Мариан Гяурски*
В дните около 9-ти май отново се разгорещиха споровете "за" и "против", какво е "фашизъм", какво е "националсоциализъм" и какво "комунизъм"?
В тези дни участвах в няколко дискусии, в които за пореден път се убедих в правотата на Тодор Колев, че е много трудно да обясниш нещо на човек, с който те делят два вагона книги.
За да се разбере какво означават тези режими реших да ви представя едно свое изследване или по-скоро исторически очерк, посветен на дебата за тоталитаризма, което така и не видя никога бял свят, не беше публикувано поради ред причини. То беше написано преди около 8 години и за него беше преровен поне един вагон с книги и изследвания. Та, за тези от вас, които искат да нагазят малко по-дълбоко в историята на този дебат, можете да го направите тук:
1. Началото на дебата
От край време въпросите, засягащи смисъла на човешкото съществуване са по-многобройни, отколкото отговорите. Структурирането на обществата също е един от тези въпроси. Може би затова са възникнали и хуманитарните науки. В съвременната епоха всички новопоявили се обществено-политически практики моментално стават обект на интердисциплинарни обсъждания, научни спорове и разисквания. Или с други думи - възниква научен дебат. Такъв е случаят и с въпроса за тоталитаризма, който се отнася за европейските политически режими, появили се през 20-те и 30-те години на ХХ век. Самото понятие тоталитаризъм е теоретична конструкция, която не се възприема единодушно от изследователите. Дебатът за тоталитаризма е натоварен с всякакви влияния през годините – от политически, през исторически, до психологически. Въпреки всички тези нюанси, харесва ли ни или не, дебатът за тоталитаризма е успял да се утвърди в самостоятелен дискурс и да извърви пътя до един, макар и спорен, теоретичен модел, който описва възникналите през ХХ в. обществено-политически системи.
Дебатът стартира в условията на още неотърсилата се от ужасите на Първата световна война Европа. В този период континентът преживява още няколко големи сътресения, които ще оставят неизлечими следи през следващите десетилетия от историческото му развитие. Тези събития са Руската революция от 1917 г., родилаСъветска Русия, Голямата депресия от 30-те години, както и раждането на други два съвършено нови политически режими – фашистка Италия и националсоциалистическа Германия. В хода на тези събития в Европа се създава специфичен интелектуален климат, който въвлича широк спектър мислители от всички клонове на хуманитарното познание.
Дебатите за тоталитаризма започват още през 20-те години на ХХ в., когато режимите в Русия, Германия и Италия са в зората на своето съществуване. Самият термин е изобретен във фашистка Италия, за да определи същността на управлението на Мусолини. Негов автор е министърът на образованието в първото правителство на Дучето и главен идеолог на фашизма – Джовани Джентиле. Смисълът на понятието в случая е изцяло положително, като, според Джентиле, единствено тоталитарната държава може да осигури пълна свобода на личността, защото максималната свобода винаги съвпада с максималната сила на държавата. Първият, който натоварва определението „тоталитаризъм” с негативно значение е италианският либерален политик Джовани Амендола, който през 1923 г. съзира в тоталитаризма нов вид потискаща личността система.
Първият, който изтъква приликите между болшевизма и фашизма, е френският антрополог Марсел Мос. През 1923 г. той пише статия по случай смъртта на френския философ и идеолог на революционния синдикализъм Жорж Сорел. Мос определя Сорел като баща на двете политически движения, които си приличат най-вече по своите насилствени методи. Подобни изводи прави и френският политически деец Анатол де Монзи, който през 1931 г. стига до заключението, че:
„Болшевизмът и фашизмът принадлежат към един общ социален тип и представляват едно и също партийно и диктатурно творение.”
В периода 1926-1940 г. във френския вестник „La Dépêche de Toulouse” се появяват серия от статии на италианския историк Гуиелмо Франко, една от които носи заглавието „Тоталитаризмът”. В тях авторът разглежда болшевишката и фашистката диктатура в сравнителен план, назовавайки ги с общото наименование – тоталитаризъм. Малко по-късно политически дейци с християндемократическа ориентация, обединени около френското научно списание „Politique”, посочват „двата гроба на демокрацията от ХІХ в.”, визирайки Рим и Москва.
През 1938 г. италианският католически свещеник и политически емигрант Луиджи Стурцо публикува книгата си „Политика и морал”, в която посвещава отделна глава на тоталитаризма под заглавието – „Тоталитарната държава”. В нея Стурцо описва в детайли политиките на фашистка Италия и Съветска Русия, причислявайки ги към един общ тоталитарен модел.
Вътрешнополитическото развитие на Германия и нейната военно-политическа експанзия в края на 30-те години провокира интелектуалецът от еврейски произход Карл Попър да напише своята знаменита книга – „Отвореното общество и неговите врагове”. Като пряк повод за написването й Попър посочва анексирането на Австрия от Третия райх или т.нар. Аншлус. В книгата си авторът посочва, че алтернативата на планираното от Маркс бъдещо комунистическо планетарно общество е демокрацията. Атаките на Попър са насочени едновременно срещу комунизма и националсоциализма, които той интерпретира като еднакво вредни за съвременния свят.
