Натали Тоци, „Гардиън“
Ескалацията на най-тежкото насилие в израелско-палестинския конфликт от десетилетия, предизвикано от ужасяващата атака на Хамас на 7 октомври и непропорционалния военен отговор на Израел, бележи повратна точка в разпадането на геополитическата роля на Европа в света.
Само преди няколко месеца историята беше една от Европа, бавно, но сигурно, действаща като такава. След като Русия нахлу в Украйна, украинската смелост и военната подкрепа на САЩ позволиха на Украйна да устои. Помощта на Вашингтон далеч надхвърля това, което европейците колективно биха могли да съберат. Но докато войната се проточваше, европейските правителства се изправиха пред предизвикателството.
А политическото единство в подкрепа на Украйна се задържа въпреки неуспехите, особено тези, създадени от Унгария на Виктор Орбан. Единадесет пакета от санкции срещу Русия, приемането на милиони украински бежанци, победата над опита на Москва да превърне в оръжие енергийната зависимост на Европа и устойчивото увеличаване на военната и икономическата помощ за Киев са стълбове на съгласувана стратегия. ЕС решително възобнови дискусиите за присъединяване на нови членове, като призна, че след инвазията в Украйна разширяването е стратегически императив.
Междувременно трансатлантическите отношения са на добро ниво: ще трябва да се върнем към 90-те години, за да открием момент, в който връзката е толкова силна. В по-широк план Европа продължи своя енергиен преход чрез споразумение за своя Зелен пакт; укрепи икономическата и технологичната сигурност, за да очертае пътя си на фона на нарастващото съперничество между САЩ и Китай; и търсеше начини да ангажира страните от глобалния юг.
Това беше направено чрез дипломатически контакти и нов импулс зад инициативата "Global Gateway" на стойност 300 милиарда евро, която има за цел да стимулира зеления растеж и инфраструктурата. Изричната връзка, прокарана между Глобалния портал и Икономическия коридор Индия-Близък изток-Европа (IMEC), стартирана на срещата на върха на Г-20 в Делхи през септември, отразява как Европа трябваше да преработи политиките си, за да ги направи по-привлекателни за глобалния юг.
Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен встъпи в длъжност през 2019 г., заявявайки, че иска да оглави "геополитическа комисия". Повечето от нас възприеха това като ЕС, подготвен да се ориентира, от името на своите 450 милиона граждани, в свят на опасно нарастващи геополитически съперничества. И до няколко месеца изглеждаше, че се задава геополитически решителна Европа.
И изведнъж всичко започна да се обърква. В Западна Африка Европа, представлявана основно от Франция, твърде обременена от колониален багаж, за да успее в 10-годишната си военна операция за изкореняване на джихадистките сили, беше изгонена. Поредица от военни преврати, съчетани с разпадането на управлението, опустошителните последици от климатичната криза, продоволствената несигурност и скока на външната миграция, сочат към огромен провал на европейската политика.
Това, което Брюксел нарича "интегриран подход", при който засилената сигурност за приятелски настроените към Запада африкански правителства ще бъде съчетана с помощ за развитие и демократични реформи вече не е актуален.
Лидерите на ЕС пренасочиха погледа си към Северна Африка, като през юли тази година подписаха споразумение за пари в брой за мигрантите, прокарано от италианския премиер Джорджа Мелони, за да купят услугите на Тунис като пазач на евро-портите, спирайки мигрантите да прекосяват Средиземно море. Както можеше да се прогнозира, тунизийският диктатор Каис Сайед по-късно се отметна от сделката, искайки парите с нулеви ангажименти.
Тази недалновидна политика сега е разбита на пух и прах. Вместо това ЕС крие липсата си на визия зад африканските организации: след преврата в Нигер през август правителствата на Ecowas поставиха ултиматум на лидерите да възстановят демокрацията. Европа започна да говори, че през цялото време е проповядвала "африкански решения на африканските проблеми". Колкото и привлекателно да звучи лозунгът, той прикрива само, че Европа няма представа какво да прави.
В Западните Балкани ситуацията все още не е толкова тежка, но въпреки възраждането на перспективата за членство в ЕС за страните кандидатки, между Сърбия и Косово пламна насилие. Отново ЕС беше безпомощен да го спре, камо ли да успее да прокара дипломатическо споразумение между Белград и Прищина.
Още по-зле е положението в Кавказ. За да бъдем честни, провалите на ЕС не са от липса на усилия. Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел трябва да бъде кредитиран за посредничеството при споразумение между Армения и Азербайджан след войната през 2020 г. Но това в крайна сметка се срина, тъй като конфликтът прерасна в насилие чрез обсадата на Азербайджан на Карабах, последвана от военното му превземане и етническото прочистване на почти всички 120 000 арменци от анклава.
