Джордж Фридман, Геополитикъл фючърс
Когато завършвах училище, малка група мои колеги и аз прекарахме доста време в проучване на обстоятелствата, при които е възможно една ядрена сила да извърши ядрена атака срещу друга. Прекарахме много време по тази тема, като използвахме Кубинската ракетна криза за основа на нашия анализ. Критериите за такава атака бяха командната система на другата страна да се е сринала и по този начин страната да няма как да отвърне на удара, или другата страна просто да е излъгала за ядрения си арсенал поначало, или някакъв друг сценарий, който не помня. Самотните съботни нощи се преливаха една в друга.
Проблемът, с който се сблъсквахме - независимо дали арсеналите са съвместни, асиметрични по брой или непропорционални по възможности - беше, че ядрените оръжия почти никога няма да бъдат използвани, освен може би в ситуация, в която едната страна разполага с превъзходно и надеждно разузнаване за местоположението и състоянието на врага. Имаше и други, по-странни концепции, основани на взаимно гарантирано унищожение. Ако можехме да елиминираме потенциала на врага да отвърне, това беше възможно. (Имаше предложения за сили за специални операции, които да проникват в командните пунктове на противника, да използват отровен газ, за да убиват екипажите на ракетите и т.н.) Но неминуемо ядрена атака срещу ядрена сила почти сигурно щеше да доведе до взаимно гарантирано унищожение или до атака срещу съюзник на ядрена сила, което щеше да доведе до риск от по-малко сигурен, но все пак вероятен ядрен отговор. Лесно е да се разбере защо след Хирошима и Нагасаки никога не е имало друга ядрена атака.
Имаше обаче един сценарий, който имаше вероятност за успех и който нарекохме гамбит на лудостта. Всички останали сценарии се въртяха около здравия разум на ръководството. Инициирането на успешно изстрелване щеше да предизвика взаимно унищожение, а при унищожаването на собствената страна на нападателя не можехме да намерим условие, при което самоунищожаването на нацията би осигурило по-голяма сигурност. Никой разумен лидер не би стигнал до друго заключение. Но по същество това е стратегията, с която се заиграва руският президент Владимир Путин.
Той неколкократно заяви, че продължаващата съпротива на Украйна срещу Русия и американската и европейската подкрепа за нейната отбрана крият риск от ядрена война. Ядрена атака срещу Украйна вероятно би предизвикала отговор от страна на САЩ, докато атака срещу Съединените щати - технически в рамките на възможното според неговите изявления - със сигурност би довела до масирана атака срещу Русия. За да бъдем ясни, САЩ няма да започнат ядрена война заради Украйна.
При нормални обстоятелства и Русия не би го направила - освен ако натискът на войната не подлуди Путин и не го накара да се ангажира с взаимно гарантирано унищожение. Тъй като Русия не е луда, от това следва, че Путин не планира да започне ядрена война. Но ако Москва успее да убеди противниците си, че ситуацията ги е принудила към взаимно самоубийство, САЩ и техните съюзници може да променят политиката си, за да се съобразят с нуждите на Русия, колкото и малко вероятна да е заплахата. Вкарването на ядрената война в уравнението и, косвено, на руския здрав разум може да промени изхода от войната. Малко вероятно е САЩ да започнат превантивен удар срещу безумния гамбит на една здравомислеща нация. В края на краищата Вашингтон разполага и с възможности за нанасяне на втори удар.
За да постигне това, Путин трябва да убеди другите страни, че е готов за ядрена война. В този процес той ще трябва да убеди и своите сънародници, което само допълнително подкопава стратегията. Гамбитът с лудостта работи само ако е толкова убедителен, че да изплаши собствените колеги на лидера. Това е гамбит, породен от отчаяние, полезен само в аспирантурата за размисъл на самотни мъже. /БГНЕС