2. Дебатът в условията на Втората световна война
Подписването на Пакта за ненападение между Германия и Съветския съюз на 23 август 1939 г. предизвиква силно интелектуално раздвижване, което довежда до още по-проникновени анализи в областта на тоталитарната концепция. В тези условия излиза книгата на австрийския философ, писател и политик Рихард Куденхове-Калерги „Тоталитарната държава срещу човека”. В анализът си Калерги прави следното заключение:
„Начинът, по който разсъждаваме за политическите партии е променен, защото си ги представяхме организирани в полукръг [...] Всъщност тази стара представа вече не отговаря на истината. Комунистите и фашистите затвориха кръга, тъй като те се срещат в своя антииндивидуалистичен кръстоносен поход, провеждан в името на тоталитарната идеология.”
На антииндивидуализма и на принизяването на личността в тоталитарните държави се противопоставят и интелектуалците около френското литературно списание „Еsprit”. Според тях е логично да се сравняват системи, които отричат или погубват личността, а в същото време създават изкуствени расови или класови общности. Повлиян от този дебат швейцарският философ Денис дьо Ружмон изразява своето разбиране за същността на режимите на Сталин и Хитлер, а именно:
„Те си приличат поне по едно нещо, което е от основно значение: и двамата искат да наложат на своя народ светоглед и практика, почиващи на покорството пред общата цел, в името, на която духовните, а също и физическите енергии се уеднаквяват и сливат.”
В анализа на тоталитарната същност на Съветския съюз и Третия райх се включва и немският политически емигрант и бивш комунист Франц Боркенау със своята книга „Тоталитарният враг”. В нея той потвърждава сходството между националсоциалистическия и комунистическия режим най-вече в политическата структура на обществата.
Развитието на Втората световна война и победата на Съветския съюз и държавите от Антихитлеристката коалиция довеждат до криза в тоталитарната концепция. Комунизмът се нарежда на страната на победителите, редом до демокрациите, а националсоциализмът и фашизмът - на страната на победените. Нещо повече, със своята победа Сталин се окичва с ореола на храбрия лидер на световния антифашизъм. Именно антифашисткият императив се превръща в оръжието, което съветската пропаганда ще използва дълги години, за да изтрие тоталитарния характер от външния облик на съветския режим. В потвърждение на това може да се посочи красноречивият жест на Чърчил, който през ноември 1943 г. в Техеран връчва на Сталин меч, като символ на честта на съветския диктатор и гражданите на Сталинград.
Това обаче не пречи на редица интелектуалци, като споменатият Карл Попър, да продължат да виждат в съветска Русия тоталитарна държава. Добър пример в това отношение е английският писател Ерик Артър Блеър, по-известен с творческия си псевдоним Джордж Оруел. Той написва своя роман „Фермата на животните” в края на 1943 и началото на 1944 г. – в най-решаващия период за изхода от Втората световна война. Книгата разказва за революцията на прасетата във фермата на господин Джоунс. Под ръководството на стария шопар Майор свинете вдигат бунт, завземат фермата и установяват своята свинска власт. След изгонването на господин Джоунс и неговата съпруга старият майор оглавява новата държава, която включва в нея и всички други животни във фермата. В последното си обръщение преди да умре Майор нарича животните „другари”. Бунтът се сакрализира след като свинете му измислят името „Анимализъм”. Скоро прасетата установяват еднолична диктатура, като подчиняват другите животни, а впоследствие се изправят и на два крака, малко след, като са измислили лозунга „Двукраките са лоши! Четирикраките са добри!”. В нея подмяната на ценностите е поставена на преден план, а лозунга на една от животинските заповеди: „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите” ще стане една от най-емблематичните фрази в комунистическите общества.
Оруел не крие, че книгата му е сатиричен разказ, насочен директно към Сталин и неговата номенклатура. Той иронизира идеологията на съветското общество, която обслужва единствено интересите на управляващата прослойка. Произведението разкрива манипулативната същност на революционните промени в Русия след революцията от 1917 г.
„Фермата на животните” обаче излиза от печат чак през август 1945 г., тъй като редица издателства отказват да публикуват ръкописа. Единият от отказите е показателен за преобладаващото обществено мнение по отношение на Съветския съюз по това време. Издателят Томас Елиът аргументира отказа си по следния начин:
„Ние не сме напълно убедени, че точно това е правилната гледна точка, от която бихме могли да критикуваме настоящата политическа ситуация.”
В крайна сметка книгата е публикувана, точно след приключването на войната. И макар Хитлер да е победен, борбата на западния свят срещу Сталин едва сега започва. Настъпва ерата на Студената война. Оказва се, че гледната точка на Оруел е била доста адекватна, ако не и пророческа.
3. Дебатът през Студената война
И сякаш за да се потвърди правотата на Оруел, още в зората на Студената война дебатите за тоталитаризма се насочват стремително към Съветския съюз, който започва да се разглежда като класически тоталитарен модел, наравно с националсоциалистическа Германия. Тогава са написани и смятаните за класически произведения, посветени на тоталитаризма.
