Първо да попитам най-смирено всичките си любими приятели от протеста, за които със сигурност знам - защото през годините са го доказали - че са много интелигентни люде, наистина демократично настроени и либерално мислещи – имам ли аз право на мнение, различно от тяхното или нямам.
Ако имам – благодаря! Чакам да ми се обадят онези из сред тях, които вече ме отписаха от листа с приятелите си и да се извинят.
Ако нямам – не, благодаря! В такъв безумен вид протест нито искам да участвам, нито мога да се впиша.
За съжаление обаче по всички изглежда, че нагласите сред протестиращите все по-ясно сочат към втората опция. Поне на мен така ми се струва, като слушам един прелестен младеж да призовава от микрофона пред президентството за закриване на онези медии, дето не отразяват протеста подобаващо.
Да, бе, не се съмнявам, момчето е истински демократ, щом протестира - само дето не му се нрави начинът, по който го отразяват. И веднага взима най-лесното решение – има медия, има проблем, няма медия, няма проблем.
Пич, този живот вече сме го живели, мерси. И знаем, че нито в медиите е най-големият проблем на тази страна, нито в медиите е най-голямото решение.
Да, медиите са важни, дори да не ни харесват.
Комунистите закриваха медии,
които не са изцяло техни и не допускаха да се появят нови, които не са изцяло техни. Нацистите се сетиха, освен концлагерите, да копират от тях и закриването на медии, но май се сетиха късно и затова режимът им падна рано. А сега ние, либералите в европейска и демократична България, ще следваме светлия пример на тоталитарните режими, така ли?
Е, да, аз не чакам някакъв папагал с жълто по човката да ми обяснява какво е качеството на българските медии. 40 години се занимавам професионално с журналистика и знам как още от времето на комунизма те са затънали в истинско блато, от което никога не са се измъквали, дори когато, в зората на промените, се родиха вестници като „Демокрация“, „Подкрепа“ и „Свободен народ“. Българското медийно блато вони на сяра и дяволски копита, то е отвратително, в него са удавени много български журналисти, които в нормални условия биха се развили нормално. И всичко това е изключително трудно да се пречисти.
Но дори и всички българи да се окажем по някаква случайност напълно единодушни по темата, закриването на медии пак не е опция.
Бъзикам се с идеята за българско единодушие, защото дори посмъртно няма как аз да съм единодушен с онези „сънародници“, които от зори до мрак слушат чалга-телевизия, а от мрак до зори друсат гъза в чалготеката, защото душата им е жадна за култура и общуване. Няма как да съм в един кюп и с мислителите, които изучават човешките характери и се учат на обществени маниери от хероите и хероините в Биг брадър, ВИП брадър, Първи конкурс за таланти, Втори конкурс за готвачи и всякакви други черешки на тортата. И изобщо не ме нареждайте до нещастниците, захласнати в турските сериали, независимо дали те са бразилски, индийски или американски.
И на мен понякога ми иде да изокам, но търпя - нито гледам, слушам и чета подобни медии, нито обаче искам да бъдат закрити.
Според някои това отношение може да е прекалено сложно за разбиране, но, мили мои, демокрацията не е лесна наука, особено когато стигнем до реализация на нейната практическа част – животът заедно.
Но не е само темата за закриването на медии, с която напоследък някои протестиращи стряскат сънищата ми. Има и по-лошо,
има горда демонстрация на откровено тоталитарно мислене,
прицелено в самото сърце на демокрацията – изборите.
В края на август някой си Светльо Витков, представен като музикант и лидер на партия „Глас народен“, заяви в прав текст: „Въпросът е само, че протестите свалят правителства, а изборите ги качват. Тук е проблемът.“
Ако това е гласът народен, аз не съм част от този народ, не ме бройте. И, да, сигурен съм, че на някои точно там им е проблемът – в изборите
Например, проблемът на братска Русия е, че, додето България е демократична страна и провежда нормални избори – независимо от често ненормалните техни резултати – тя няма как да бъде откъсната от ЕС и НАТО.
На нашенските комунисти, на тъй наречените „националисти“ и всякакви други русоляво наклонени файтонни партии, проблемът им е, че с всеки следващ избор влиянието им намалява и трябва да засилват крясъците. А и трябва на килимчето да дават обяснения пред онези, които им плащат, защо не могат да изпълнят елементарната цел, за която са ги създали и ги поддържат вече толкова години.
