Койо Коев, Саша Василева
Цяла Добруджа от Тулча до Добрич общоприето е възприемана като българска земя и винаги е била част от българската етническа територия. Съобразно преобладаващото българско население Добруджа става част от територията (диоцеза) на Българската екзархия още с Фермана за учредяването ѝ. Добруджанският въпрос се ражда с Освобождението на България и Санстефанският мирен договор от 3 март 1878г и последвалият Берлински мирен договор от 1(13)юли 1878г. При подписването им обаче не са спазени границите на Българската екзархия, определени с Фермана на султан Абдул Азис II от 28 февруари 1870г след десетилетните борби на българите за църковна самостоятелност, както и решенията от Цариградската посланическа мирна конференция от декември 1876г, свикана след жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876г.
Ферманът за българска Екзархия предвижда в границите й да бъде включена Силистренска епархия, част от която е и Тулчанската българска община с по-големи селища от които са Пашакашлъ, Гаргалък Сарънасуф, Махмудия и др., жителите на които изпращат писма с приветствие за „радостното решение на църковния ни въпрос“ и молят Тулчанската българска община да им съдейства, за да бъдат приети под върховенството на Екзархията и да им се пратят български свещеници. Османската империя винаги е приемала земите на Добруджа като земи с етническо българско население. На същото мнение са и участниците в Цариградската посланическа конференция от 1876г, които създават проект за две автономни български области: Източна и Западна. Отново Тулчанският санджак е включен в автономната Източна българска област. Ферманът от 1870г и решенията на международната общност от 1876г по най-авторитетен и недвусмислен начин се легитимират естествените граници на българския етнос към втората половина на деветнайсети век. След края на Руско-турската война и подписаното Одринско примирие на 19(31)януари 1878, наречено „Основи на мира“ се затвърждава принципа България да бъде в тези граници, определени в съответствие с принципа на мнозинството от българското население, които в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, определени от Цариградската конференция.
Въпреки това обаче Русия грубо потъпква българските интереси още със Санстефанския мирен договор, откъсвайки Северна Добруджа от България, за да я даде на Румъния като компенсация за отнетата й Южна Бесарабия, която се взема от самата Русия. Русия договаря откъсването на Северна Добруджа и с Англия през май 1878, позовавайки се и на Райхщадското споразумения с Австро-Унгария от 8 юли 1876, предвиждащо да не се създава голяма славянска държава на Балканите. Предаването от страна на Русия на Северна Добруджа на Румъния предизвиква протести на местното българско население, което в свой апел до руския император отбелязва, че с този акт се създават предпоставки за бъдещи българо-румънски раздори. С него се появява т.нар. добруджански въпрос в българския национален въпрос. Придобиването на територии по десния бряг на Дунав от Румъния е една от предпоставките за бъдещите ѝ стремежи към Южна Добруджа Замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа не е приета добре и от част от румънската общественост, поради заложените в анексията бъдещи конфликти с България. Берлинският договор затвърждава разпокъсването на българските земи, като затвърждава откъсването на Северна Добруджа от България. Македония и Тракия се връщат в пределите на Османската империя, а Пирот и Ниш се отстъпват на Сърбия. Така се ражда българския национален въпрос, целящ обединението на българските земи.
До Балканските войни няма и намек между двете страни за оспорване на граници и територии. По време на Междусъюзническата война Румъния, без никой да ѝ е обявил война, се намесва в конфликта с неоправдани искания. Настоява България да се откаже от Южна Добруджа, търсейки компенсации с оглед бързите ѝ победи в Източна Тракия през есента на същата година. След като това не става, на 29 април се провежда конференция в Санкт Петербург, на която румънският крал Карол настоява за териториални компенсации поради страха от увеличаващите се територии на България. Под ръководството на руския външен министър Сазонов се правят корекции на българо-румънската граница, като България предава на Румъния Силистра. Но това се оказва недостатъчно. Румънците искат целия район и цяла Добруджа да бъде тяхна, но тези техни претенции за по-сериозните териториални размествания обаче са отхвърлени. След като не може по дипломатичен начин да вземе това, което смята че ѝ се полага, Румъния грабва оръжието и се намесва в Междусъюзническата война. На 28 юни 1913 година румънската армия, подкрепяна от Франция, преминава границата в Добруджа. На 1 юли тя скъсва двустранните дипломатически връзки с България. Вражеските войски продължават настъплението си към вътрешността на страната. Под надвисналата заплаха на 4 юли цар Фердинанд се обръща към румънския крал Карол с молба да прекрати нахлуването и предлага териториални придобивки в замяна на искания мир. За да опази каквото може от България, той обещава, че териториалните претенции на Букурещ ще бъдат задоволени. На следващия ден – 5 юли, българският външен министър Никола Генадиев уведомява официално румънския министър-председател Майореску, че България отстъпва Южна Добруджа. В отговор Румъния иска от българите да спрат бойните действия срещу сърби и гърци.