Първото от тях е дело на германската еврейка Хана Аренд, емигрирала в САЩ през 1941 г. Десет годи по-късно тя пише своето изследване „Произход на тоталитаризма” , с което може да се каже, че се трасира пътя за новото интелектуално разбиране за феномена, като дефиниция и типологизация. Това става възможно благодарение на проникновените анализи на Аренд, която не само сравнява идеологиите и режимите на нацизма и болшевизма, но изгражда и общ модел, определяйки го, като идеален тип. В този идеален тип са включени само тези два режима, като в него липсва италианският фашизъм, наречен от Аренд „полутоталитарен“. Нейният аргумент е, че Италия не разполага с достатъчно на брой население за изграждането на тоталитарен режим, както и че италианският съд издава малко на брой и сравнително леки присъди над политическите си противници.
В структурата на изложението на „Произход на тоталитаризма” авторката излага последователно основните характеристики на тоталитарната система – от предпоставките за възникването й, през установяването й във властта, до нейното пълно завземане. В хронологична последователност е установен процеса на разгръщане на тоталитарния режим с помощта на няколко главни компонента, а именно – масовото политическо движение, идеологията, пропагандата, специфичния вид обществена организация, масовият терор, тоталитарните водачи, политическата полиция и концентрационните лагери. Със своя подход Хана Аренд демонстрира функционалната обвързаност на отделните сегменти на тоталитарното управление, които обаче сами по себе си не са тоталитарни. Според нея те стават такива само при обединяването си от политическа надстройка, която ги мобилизира и превръща в тоталитарен режим.
Следващото смятано за класическо произведение, посветено на тоталитаризма, е книгата на Карл Фридрих и Збигнев Бжежински „Тоталитарна диктатура и автокрация”. Книгата е публикувана през 1956 г. и предизвиква бурни реакции сред западната интелигенция. През 1965 г. те публикуват ново издание, в което доразработват някои от тезите си. За разлика от Хана Аренд обаче, Фридрих и Бжежински акцентират основно върху комунистическите държави, докато националсоциализмът и фашизмът присъстват по-скоро като периферни обекти в изследването. Основната нишка, която прозира в книгата, е че тоталитаризмът адаптира по-ранната автократична форма на управление към модерното/индустриално общество от ХХ в. Авторите се спират също така и на обстоятелството, че тоталитарната диктатура не е преднамерена цел на своите създатели, а е следствие от конкретна политическата ситуация, в която революционните движения и техните ръководители са били въвлечени. Според Фридрих и Бжежински тоталитарните диктатури притежават шест основни характеристики:
1. Официална идеология;
2. Единствена масова партия, ръководена от един единствен човек – диктатор;
3. Пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване;
4. Пълен контрол върху въоръжените сили;
5. Система на психологически и физически терор;
6. Централизиран контрол върху икономиката.
Разглеждайки тези характерни тоталитарни белези по отделно и в съвкупност, Фридрих и Бжежински отбелязват, че е възможно извън тях да съществуват и други, които към този момент не са ясно разпознаваеми. Така още тогава те правят уточнението, че тоталитарните режими не са и не могат да се обобщят в идеален тип. Въпреки това обаче, те могат да се поставят в една категория, тъй като всички техни характеристики със сигурност определят невъзможността те да се променят и да еволюират от само себе си:
„Ние въобще не предполагаме, че тоталитарните общества са фиксирани и статични общества, а точно обратното – че са еволюирали и продължават непрекъснато да еволюират, вероятно разраствайки се и променяйки се [...] Но дори в този случай няма никакви основания да направим извода, че тоталитарните системи, такива, каквито съществуват, ще изчезнат поради вътрешна еволюция дори ако е ясно, че са подложени на постоянни промени.”
Друг автор, който може да бъде причислен към класиците на тоталитарната теория, е френският философ Раймон Арон. През 1957-1958 г. той прочита в Сорбоната лекционен курс, посветен на съвременните политически системи. Впоследствие лекциите са публикувани през 1965 г. под заглавието: „Демокрация и тоталитаризъм”. За разлика от опитите за обобщения на Хана Аренд и Фридрих/Бжежински, философът Арон действа със социологически методи, като се опитва да анализира исторически оцелелият тоталитаризъм – съветския. За разлика от своите предшественици Арон акцентира върху характера на съветския режим след смъртта на Сталин и Хрушчовия доклад пред ХХ конгрес на КППС от 1956 г. Подобно на Фридрих и Бжежински, и Арон изброява няколко определящи тоталитарния режим характеристики, които според него са пет:
1. Монопол на една единствена партия;
2. Върховен вожд на партията-държава;
3. Официална идеология;
4. Държавен монопол върху силовите структури и методите за убеждаване;
5. Подчинени на държавата икономически и социални дейности.
Разглеждайки тоталитаризма през призмата на горепосочените характеристики, Раймон Арон прави разлика между тоталитарните и авторитарните режими, като изключва от тоталитарната категория фашистка Италия. Според него еднопартийният режим на Мусолини никога не придобива идеологическото разпространение и ниво на насилие, което се наблюдава при Хитлер и Сталин.
