1925 г. в Москва се провежда т. нар. Московска конференция, станала известна като Московското съвещание на БКП, на което се прави разбор на свършеното от БКП и Единния фронт през периода от 1923 до 1925 г. Заседанията на конференцията са председателствани от Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. В дневния ред е прието от името на ЦК да докладва Станке Димитров, от Задграничното представителство – Иван Генчев, от името на Коминтерна – неговият представител Васил Коларов, от страната: от София – Димитър Златарев, от Пловдив – Йонко Панов, от Сливен – Аргир Димитров, от Видинско и Врачанско – Гаврил Генов, представляващ емиграцията в Югославия, от Младежкото движение и антимилитаризма - Никола Кофарджиев, от легалния печат – Петър Георгиев и от МОПР и Женското движение – Стефана Бакалова. На конференцията присъства и Тодор Луканов, от който се иска да даде обяснения за позицията си по време на преврата.
В заседанията от 1 и 3 август 1925 г. за подготовката и изпълнението на атентата дава подробности Димитър Златарев, като член на Софийската партийна организация, които са протоколирани в протоколи 5 и 6. В неговото изказване се съдържат важни сведения за пътя, който извървява БКП от 9 юни 1923 г. до атентата от 1925 г. Въпреки, че протоколи № 7 и 8 липсват, но разполагаме с протокол № 22 от последното предиобедно заседание на конференцията на 15 август 1925 г., който е особено интересен и ценен със съдържащата се в него информация. Тези документи доскоро бяха останали непубликувани, макар, че те в много отношения допълват и доизясняват с нови подробности редица моменти от цялата организация на атентата. Досега бяха публикувани само части от резолюциите на съвещанието в многотомната документална поредица „БКП в резолюции и решения”, които ни удавят с думи и лозунги, но без каквато и да е сериозна информация. Известни са и решенията и резолюциите на конгресите и пленумите на Коминтерна, които само на думи променят започнато зловещо дело. Не бива да се изпуска от внимание, че представителите на БКП на Априлския пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна (1925 г.) са приели новата директива, но решението на Коминтерна, дали случайно или нарочно, се оказва закъсняло – фитилът на примесения с киселина динамит вече е запален. Д. Златарев в изложението смело ще заяви пред водачите на комунистическата партия: „С атентата дадохме пример на световната реакция що значи наш тероризъм.” Няма и капка съжаление, и покаяние за невинните жертви.
На тази конференция Димитър Златарев изнася данните за резултатите от атентата, които са потресаващи: „Жертвите са 240. Деца - 2–3, жени - 8, двама–трима от лявата опозиция. Всички останали са сговористи.”
От нейно име излизат три тома със спомени под общото заглавие „Повеля на дълга” и брошурата й „Из моите спомени. На класови интернационалистически позиции”. Спомням си как през втората половина на 70-те години на миналия век те се издаваха и преиздаваха и се изучаваха и обсъждаха на всякакви нива в рамките на тогавашната политическа просветна година, на ОФ-събрания и на открити и закрити партийни събрания.
Нейните спомени по македонския въпрос бяха остро критикувани от скопските манипулатори (Ванчо Апостолски и Вера Ацева) и не си заслужава да бъдат обсъждани техните критики. Заслужава внимание единствено оценката, която водачът на ВМРО Иван Михайлов дава на цялостната политика на БКП по македонския въпрос и в частност на спомените на Ц. Драгойчева. След излизането на книгата му “Сталин и македонският въпрос” той издава брошурата си „Цола Драгойчева пише „история”...” (1972 г.), публикувана и на страниците на в. „Македонска Трибуна”, а през 1983-1984 г. в сп. „Демократически сговор” публикува статията си „Предателството на Българската комунистическа партия към българщината”. И в тях Ив. Михайлов продължава по най-аргументиран начин да отстоява истината по българския национален въпрос, служейки си с конкретни факти от дейността на ВМРО през времето след 1923 г. Не напразно критиката му е насочена срещу първия том от спомените на висшия функционер на БКП Цола Драгойчева „Повеля на дълга”, част от която, както посочих, първоначално беше публикувана като брошура - „Из моите спомени. На класови интернационалистически позиции”. По-долу ще имате възможност да прочетете написаното от Ив. Михайлов по историческите упражнения на Цола Драгойчева.
Сега тук искам да припомня, че със закъсняла дата Цола Драгойчева прави опит да се самореабилитира и да омаловажи думите си по време на процеса за участието й в червения терор през времето от 1923 до 1925 г. По-долу ще имате възможност да се запознаете и с нейните показания.
Това, което прави впечатление, е, че показанията на Цола Драгойчева по време на процеса се различават с преразказаното от нея в спомените й, като се стреми да прикрие и омаловажи тогавашните си показания. Тя цитира само информацията за процеса, печатана в пловдивския вестник „Борба”, без да отбележи където и да било за съществуващата книга на П. Бичев. Дословно тя пише: „Повтарях отговорите, дадени по време на полицейското следствие. Сега моя главна грижа беше да се придържам към вярна, политически издържана защитна линия – доколкото сама я разбирах; независимо от личната ми съдба, тая позиция трябваше да съхрани ненакърнена честта на революционното движение. Маловажен бе вече, защото бе предрешен, близкият резултат от моите думи: важни бяха утрешните последици за революционното дело. Не знаех какви бяха съдебните показания на първите трима, разпитани от съда пред мен, не знаех дали те бяха поддържали обща позиция и каква; оставаше ми единствено да се позова на общите тревоги и размишления, на общите изводи и решения, до които всички ние в областния щаб бяхме стигнали далеч преди атентата: отхвърляне решително на терора като тактика в политическите борби; преустановяване на бойните акции и превръщане на въоръжените чети в органи за политико-организационна работа из народните низини; връщане и свързване със синдикалното движение и народните маси. Прецених, че мога да посоча като основна цел на създадената от нас организация възстановяването на партията, едва след което да се търсят – със законни средства – пътища към властта. Позиция – както по-късно разбрах – твърде близка, дори тъждествена с линията, поддържана от Гриша и останалите, въпреки невъзможността да я съгласуваме предварително…” (Вж. Ц. Драгойчева, Повеля на дълга (Спомени и размисли), С., 1972, с. 571–572.)
Тук Ви предлагам да прочетете истинските показания на Ц. Драгойчева пред съда, както и рецензията на Иван Михайлов на нейните спомени по македонския въпрос, както и част от протоколите от Московската конференция. Независимо от категоричността на водача на ВМРО по лансираните посредством устата на Драгойчева партийни версии по македонския въпрос, определено трябва да подчертая, че те за времето си, когато нямаше какво да се прочете по българския национален въпрос, изиграха положителна роля. Те, тъй да се каже, отпушиха издаването на редица важни сборници, спомени и изследвания по националния въпрос, върху който партията беше наложила едно престъпно мълчание и забрана. Бяха предприети и редица важни стъпки да се промени догматичното отношение по македонския въпрос и да се отговори на югославските обвинения към страната ни. (четете в прикачения линк)