Радой Ралин

102 години от рождението на Радой Ралин

София Стоянова

Днес, на 23.04.2024г се навършват 102 години от рождението на Радой Ралин. На тази дата неизменно се замислям за неговите послания, които той пламенно е разпространявал не само сред обществото, но и в нашето семейство. Свободата, като най-висша ценност, която трябва да се отстоява ежедневно. Хуманизмът, който застава над всички политически амбиции и възгледи. Истината - най-силното оръжие на добрия творец. Великодушието, което предпазва от всяка злоба на деня. И.. бедността – „почвата на най-високите дървета.“

„С бедността поезията започва/ и за щастие завършва с нея.“ казва Радой в стихотворението „Псалом“. И продължава: 

Тя бе някога за мен
кошмар и страх,
бе тресавище на безнадеждността,
но сега ми е единствена
оцеляла,
незаплашена
и вярна свобода.

И може би, именно липсата на страх от бедността му позволява да бъде толкова смел. След като тиражът на „Люти чушки“ е изгорен през 1968г., Радой остава без работа за период от 8 години. По това време валят откази от издателства и вестници за всяко едно негово предложение. Всички негови публикации за годините 1969, 70, 71, 72 и 73 се побират в една тънка папка. Но по това време той не престава да работи и създава някои от най-значимите си текстове. Сред тях знаменитият филмов сценарии „Аз съм Левски“, които до ден днешен не е екранизиран.

Липсата на щатна работа и нови издания, неизменно води и до липсата на средства, но Радой имплементира това в своята житейска философия. До края на живота си, той няма домашен телефон и автомобил. Баща ми Стефан, подобно на него, не проявява особени претенции към облеклото си или към това какво има на масата. Но скромността винаги е съпроводена с достойнство.

 А четейки  „Задочни репортажи за задочна България“  на Георги Марков, разбирам, че именно това послание, е достигало до младите. Следващият цитат от Задочните репортажи описва среща-разговор на Марков със студенти по време на летен лагер на Мальовица:

Чаках ги да се успокоят и запитах:
- И все пак, какво ви харесва в нашата литература, ако въобще нещо ви харесва?
Някой успя пръв да извика:
- Константин Павлов! – след което името му многократно бе повторено, за да последват имената на Радой Ралин, Николай Кънчев, Йордан Радичков, Георги Мишев, Стефан Цанев…
- Богат ли е Константин Павлов? – попита едно момиче.
- Не. – казах.
- А Радой Ралин?
- Едва свързва двата края. Може да сте го виждали, когато на обяд прекосява площад „Славейков“ и носи с котелки храна за децата си…
- А Николай Кънчев?
- Мисля, че получава по-малко от една студентска стипендия.
Настъпи оживление. Видях, че отговорите ми бяха именно това, което студентите биха искали да чуят. Сигурно те биха се ужасили, ако Константин Павлов имаше тлъстата банкова сметка на Сте-Цето, или пък – по модата на най-богатите писатели – имаше частен шофьор. Бедността на Коцето и Радой сякаш носеше оптимистична надежда за тях, че не всички писатели бяха фабрики за пари, че не всички се продаваха или търгуваха с талантите си. Че ония, които те бяха избрали за себе си, живееха по-бедно от тях. Лицата им някак просветнаха, като че им бях съобщил най-добрата новина…
Марков, Георги. Задочни репортажи за България, Т. 1-2.  Сиела Норма. С., 2016, с. 363

Последвайте Faktor.bg в