Колкото до въпроса, дали съветският режим след смъртта на Сталин може да се нарече тоталитарен, то отговорът на Арон не е еднозначен. В изследването си за комунизма в Съветския съюз от 60-те години насетне той заменя термина „тоталитарен” със „съветски режим”. Това колебание, според него, се дължи на пулсациите на разпускане и свиване, на либерализация и стагнация, като и двете не могат да доведат нито до връщане на сталинския терор, нито до някакво качествено обновление. Това са годините на застой и страх от промяна, годините, които по-късно ще станат популярни под названието – „брежневско безвремие”. В този смисъл Арон стига до така важния въпрос:
„Бихме ли могли да се запитаме дали по своята същност всички режими с монополна партия не са временни?”
Отговор на въпроса му получихме в края на 80-те и началото на 90-те години в Източна Европа и СССР.
Въпреки различните си интерпретации, всички класици на тоталитарната теория концентрират вниманието си върху основните характеристики на режимите на Сталин и Хитлер. Всички изграждат теорията върху съвкупност от характерни черти, които съставят един, макар и условен, но все пак ясно видим общ модел. Разбира се, би трябвало да се има предвид, че всички те акцентират повече на насилието, което ги кара да вкарат в тоталитарния модел само националсоциалистическа Германия и комунистическият Съветски съюз. Това може би се дължи и на политическия елемент, внесен в техните разсъждения, както и на недостатъчния емпиричен материал, с който теоретиците боравят. Но все пак моделът, предложен от тях, запълва празнината, зееща в интелектуалното пространство до този момент, като отговор на въпроса – „Какъв е характерът на тези режими?”
Първата сериозна атака срещу тоталитарната концепция е осъществена още в края на 50-те години от екип от учени от реномирания Харвардски университет, обединени в мащабен интердисциплинарен проект, под ръководството на Алекс Инкелес, Раймонд Бауер и Клайд Клъкхън. Проектът е озаглавен: „Съветският гражданин: Всекидневен живот в тоталитарно общество”. Тук в центъра на анализа на съветската система се поставя всекидневието на комунистическите граждани, както и процесът на модернизацията, през който преминава съветската държава.
През следващите десетилетия критиката срещу тоталитаризма се поддържа и развива и от други автори. Те са изкушени да я атакуват и поради динамичните събития от 50-те години нататък, които се случват с т. нар. оцелял тоталитаризъм в лицето на Съветския съюз. Такива са „десталинизацията” на Хрушчов, концепцията за „мирно съвместно съществуване“, затоплянето на отношенията между „Изтока” и „Запада”, съветското дисидентство и т.н. Така например някои историци смятат, че тоталитарната терминология не е удачно да се използва за същността на съветската комунистическа държава, особено след 1956 г. Като потвърждение на тази теза те се облягат на обществената подкрепа за режима и широка дисперсия на властта в реализацията на нейните политики. Според американските изследователи Уолтър Лакьор и Джери Хоуг механизмите на съветската система биха били разбрани по-добре, ако се разглеждат не толкова като монолитна и тотална власт, а като система от съперничещи си групи, конкуриращи се елити, или дори класи. В тези свои разсъждения двамата автори вероятно са повлияни от концепцията за номенклатурата като вид управляваща класа.
Други изследователи от този период пък смятат, че марксистко-ленинската идеология и комунистическата партия вече не са движещата сила в Съветския съюз, като прехвърлят тежестта на властта върху армията.
Разбира се, сега, от дистанцията на времето, подобни тези може да изглеждат наивни, но през 70-те и 80-те години на миналия век те изглеждат напълно резонни. И това се дължи не само на споменатите по-горе причини от политическото развитие на Съветския съюз, но и на липсата на достоверна документална информация , на добре работещата съветска пропаганда, както и на някои алтернативни схващания за съветското управление, оказали значително влияние на „Запад”. Именно поради тези затруднения и възникналата през Студената война изследователска школа на съветолозите не успява да направи адекватен анализ на системата. Като големи препятствия пред тази научна дисциплина могат да се посочат и доминиращите симпатии към комунизма в западните интелектуални среди. Сред голяма част от тях идеята за „светлия идеал и висшата хуманност на комунизма” дълбоко се вкоренява и води до сериозно заслепение.
В тази обстановка темата за тоталитаризма занимава сериозно и френският политически философ Клод Льофор. През 1979 г. той публикува книгата си „Елементи на критика на бюрокрацията”. Тук Льофор разнищва въпроса за вътрешната промяна на тоталитаризма. Според него промените в стила на ръководство съвсем не означават, че съветският режим е претърпял някакви значителни промени. За да илюстрира по-ясно своите виждания Льофор дава следния пример:
„Ръководството на партията чрез начина си на обяснение на култа към личността не се е освободило от фамозния култ, а така да се каже, само е преминало от позитивния към негативния ритуал; първият се състои в натоварването на един човек с всички добродетели, вторият в натоварването му с всички пороци, и в единия и в другия случай приписвайки му същата фантастична свобода да управлява по своя воля събитията.”
