Д-р Виолета К Радева , tribuna.mk*

Първа част

Библейският разказ за Каин и Авел е матрицата, архетипната история за смъртната омраза между братя, родена от завист и съперничество. История за кръвопролитието. 

История за братоубийството

 И тъй като всички ние, човеците, сме деца на Каин, носим Божия печат и проклятието да скитаме по земята в търсене на опрощение и вътрешен мир. Напразно! По оста София – Скопие се носи канонада от отровни речи, от взаимни обиди и укори, дори наблюдаваме физическа саморазправа. Един певец подпали културен клуб, защото не му харесвало името на неговия патрон. Преди две десетилетия две момчета от Скопие пуснаха димни бомби в залата на хотел „Холидей ин“, за да провалят представянето на Гражданското сдружение „Радко“, а провокатор-журналист предизвика навън сбиване. Това са само невинни припомняния за събития и поведение, белязало отношенията между братя през последните 78 години.
Още един библейски сюжет изплува в съзнанието ми, когато мисля за съдбата на Каиновите синове на Балканите, възпроизвеждащи отново и отново архетипа за Божията благосклонност и нейната цена. Става дума за разпилените по света синове на Израил, обекти в продължение на две хилядолетия на ненавист и издевателства, подложени на физическо изтребление и на насилствено отродяване. Колко напомня това тяхно скиталчество на криволичещите и разнопосочни пътища, по които българите в древността достигат в първите векове след Рождество Христово от далечната си прародина в Азия до Североизточна, Централна и Югоизточна Европа.
За първи път етнонимът българи се появява в Европа през 354 година в анонимен римски хронограф, където са изброени племена и народи. Там е дадено с латинска транскрибция името Vulgares (Ziezi, ex quo Vulgares). Въпреки скептицизма на някои историци, автентичността на сведението се потвърждава от два откъса от хрониката на арменския летописец от втората половина на V век Мойсей Хоренски. Интересуващият ни пасаж гласи: „В неговите дни (на Аршак I, царувал от 351 до 367 г. – бел. моя) станали големи размирици във веригата на огромната Кавказка планина, в земята на българите, от които много, след като се отделили, дошли в нашата земя и за дълго се преселили на юг от Кох в плодоносни и хлебоносни области“. Много учени – български, чешки, унгарски, германски, съветски са предлагали различни обяснения за значението на етнонима „българи“, „българин“. Днес се налага схващането, че то има тотемен произход и е свързано с животното-прародител (булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин), което ще рече белка, златка, самур. С други думи, твърдят историците, „българи“ означава „ловци на самури“. Отново ми идва на ум аналогията с Каин и Авел, който бил скотовъдец и мил на Бога.

Коя е прародината на българите?

 Кога са се появили на историческата сцена? Какво ги отличава от много други племена и народи, чиито имена се споменават в глинени таблички, в папируси и каменни надписи, в устни предания и легенди, но следите им отдавна са изтлели, делата им са забравени, културата им е изчезнала, докато българите, макар често да стават жертви на собствените си неразбории, глупости и грешки, както и на чуждите завист и агресия, все още стоят стъпили здраво на земята и на инат продължават да съществуват, да носят името си с вдигната глава и донякъде с достойнство?
За съжаление представянето на българското минало, особено след окупирането на Царство България от съветската армия на 8 септември 1944 г., напуска научното поле и се развихря като пропаганда, обслужваща интересите на съветския империализъм, впрегнал всички идеологически оръжия и репресивни средства за русифициране на стотиците завладени в рамките на няколко века народи и племена. Тази политика не подминава и българите, при това започва методично да се прилага много преди поредната руско-турската война от 1877-1878 година, тъй като Руската империя цели с тази война да превърне земите, населявани от българи, в руски губернии и така да подготви в бъдеще завладяването на Цариград. Налага се тезата, че българите са славяни. Пренебрегват се археологическите находки или се тълкуват превратно. Не се вземат под внимание извори с китайски, арменски и дори български произход. Не се оспорва мнението, че българите са див номадски народ с примитивна култура, въпреки откритите при разкопки техни величествени каменни строежи, забележителни произведения на ювелирното изкуство, впечатляващо въоръжение, майсторски обработени кожи и изящна керамика. Характерно е, че българите са били монотеисти и техният върховен бог е Тенгри (Тангра). Сред забележителните им постижения са астрономическите познания и създаването на най-съвършената календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакален цикъл. Според китайски летописи Великата китайска стена е построена за предпазване от победоносните нападения на българите, където те са наричани пу-ку, пу-гу, бу-гу. Българите са конен народ, съставен от смели воини, подчиняващи се на висок етичен кодекс и строго следван път на честта. Отличавали се и със своята музикалност.
Както споменах, съветските пропагандисти, както и голяма част от българските историци комунисти, в статии и книги всячески 