И все още не можем да кажем, че всичко е приключило, като Азербайджан, подкрепен от Турция и имплицитно от Русия, претендира за коридор през суверенна арменска територия, за да го свърже с анклава си Нахчеван, който може да се опита да завземе с военна сила.
Пълният обхват на разгрома на амбицията за "геополитическа Европа" стана очевиден след подновеното избухване на войната в Близкия изток. Европа, подобно на монархиите в САЩ и Персийския залив, имплицитно се съгласи с циничния израелски разказ, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт може да бъде заобиколено. Огромната сила на Израел и подчиняването на палестинците, заедно с елиминирането на палестинския въпрос от регионалното уравнение чрез нормализиране на връзките на Израел с арабския свят, бяха част от стратегия, която косвено приема, че стабилността в Близкия изток е възможна без разрешаване на израелско-палестинския конфликт.
Политиката беше одобрена за първи път от Доналд Тръмп с неговите споразумения "Ейбрахам" от 2020 г., между Израел, от една страна, и ОАЕ, Бахрейн, Судан и Мароко, от друга. Същият подход беше следван и от Джо Байдън. Споразумение за нормализация между Израел и Саудитска Арабия би представлявало върховото му постижение. Европа обаче изпадна в традиционната си роля в Близкия изток: да свири втора цигулка след САЩ. Инициативата Imec, включваща именно Израел, ОАЕ и Саудитска Арабия, заедно с Индия и ЕС, е още едно доказателство за това.
Заобикалянето на палестинския въпрос най-малкото означаваше, че ЕС се опитва да избегне проблема и че собственият му трудно извоюван вътрешен консенсус за конфликта – решение за две държави, основано на границите от 1967 г. – се носи по течението. Тези правителства на ЕС, които безусловно застанаха на страната на Израел, започнаха пасивно да подкрепят подкопаването и отхвърлянето на решението за две държави от правителството на Бенямин Нетаняху.
Трагичните събития в региона след 7 октомври брутално разкриха противоречията на Европа. Налице е озадачаваща какофония от гласове, от помощта на ЕС за палестинците, която е спряна и след това възстановена, до двусмислени послания за необходимостта Израел да се защитава в рамките на международното хуманитарно право. Докато някои европейски лидери, като Мишел или първият дипломат на ЕС Жозеп Борел, бяха ясни в посланията си за правните ангажименти на Израел, други, включително тези на Фон дер Лайен, бяха силно двусмислени, причинявайки търкания в европейските институции и извън тях. Семантично разликите може да изглеждат маргинални; в политически план те се равняват на разликата между приближаването на пожар с маркуч за вода и контейнер с газ.
Когато изглеждаше, че подходът на Европа удря дъното, ЕС продължи да копае. Правителствените ръководители спореха дали да призоват за хуманитарна пауза в бомбардировките над Газа или за прекратяване на огъня, като в крайна сметка се обединиха около далеч по-слабата първа формулировка.
Преди да изсъхне мастилото на това споразумение в Европейския съвет, 27-те страни от ЕС се разделиха три пъти на Общото събрание на ООН, като осем гласуваха "за", 15 се въздържаха и четирима гласуваха против резолюция на Йордания, призоваваща за примирие и спазване на международното хуманитарно право.
Разпадането на европейското единство заради израелско-палестинския конфликт може в крайна сметка да бъде бележка под линия в дългата история на дипломатически провали по тази трагедия. Но е нещо повече. Европейската общност беше тази, която още през 1980 г. за първи път призна законните права на самоопределение на палестинския народ и съюза, който в края на 90-те години формулира какво всъщност може да означава решение за две държави.
Все още ЕС е най-големият търговски партньор на Израел и най-големият донор на помощ за палестинците. С по-смело и последователно лидерство Европа можеше да изиграе далеч по-конструктивна роля. И макар последиците от европейските разделения засега остават вътрешни, това може да се промени, ако ожесточението продължи и борбата за вътрешен консенсус изсмуче енергията за конструктивни действия другаде, включително в Украйна.
Докато Близкият изток гори, а САЩ, макар и едностранчиво, се опитват да овладеят огъня, Русия и Китай гледат със самодоволство. Докато надеждите за геополитическа Европа, които се изпаряват пред очите ни, някои биха могли да кажат "Какво от това?". Отговорът е, че в свят, в който фрагментацията, поляризацията, конфликтите и насилието вземат надмощие е необходим многостранен съюз, който е единен и отстоява демократичните си принципи – както в името на европейските граждани, така и на останалия свят./БГНЕС