В книгата си авторът прави общото заключение, че упражняването на властта при Хрушчов и Брежнев не нарушава изградената структура на съветското общество при Сталин. С други думи всички тези вътрешни партийни съперничества, намаляването на откритото насилие, отварянето във външната политика, появата на латентни полуавтономни обществени структури и т.н. не променят политическата природа на съветската система по простата причина, че политическата и идеологическа надстройка си остава непокътната.
През 80-те години тоталитарната теория е атакувана и от немските функционалисти – историците Мартин Брозцат и Ханс Момзен. Те анализират Нацистка Германия, като режим, който трудно би могъл да бъде наречен тоталитарен, тъй като той не се вписва в критериите, създадени от самите защитници на тоталитарната теория. Брозцат определя управлението в Третия райх, като поле на конкуриращи се институции. Момзен от своя страна въвежда нова интерпретация за Хитлер, наричайки го „слаб диктатор”, тъй като той на практика не разполага с еднолична власт, съобразявайки се през цялото време с твърде много фактори. Според него, нацистите са твърде дезорганизирани, за да могат да упражняват реална тоталитарна диктатура, а самият тоталитаризъм той определя като мит. Момзен смята, че обстоятелството Хитлер да остане на власт се дължи главно на покорството на немския народ.
В края на 80-те години критичната линия за тоталитаризма на моменти придобива дори и гротесков характер. Сполучлив пример за това са усилията на редица съветски историци, които се опитват да сведат тоталитарната система единствено до сталинския период, отхвърляйки тоталитарния характер на комунистическа Русия не само след смъртта на Сталин, но и по време на революционния период, начело с Ленин. В този дух през 1988 г. в СССР се провежда международна кръгла маса за тоталитаризма, където се прави опит да се свали отговорността за изграждането на сталинския модел от Ленин, като по този начин на „вождът на революцията” се изгражда един позитивен образ, който просто открил пред Русия пътя към социалистическото й развитие.
Тези опити обаче остават в периферията на сериозния интелектуален дебат, който по същото време избухва отново с пълна сила. Детонира го книгата на немския историк Ернст Нолте – „Европейската гражданска война”, публикувана през 1987 г. Там Нолте се вглежда в предпоставките за появата на тоталитаризма, като според него това са: Просвещението, Френската революция и терорът, Наполеоновите войни, европейският антисемитизъм, революциите от 1848 г., философията на Ницше, колониалните войни и Първата световна война. Според Нолте марксизмът е акумулирал всички тези насилствени предпоставки и се е превърнал в най-голямата заплаха за съществуващия в Европа политически порядък. Фашизмът е реакция срещу тази заплаха. Според тезата на автора и двете тенденции могат да бъдат разбрани само в контекста на своето време и в този смисъл той акцентира върху вторичната природа на националсоциализма. Тези негови заключения водят до частичното оневиняване на нацисткия режим, поради което книгата му става обект на ожесточена критика от страна на широк кръг интелектуалци.
Както и да се интерпретират възгледите на Нолте, те със сигурност допринасят за сериозното раздвижване на дебатите върху концепцията за тоталитаризма.
4. Дебатът след края на Студената война
След дебатите от Студената война трябва да мине малко време след падането на комунизма в Съветския съюз и Източна Европа, за да може изследователите да се запознаят с недостъпните до този момент документи и да направят своите нови анализи, някои от които ще преобърнат представата за много аспекти от досегашните изследвания на феномена. Съвсем обяснимо след бурните събития от 1989/1991 г. въпросът за тоталитарния характер на Съветския съюз попада в центъра на изследователските интереси.
Като специфика на дебата след края на Студената война можем да изтъкнем доминацията на историците в него. Това се дължи главно на обстоятелство, че сега пред тях се изправят огромни планини от документи, които в предишните периоди са били недостъпни и като че ли са ги оставили малко встрани от концептуалните разисквания до този момент.
Сред най-значимите изследвания на тоталитаризма през този период е издадената през 1994 г. книга на американския историк Мартин Малиа „Съветската трагедия. История на социализма в Русия 1917-1991” , която пренася изцяло историята на СССР в полето на теорията за тоталитаризма, извеждайки на преден план идеологията и политиката пред икономиката. Малиа представя съветската история като серия от цикли на стягане и отпускане, което й позволява да просъществува повече от седем десетилетия. Той прокарва тезата, че дори в „разхлабените” периоди системата се основава на „вечната илюзия”, че може да се постигне „демократичен социализъм” или „социализъм с човешко лице”, което от своя страна доказва нейната застиналост и тоталитарен харектер.
През следващата 1995 г. е издадена друга забележителна книга, посветена на тоталитаризма. Неин автор е Франсоа Фюре.. Авторът на„Миналото на една илюзия” прави задълбочен анализ на комунистическа идея, връщайки се назад във времето – още от Томас Мор (1516) и неговата „Утопия” и Гракх Бабьоф и неговото „Свято равенство” (1796), когато тази идея е все още в зародиш и няма необходимата идеологическа закваска. Разглеждайки успеха на Октомврийската революция, Фюре вижда огромната роля на идеологията, инжектирана от Ленин и успяла да замени религията, фактор, който толкова е липсвал на Френската революция от 1789 г. В същото време Фюре аргументирано разобличава сталинския антифашизъм като политическо оръжие и алиби на тоталитарната система.