неглижират държавотворческия български елемент

 за сметка на установилите се по-рано на Балканския полуостров славянски племенни групи. В публикуваните си през 1993 г. спомени видният археолог, изследовател на тракийското наследство и на далечното българско минало по земите на Европа проф. Иван Венедиков разказва, че непосредствено след 1944 г. съветският акад. Державин се разхождал из България и в сказките си по градове и села твърдял, че Кубратовите българи не били играли никаква роля в създаването на българската държава. Те били „банда разбойници“, които се разтворили в огромното славянско море. Да се чуди човек как тогава са дали името на новата държава?!
В земите на юг от река Дунав българите се появяват през 493 г., хронисти ги споменават отново през 499 и 502 година, а през 503 г. дори се намесват в делата на Византийската империя, вземайки участие в бунта на Виталиан. Славещи се като отлични бойци, те често участвали като наемници във войните на император Юстиниан I през първата половина на VI век. Но още преди това българи са част от хунската държава на Атила, чието име е в началото на най-значимия роден исторически паметник „Именник на българските канове“ (Авитохол от рода Дуло) и след разгрома на хунската империя през 451 г. най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в Именника) се установява в Малка Скития, тоест в днешна Добруджа.
Но преди да стъпят на Балканския полуостров, отделни групи българи се настанили в Панония, покорени или увлечени от аварите. Знае се, че те участвали във войните на лангобардския крал Албоин, в обсадата на Константинопол през 626 година. Почти по същото време друг български клон, воден от Кубрат (Курт), създава Стара Велика България. Той също принадлежи към владетелския род Дуло и успява да обедини българските племена от източния и западния клон. Столицата на държавата била в античния град Фанагория. Границите ѝ били река Кубан на изток, река Днепър на запад, река Донец на север, Азовско и Черно море на юг. След смъртта на Кубрат властта е поета от най-големия му син Батбаян (Баян), което съвпада с появата на сериозен враг в лицето на хазарите. Под техните удари Велика България се разпада на пет части. Батбаян остава в старата си родина и се подчинява на хазарите. Друга част от българите се отправя към Волга и основава нова държава, просъществувала до XIII век. Кубер повежда своята част към Панония, а после предвожданите от него българи се установяват в Македония. Българите начело с Алцек стигнали до Италия. До днес там има географски названия и фамилии „Булгари, Булгаро“. Най-многобройното и най-известно българско племе уногундури начело с Аспарух (Исперих) се отправя към устието на река Дунав.
Споменах, че според съветския акад. Державин Аспаруховите българи били „банда разбойници“, шепа диви мъже, които потънали, изчезнали в славянското море, плискащо се по бреговете на Византийската империя. Какво свидетелства обаче хазарският владетел от Х век Йосиф?
В писмо до испанския сановник Хасдай ибн Шафрут той известява, че в страната, където живее, преди живеели българите и неговите предци воювали с тях. Те били многобройни, „така многобройни, както пясъкът в морето, – но не могли да устоят пред хазарите. Те изоставили своята страна и избягали, и те (хазарите) ги преследвали, докато не ги настигнали при реката на име Дуна (Дунав). Досега те са разположени на реката Дуна и в близост до Кустандина (Константинопол), а хазарите заели тяхната страна и до днес“.

Така се ражда Дунавска България

В битки, в победи и загуби за исторически кратко време тя прехвърля голямата европейска река, българите настъпват все по на юг отвъд Стара планина, към Мизия, към Тракия и Бяло море, към Македония, където, нека не забравяме, са се установили Куберовите българи. И тази поредна българска държава съществува над 1300 години. Въпреки негативизма и подмолните борби на различни други етноси, съперничещи на българите не само в рамките на Балканския полуостров. Въпреки дори предателството и родоотстъпничеството на част от наследниците на онези древни воини, срещу които китайците са изградили едно от чудесата на света – Великата китайска стена.

Следва Втора част
*За първи път електронното македонско издание tribuna.mk публикува текст на книжовен български.