На 22 юли 1913 година между България, бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен мирен договор, който задоволява етнически и исторически неоправданите претенции на Румъния към Южна Добруджа. Това става при положение, че в Северна Добруджа румънският елемент след дългогодишната колонизация все още не е достигнал преобладаващо мнозинство, а в Южна Добруджа броят на регистрираните компактни маси румънци е нищожен.
Не минава много време и Добруджа отново е обект на преговори, вече през Първата световна война. На 24 август 1915 година министърът на външните работи Радославов подписва с германския посланик Михаелес тайна конвенция, според която ако Румъния нападне България, Турция или някой от другите съюзници, Германия е съгласна България да си върне част от загубените територии. В крайна сметка Румъния се намесва на страната на Антантата, срещу която България воюва.
България се включва в Първата световна война като съюзник на Тройния съюз. През 1915 България обявява война на Сърбия и разгромява сръбските войски при Криволак, а на 1 септември 1916г обявяваме война и на Румъния. Сформирана е Трета българска армия под командването на ген.Стефан Тошев. На 2 септември е освободен Куртбунар (Тервел). На 4 септември е освободен Добрич, на 6 септември – Балчик и Каварна. На 7 септември българските части превземат Тутракан след славната Тутраканска епопея. На 8 септември е освободена Силистра. През следващите дни и месеци следват Мангалия, Кюстенджа, Меджидия, Черна вода, Хърсово, Бабадаг. На 22 декември 1916 г. българската войска влиза в Тулча и след това в Сулина. Българите заемат делтата на Дунав. В началото на януари 1917 са освободени Мачин и Исакча с което приключва освобождаването на цяла Добруджа от румънска власт.
Българската войска разгромява напълно крупните румънско-руско-сръбски съединения и прогонва остатъците им отвъд Дунав, а румънската столица Букурещ е превзета на 6 декември 1916 и окупирана. Срещу руските войски отвъд Дунава е създаден устойчив фронт – Добруджанският. Нещо повече. През 1917г. Русия и Румъния излизат от войната. На 3 март 1918г с Русия е подписан Брест-Литовският мирен договор, с който тя се признава за победена и Букурещкия с Румъния през 1918г, ала само Южна Добруджа е върната на България по втория договор. Северна Добруджа остава под управлението на Централните сили, а с края на ПСВ, Ньойският договор от 27 ноември 1919г оставя както Северна, така и Южна Добруджа отново в пределите на Румъния. Тя управлява тази територия до 1940 година и я заселва с десетки хиляди арумъни и румънци, а голяма част от българското население е репресирано, прогонено или асимилирано.
През 1940 година в резултат на определени външнополитически обстоятелства по време на Втората световна война, Румъния се оказва в международна изолация, което я принуждава да започне преговори с България. Между останалите участнички във войната се заражда конфликт относно границата, която трябва да се установи в Добруджа. Българското правителство се обръщат с писмо до Хитлер, в което подчертава колко важно е за германската политика на изток България да получи Южна Добруджа чрез посредничеството на Германия. Не бива да се забравя и факта, че по това време между Германия и СССР има съгласуваност в действията като съюзници, подписали Пакта за ненападение „Рибентроп-Молотов“ на 23 август 1939г и разпалили началото на Втората световна война с нападението на Полша на 1 септември 1939г.
Като краен резултат от натиска Румъния се съгласява да подпише Крайовския договор на 7 септември 1940 година, с която Южна Добруджа е върната на България и фактически е възстановена границата, определена от Берлинския договор (1878 г.). След подписването на Крайовския договор румънската власт за 48 часа гони от Северна Добруджа, която остава в Румъния по-голямата част от българското население, което е изявило националното си самосъзнание, като конфискува и имотите му.
Връщането на Южна Добруджа се счита за един от върховете на българската дипломация и в частност на действията на цар Борис III. Това става в условията на една бушуваща Втора световна война, в която България успява по мирен път да си върне изконна територия, без да се пролее нито капка кръв.