Дебатите за тоталитаризма продължават с пълна сила до края на миналия век и не секват и в наши дни. Заглавията, засягащи един или друг аспект от неговия характер, растат лавинообразно и на практика е невъзможно да се обхванат всички изследвания, посветени на темата. И все пак основната пресечна точка на дебатите си остава е въпросът за комунизма като тоталитарна система.
През 1997 г. във Франция е публикуван колективен исторически труд, под красноречивото заглавие „Черната книга на комунизма”. Книгата предизвиква изключително остри реакции, дискусии и спорове. Авторите правят сравнение между нацизма и комунизма още в уводната глава, макар и в скромен обем от две страници . Сравнението между „двата тоталитаризма” е разгледано в областта на насилието, като изрично се отбелязва, че комунизмът драстично изпреварва нацизма по този показател. Това предизвика многобройни коментари и полемики. Така например италианският историк Енцо Траверсо атакува Франсоа Фюре, Ернст Нолте и Стефан Куртоа, че се опитват чрез инструментализирането на антикомунизма да създадат „нова историческа парадигма”. Други автори също критикуват „Черната книга” именно поради силният акцент върху насилието, за сметка да речем на полагането му в голям исторически разказ редом с други важни политически и обществени аспекти.
В посоката, зададена от авторите на „Черната книга”, прозира и още нещо – разбирането, че комунизмът може да бъде осмислен адекватно само ако се тръгне от неговата идеология. А според тях една от най-големите заблуди за комунистическата идеология е, че тя е универсална. Тя е приравнена към националсоциалистическата с аргумента, че и при двете идеологии една част от човечеството е определена, като незаслужаваща за живее. При нацизма това е една определена раса, а при комунизма – една определена класа.
Наред с разнопосочните реакции, които предизвиква „Черната книга на комунизма” тя предоставя ценен фактологичен и документален материал. И макар книгата да е атакувана, че е резултат на повече на политическо, отколкото на научно отношение към комунизма трябва да се отбележи, че в следващите няколко години излизат и други изследвания посветени на съветския режим, които по-скоро потвърждават изводите направени там, макар и звучащи по-омекотено и по-научно.
5. Дебатът „днес”
Концепцията за тоталитаризма, започната още от 20-те години на ХХ в. в крайна сметка оцелява до ден днешен и продължава да се радва на сериозен изследователски интерес. Тези изследвания обаче ни подсказват, че пред историците и днес стоят редица спорни въпроси, които все още чакат своя отговор.
Такъв е въпросът: Фашистка Италия тоталитарна държава ли е?
Както се вижда от историческия преглед на тоталитарната теория класическите автори, а и повечето от останалите и до сега не включват Италия на Мусолини в тази категория. Тази тенденция обаче е аргументирано компрометирана от италианския историк Емилио Джентиле в неговите изследвания, посветени на тоталитаризма във фашистка Италия. Доводите, които той привежда, не само поставят фашизма в тоталитарния спектър, но също така обогатяват представата за целия тоталитарен феномен. Джентиле прави своите заключения на базата на прецизни изследвания върху фашистката идеология и практика. Според него, когато се подценява тоталитарната природа на италианския фашизъм не се взема под внимание фактът, че той е първото националистическо и революционно масово движение, родено в една либерална европейска демокрация, което въвежда в политическите борби масите, милитаризира и сакрализира политиката и създава партия от съвършено нов тип.
Това обаче съвсем не е изобретение на фашизма. Тези действия черпят своето вдъхновение от революцията на болшевиките, което признава и един от нейните ръководители – Николай Бухарин:
„Характерно за методите на фашистката борба е това, че те повече от която и да е друга партия, са усвоили и прилагат на практика опита на Руската революция. Ако ги разглеждаме от формална гледна точка, тоест от зрителна точка на техниката на политическите им похвати, то това е пълно прилагане на болшевишката тактика и по-специално на руския болшевизъм: в смисъл на бързо събиране на силите, енергично действие на много здраво сплотена военна организация, на определена система за хвърляне в действие на „учразпреди” , на мобилизация и на безпощадно унищожение на противника, когато това е нужно, когато е предизвикано от обстоятелствата”
Джентиле определя фашистката партия, като безпощаден унищожител на политически противници, в които тя съзира свои смъртни врагове. Сериозен аргумент за тоталитарния характер на фашизма, е също, че той приема идеята за революцията като процес на непрекъснато изграждане на нова политическа и икономическа система, нова ценностна ориентация, нов начин на живот и нова цивилизация. Това е и основният идеологически елемент на тоталитаризма, който се наблюдава и при нацистка Германия и при комунистическа Русия.