На Румен Радев, генерал и президент - с извинение, проблемът му е, че изобщо спечели изборите, с откровената подкрепа на КГБ генерала Леонид Решетников и МВР генерала Бойко Борисов.
На „десните“ партии в България пък проблемът им е, че вече 20 години
не могат да произведат читава алтернатива нито на комунистите, нито на ГЕРБ,
а в резултат - на никакви избори не успяват да реализират не особено големия, но все пак наличен в страната десен потенциал. Затова като се зададат избори, притеснени хора почват да ми звънят и да викат – ми сега, за кого да гласуваме, като няма алтернатива.
А аз какво да им отговоря?
Ако бях политик, отдавна щях да се заема със задачата, но съм прост журналист, моята работа е да гледам какво става наоколо и да коментирам, както разбирам нещата.
Затова пак се връщам към приятелите ми в протеста, за да попитам – има ли в момента право на съществуване една партия, условно наречена „партията Нито-Нито“.
Не само аз се чувствам виртуално записан в нея, много хора сме.
Да, това са хора, които отдавна и категорично не подкрепят ГЕРБ, Борисов и всички политико-икономически пумпали около тях. Които смятат, че сегашното управление не просто трябва да си ходи, но и не трябваше никога да идват на власт. Които споделят всички читави аргументи срещу това управление, които са аргументи и на най-умните и читави хора в протеста. Защото тя, истината, не може да се скрие, тя е видима с просто око – освен ако просто сам не желаеш да я видиш и мижиш силно, за да се скриеш от чудовището.
Но в същото време хората от „партията нито-нито“, с които говоря, са сериозно смутени от начина, по който протестът срещу статуквото бе яхнат от същото това статукво. Е, не „бойковото“, а „радевото“. Или „ниновото“. „Или на „онзи, който ще се появи накрая“ статукво.
И са омерзени от посочените по-горе антидемократични идеи, които не просто се появяват и изчезват като блатни мехурчета насред протеста, а все повече, бавно, но видимо, стават негова кауза.
Да не говорим за начина, по който „демократът“ и „десен политик“ Христо Иванов проспа реалните политическите ходове и
даде лидерството на протеста в ръцете на маргиналното „отровно трио“,
което видимо работи в полза на Васил Божков, чрез революционния плам на Румен Радев. Да не говорим пък за отказа на протеста да произведе истинска политическа алтернатива, а вместо това се прави, че не е нито син, нито червен, нито ляв, нито десен.
И още много са причините, поради които, ако изборите бяха днес, обругаваният отвсякъде и леко смутен електорат на несъздадената „партия нито-нито“, нямаше да гласува нито за ГЕРБ, нито за кое да е производно на протеста.
О, да, ще каже някой - четете Солон, за да разберете какво трябва да се прави с хората, които при граждански конфликт не взимат нито едната, нито другата страна, а стоят пасивни.
Наистина, в края на 7 и началото 6 в. пр.н.е. гръцкият мъдрец и законодател Солон се изказва по темата и постановява, че такива хора трябва да бъдат лишени от граждански права. Но хайде прочетете пак и пак помислете за какво точно иде реч.
Първо, Солон говори за избор между „добри“ и „лоши“. Или поне – между „лоши“ и „още по-лоши“. Аз лично в момента не мога да реша коя от двете злини е по-голяма и коя е по-малка за страната – продължаващото управление на ГЕРБ или онова, което, чрез намесата на протеста като фактор, майсторите на изборното инженерство ще ни сервират в резултат от следващия вот, независимо дали предсрочен или редовен.
А принципно отказвам да избирам между „лош“ и „също толкова лош“.
Вторият аргумент е, че хората от „партията нито-нито“ изобщо не са пасивни, каквото е условието на Солон, напротив, твърде активни са в търсенето на „нещото“, което да измъкне страната от безумното ситуация, в която е изпаднала.
Това че го търсят с помощта на здравия разум и в неговите сложни дебри, отколкото с прости лозунги и улични крясъци, не е повод за укор, напротив, повод за размисъл е как да се прояви здрав разум и от страна на онези, които сутрин са запалени от адреналина на революцията, а вечер мрънкат, че противниците на революцията ги бият с палки. Ами не знам какво да ви посъветвам, момчета.
Тоест, знам, но не знам дали искам да ви съветвам, защото - честно, не харесвам хора, които нито на бой носят, нито на здрав разум.