В изграждането на модерната българска държава съществен принос имат и бесарабските българи. Вероятно защото са били подготвени за свободата много преди сънародниците си, останали в Османската империя.

В това ни убеждава животът на един от големите родолюбци и патриоти генерал Данаил Николаев.

Роден е в средището на бесарабските българи - Болград, в семейството на преселници от Търновско и Сливенско, той завършва Болградската гимназия - най-престижното българско училище за времето си. 19-годишен постъпва в 54-ти Мински полк, който квартирува недалеч от Одеса. После е приет в Одеското пехотно юнкерско училище (по-късно името му ще бъде поставено върху мраморна плоча с имената на всички известни възпитаници на училището), което обаче не му пречи да бъде убеден русофоб до края на дните си.

Младеж с буйна кръв, Данаил бързо се включва в българската революционна емиграция. През лятото на 1876 г. избухва Сръбско-турската война, която поражда надежди за българското освобождение. Заедно с още няколко българи на руска служба прапорщик (съответства на младши лейтенант) Данаил Николаев идва в Кладово като доброволец в българския отряд към ІІ сръбска бригада. Участва в сраженията като командир на чета.

След неуспеха на войната за балканските славяни Николаев се завръща в своя полк. През април 1877 г. е зачислен в командването на новосформираното българско опълчение и отговаря за въоръжението на Пета опълченска дружина. След започване на Руско-турската война става ротен командир и се отличава в боевете за освобождаването на Казанлък, при защитата на Стара Загора и на Шипка, битката при Шейново. Успехът му силно впечатлява руското командване и то започва да нарича подразделението му „златната рота“. Самият Данаил Николаев получава званието поручик (старши-лейтенант) и това е второ му повишение само за половин година - преди започването на войната е произведен в подпоручик.

По силата на Берлинския договор опълченските дружини южно от Стара планина сформират Източно-румелийската милиция - както наричат войските на автономната област. По това време частта на Данаил Николаев е в Казанлък и той остава в Източна Румелия. Само за няколко месеца заедно с други българи - офицери на руска служба, обучава във военни умения над 5000 души, използвайки прикритието на сформираните гимнастически дружества, подкрепени от комитетите „Единство“. Така охлаждат намеренията на Османската империя да върне в Източна Румелия свои войски.

На човек с фес аз не рапортирам

През пролетта на 1879 г. Даниел Николаев е член на делегацията, която посреща първия султански губернатор на областта - българина Алеко Богориди (Алеко паша). Подпоручикът се заканва, че ако османският сановник е с фес на главата, няма да му отдаде чест. Богориди е принуден да замени феса с калпак. „Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам“, спомня си Данаил Николаев, който още при първата среща показва на губернатора, че в Източна Румелия властта на султана ще бъде номинална. Думите му за феса обаче се приемат и цитират не само в буквалния, но и в преносния смисъл. Генералът ненавижда и раболепието на българските русофили и а всеки, който прекланя глава.

Николаев прави успешна кариера в източно-румелийската войска. През ноември 1883 г. вече е майор и поема командването на 2 пехотна пловдивска дружина. Оглавява и Пловдивското войсково окръжие - длъжност, която ще се окаже стратегическа при осъществяването на Съединението. Той отхвърля като „разбойнически“ първоначалния план на съединистите, които смятат да убият тогавашния губернатор Гаврил Кръстевич и да се оттеглят в Балкана. Офицерът предлага целия народ да се подготви за Съединението, а като началник на Военно окръжие да свика маневри на източнорумелийските дружини и под това прикритие да съсредоточи край Пловдив многобройна армия. Членовете на тайния съединистки комитет му поверяват общото командване на революционните сили - включително и на селските чети. Приятелите му дават прякора Арабито - по името на Араби паша, който през 1881 г. оглавил военното въстание в Египет.

В началото на септември 1885 г. Николаев свиква две опълчения, като разпорежда всеки войник да има боеприпаси и сухари за минимум три дни. Дружините лагеруват край шосето за Асеновград и в нощта на 5 срещу 6 септември той ги повежда към Пловдив. На строените войници високо заявява: „Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър“. Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака на губернатора Гаврил Кръстевич. Тук се спречква с руския военен аташе полковник М. Чичагов, който го упреква, че върви срещу волята на императора, тъй като Русия е против Съединението. Данаил Николаев разярен му отвръща: „Ако не ви харесва, пръждосвайте се!“ Симеон Радев отбелязва: „В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите.“

След провъзгласяване на Съединението княз Александър повишава Данаил Николаев в подполковник за отличната му военна служба - друг български офицер в армията с по-висок чин по това време няма.

Стратегът, провалил сръбските генерали

Избухването на Сръбско-българската война през ноември 1885 г. заварва Данаил Николаев далеч от фронта. Той е началник на Източния корпус, който трябва да отблъсне по българо-турската граница евентуално нахлуване на османски войски в княжеството. Затова успява да стигне западния фронт едва в края на сливнишките боеве. Като офицер с по-висок чин той поема командването на Западния корпус, сменяйки майор Аврам Гуджев. След победата при Сливница инициативата вече не е в сръбски ръце и от неговия пълководчески талант зависи дали България ще спечели войната.

След освобождаването на Цариброд предстои нахлуване в сръбска територия - за първи път българска армия ще прекоси чужда граница. Въодушевлението е голямо.

Широкият фронт позволява на Данаил Николаев да използва максимално всички сили на армията - пехота, артилерия и конница. При Келташ българските и сръбските ескадрони за първи път влизат в срещен бой. Настъплението приключва за по-малко от 48 часа. Европейски военни анализатори посочват, че българските действия при Пирот „заслужават изучаване и похвала“. Сръбските части отстъпват панически и молят австроунгарския посланик да спре настъплението.

Унижаван и почитан

Командир с характер, кален в сраженията, Данаил Николаев винаги поставя интересите на отечеството над личните си емоции. Като военен министър има тежката участ да потуши бунтовете на офицерите русофили през 1887 г. и да подпише смъртните присъди дори на стари бойни другари.

За втори път поема военното министерство през 1907 г. Запазва поста и в кабинета на своя земляк Александър Малинов. Като член на това правителство участва в провъзгласяване на независимостта през септември 1908 г. Година по-късно става първият българин, удостоен със званието генерал от пехотата.

При обявяването на Балканската война вече е в запаса, но пожелава да бъде в помощ на армията. Но вместо на фронта го оставят в тила - като комендант на Ямболския укрепен пункт. Разочарован подава оставка. След време му предстои друго унижение - пловдивчани не го канят за честванията на 50-годишнината от Съединението.

Николаев подкрепя кръга „Звено“ в преврата от 1934 г. , а две години по-късно предвожда Гергьовския парад от 1936 година заедно с други заслужили генерали ветерани. През 1937-а цар Борис ІІІ го кани да стане кръстник на престолонаследника Симеон и той приема. Тачен като патриарх на българската пехота, Данаил Николаев умира на 90 години в Банкя на днешната дата преди 76 години.