Емилио Джентиле изтъква, че политическата практика е базирана на тоталитарната идеология, която изгражда един режим чрез пълното усвояване на индивида с неговата материална и морална действителност. Според него също така фашизмът успява да създаде действителна политическа религия, създавайки нов политически култ, съсредоточен върху сакрализацията на фашистката държава и на големия мит за Дучето, със свои строги правила и колективни обреди. Главният актьор на фашисткия тоталитарен експеримент е партията, която има активна и решаваща роля в разрушаването на либералната демокрация в Италия и изграждането на новия тип държава. Като потвърждение на това Джентиле изтъква ролята на Дучето, която не може да бъде персонализирана по такъв начин, както например са персонализирани авторитарните диктатори Салазар или Франко.
Друг солиден аргумент на Джентиле за тоталитарната природа на италианския фашизъм е фактът, че в навечерието на Втората световна война режимът със сигурност е по-тоталитарен, отколкото е бил в началото. Стабилността и функционирането на тоталитарната лаборатория ускоряват експеримента, особено през втората половина на 30-те години. Според Джентиле не бива да се подценява и фактът, че падането на фашисткия режим се определя от военно поражение, а не от някакви други фактори, например монархия, църква или гражданска война.
С всичките си разсъждения Емилио Джентиле не само прави пробив в тоталитарната теория, но също така показва, че дебатът не е статичен, а продължава да се разгръща.
Това се доказва и сега. Със сигурност всеки учен би се съгласил с твърдението, че политическите мотиви нямат място в науката. За съжаление обаче, както и много други въпроси, така и тоталитарната концепция многократно е атакувана политически. Показателно е как един почти 100-годишен хуманитарен дебат през цялото време на своето съществуване не може да се измъкне от лапите на политиката. Това, разбира се, е лесно обяснимо, отчитайки неговото съвместно съществуване с обектите му на изследване, както и политическата обвързаност на много от тоталитарните теоретици.
В тази връзка след края на Студената война редица учени, повечето от които политолози и социолози, поставят актуалността на тоталитарната теория под съмнение. По-крайните мнения я определят като пропаганден политически трик от времето на Студената война. Според тях теорията за тоталитаризма е имала за цел да дискредитира Съветския съюз и останалите комунистически държави и след разпадането на „Източния блок” тя вече не е актуална.
Тази постановка обаче трудно издържа критика, тъй като, както и в настоящия исторически обзор бе отбелязано, още в началото на 30-те и през 40-те години на миналия век паралелите между политическите системи на Италия, Германия и Съветския съюз се превръщат в аналитична категория под общото наименование – тоталитаризъм.
В последните години редица сериозни историци също поставят под въпрос валидността на тоталитарната теория. Техните анализи обаче са далеч по-обстойни и базирани на богат емпиричен материал. Така например в издадената през 1997 г. книга „Магнитна планина” американския историк Стивън Коткин приканва колегите си да преминат отвъд тоталитаризма, за могат да вникнат в дълбочина във всички аспекти на съветското общество. В своето изследване той анализира сталинизма, разглеждайки го през призмата на социалната история и създаването на един нов съветски социалистически град – Магнитогорск. Там подробно са описани принудителните практики на системата, както и процесът на създаване на „новата цивилизация”, която авторът поставя в контекста на капиталистическата индустриализация и европейските идеи на Просвещението, които „съветската държава прави опит да вгради в комунистическата утопия”.
Подходът на Коткин е последван и от други историци, които навлизат все по-надълбоко в дебрите на социалната история на Съветския съюз, разглеждайки всекидневния живот по време на сталинизма. Именно изследванията върху всекидневието отключват и най-значителните критики срещу тоталитарната теория. Те се пораждат от наблюдението на историците, че например по време на сталинизма в Съветска Русия съществува общество, макари и далеч от гражданското, със своя динамика, което, дори хванато в клещите на диктатурата, разполага с относителна автономност. Няма как всеки, който се занимава със социална история да не забележи пъстрата палитра от поведенчески модели и различни житейски траектории, която се простира по широката обществена скала – от цялостна подкрепа към режима до открито противопоставяне. Наличието на такова общество обаче трудно може да подкопае тоталитарната държава. Неговото съществуване се дължи не на това, че режимът му е позволил то да съществува, а преди всичко на непромокаемостта на културата, която пази своите традиции, религия и обичаи, изобщо своя начин на живот, който с никакви методи не може да бъде унищожен напълно. В подкрепа на това френският историк от руски произход Никола Верт смята, че:
„Тази палитра от поведения и динамиката на тяхната промяна в една или друга посока нанася определен коректив в статичната визия за едно общество подчинено напълно на тоталитарния ред, за един триумфиращ режим, успял да установи безусловно господство.”
Друга основна критика на съвременните историци срещу тоталитарната теория е невъзможността да се правят сравнения между режимите в Съветска Русия и нацистка Германия, най-вече в аспекта на насилието. Според тях много по-удачно е Съветският съюз и неговите сателитни режими да се положат в контекста на модернизацията, като всеки случай да бъде разглеждан самостоятелно, в зависимост от спецификите на реалния живот в съответните общества.
По отношение на сравнението тези историци са прави, но само на пръв поглед. Защото сравненията се концентрират върху изпълненията на определени политики – политика на насилието, икономическа политика, социална политика, етническа политика, религиозна политика, институционална политика и т.н. Именно поради този подход се бяга от най-същественото, това което много повече обединява, отколкото разделя съответните режими – идеологията и политическата надстройка.
От една страна подценяването на тези два фактора довежда до изключването на фашистка Италия от сравнението, защото действително без тях режимът на Мусолини изпада от категорията, в която се разглеждат Съветския съюз и нацистка Германия.
От друга страна концентрирането върху изпълнението на политиките свежда сравнението до конкретни действия, които на практика се направляват от два отделни държавно-политически центъра, реализирани в коренно различни политически, икономически, времеви, а дори и географски условия. В този смисъл съвсем резонно е те да бъдат специфични и трудно сравними. Ако сега например се опитаме да сравним конкретни политики на две демократични държави със сигурност бихме се натъкнали на същите трудности.
От това следва, че като че ли тоталитаризмът е изчерпан като концепция. Освен ако не се запитаме дали не е възможна друга интерпретация, не съществуват ли други елементи за сравнение?” Но преди да отговорим на този въпрос, може би, някой ще попита: „А защо изобщо трябва да сравняваме?” Защото политическата природа на един политически режим не може да бъде разбрана извън сравнението, т.е. поставена извън големите събития на своето време и извън големите процеси, които протичат в общия исторически контекст.
В този ред на мисли биха могли да бъдат предложени нови елементи на сравнение. Възможно е например да бъдат сравнени идеологията и политическа система, като определящи фактори за структурирането на обществата.
За да се направи по адекватен анализ на тоталитаризма, той би могъл бъде разглеждан преди всичко, като експеримент за политическо господство, а не толкова като ясно определен режим. Тоталитаризмът възниква като съвършено нов тип политическа система. Неговите претенции са за тотален монопол върху властта, който трябва да бъде изпълнен от революционно движение, което впоследствие да прерасне в масова партия. В този план е същността на тоталитаризма. Той предявява претенция да заличи досегашния свят и на негово място да построи нов. Тоталитаризмът създава политическа религия, изградена от митове и ритуали, която има за цел да оформи индивида и масите чрез антропологична революция, за да се регенерира човешкото общество и така да се създаде новия човек, посветил тялото и душата си за реализацията на тази историческа задача. Крайната му цел е да се създаде нова цивилизация с експанзионистичен и наднационален характер.
Дефинирането на тоталитаризма като експеримент, а не като режим, е по-удачен вариант, тъй като това е един непрекъснат процес, който не може да се смята за напълно установен на всеки етап от своята еволюция. От първостепенна важност е тоталитаризмът да се проучи в динамиката на своето развитие, да се откроят неговите съставни части и тяхната взаимосвързаност. От тук произтича и специфичната индивидуалност на тоталитарните движения, като на всяко едно от тях трябва да се отдаде дължимото изследователско внимание, за да може да се изяснят конкретните му идеологически, организационни и институционални характеристики.
При всички положения падането на комунизма в Европа създава предпоставки историците да подходят по нов начин към концепцията на тоталитаризма. Предложената в горните редове интерпретация съвсем няма претенциите за меродавен подход към проблема, а по-скоро е опит да се даде още една гледна точка за разбирането за тоталитарния експеримент. Днес има шанс да се „историзира” политическата инструментализация на модела, за да може той да се оцени от разстояние, с компетентност и с по-малко емоции. Историците все още се стремят да усъвършенстват различни подходи и методи в изследванията си, за да могат да се отстранят пропуските, но също така и за да предложат и нови проекти за алтернативни концепции.
А колкото до липсата на споразумение относно моделите на тълкуване, от това науката може изцяло да спечели. По принцип най-стойностите аргументи в хуманитаристиката се получават тогава, когато дебатът е в процес на развитие.
И накрая можем да се направи изключението, че независимо от огромния брой публикации по темата от 1989/91 до днес те не са довели до някакъв поразителен напредък в тази област или до конструиране на нова парадигма за тоталитаризма. Изследванията, концентрирани върху противоречивата динамика на обществените процеси, както и върху политическите промени в затворените политически системи, така и не успяват да създадат своя „grand narrative”, който да предложи алтернатива на тоталитарния модел в осмислянето на въпросните общества. Поради тези наблюдения в настоящото изследване приемаме теорията на тоталитаризма с всичките й недостатъци, като все още валидна концепция за държавите, установили нов вид политически системи през ХХ век. Въпреки това е без съмнение, че понятието трябва да се приспособи към новите предизвикателства и изследователски перспективи на ХХІ век.
* Мариан Гяурски е историк. Завършил е Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” , магистърска програма „Европейски Югоизток“. Научните му интереси са свързани с историята на Балканите и съвременната българска история. Занимавал се е специализирано с изследвания на комунистическия режим в България и по-специално с пропагандата, репресиите и различните форми на съпротива през този период. Работил е в Комисията по досиетата, по събирането и комплектуването на архива на Държавна сигурност. Реализирал е успешно два изследователски проекта, посветени на събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Съавтор на книгата: "Ехо от войната".