Дмитрий Хмелницки, cyprus-daily.news
В самото начало на 2000-та година случайно видях репортаж по руската телевизия – как охраната, която водеше чеченски затворник, го преби пред очите на зрителите. Тогава бях поразен от бруталността на тези кадри и от факта, че бяха допуснати от редактора да се появи в ефир. Тази сцена не изненада коментаторите, нито пресата, нито публиката. Във всеки случай, в руската преса - тогава все още доста свободна, не помня да имаше някаква реакция по този повод. Въпреки че показаното на екрана беше престъпление.
Мисля, че това не беше случайност, а тест. Проверка на обществото, включително на най-активната и опозиционна част от него, за липсата на съзнание за справедливост. Готовността да се примири с груби и публични нарушения на правата на човека и законодателството - както руско, така и международно. Отношението към чеченските затворници беше нещо лошо, но дори в антипутинска среда не предизвика реакция.
Готовността на обществото, тогава все още сравнително свободно, да не реагира на очевидни престъпления на правителството, че дори жертвите им не предизвикваха съчувствие, се превърна в кошмар, когато
масовите изтезания по време на разследване в руските затвори станаха норма
Протестите и изявленията в защита на жертвите на престъпленията не могат да променят нищо в тази ситуацията. Твърде късно е. Няма повече механизми за въздействие върху поведението на административния апарат на Путин и органите на реда. Както няма и справедливост.
Путин, за когото разпадането на СССР беше, по собствените му думи, най-голямата трагедия в живота, последователно, още от първите дни на своето царуване започна да възстановява съветските реалности в Русия.
Сред тях правото на неконтролирано държавно насилие - изтезания, убийства, терор, и превръщането на правосъдието в някаква цинична имитация, заемат първо място. Това гарантира сигурността на властта.
Вторият най-важен аспект е изкривяването на културата, образованието и науката в страната в съответствие с официалните идеологически принципи. Успехът на усилията в тази посока се гарантира от същото това насилие, упражнявано в държавата. И по-точно - страхът от насилие.
На Путин му бяха нужни двадесет години, за да наложи в Руската федерация и двете норми.
Епохата на управлението на Путин
се състои от тестове на социалната толерантност или обществената търпимост към незаконното държавно насилие. Освен това нивото на тежестта, която постоянно се генерира в обществото от престъпленията на правителството, непрекъснато расте…
Всъщност самата епоха на Путин започна с един изключително нагъл публичен жест от такъв характер, който остана незабелязан. През юли 1999 г. Конституционният съд на Русия призна за съответстващ на Конституцията закона от 15 април 1998 г., като обяви огромни художествени ценности, разграбени по време на войната в Германия и други държави-агресори, за „федерална собственост“. До този момент беше отричано съществуването на тези ценности (повече от милион произведения на изкуството и 4,5 милиона книги само от Германия, по данни на Академия по изкуствата в Берлин), както от съветското, а след това и от руското правителство.
Работа е в това, че през 1942 г. Сталин с голямо притеснение и твърде уплашен подписва Женевската конвенция от 1907 г., която забранява използването на произведения на изкуството като репарации. Затова повече от половин век плячката в Германия беше внимателно крита в съветските музеи – в Ермитажа, музея Пушкин и др.
От юли 1998 г. Путин е директор на ФСБ, през август 1999 г. става министър-председател, но въпросът за назначаването му за наследник на Елцин вече е решен. Няма съмнение, че този закон напълно съответства на неговите възгледи и бъдещите му политики.
Законът, който беше директно и арогантно предизвикателство към целия външен свят, легитимира сталинските военни престъпления. В него имаше текстове, които са откровена гавра. Например, ако „придобитата ценност“ е била „семейно наследство“, тогава можете да кандидатствате да си я върнете. Подобна официална молба може да бъде удовлетворена „при условие, че платите нейната цена и след като възстановите разходи за нейното идентифициране, изследване, съхранение, реставрация, както и разходи за прехвърлянето (транспорт и други)“ (според член 19).
Законът не се прилага „за семейни наследства на активисти от милитаристични и (или) нацистки (фашистки) режими“. Като такива законът признава Германия и нейните "бивши военни съюзници" - България, Унгария, Италия, Румъния и Финландия.
Тоест художествените ценности, принадлежащи на всички тези страни и техните граждани, бяха обявени за законна плячка на Съветския съюз. А онези, които можеха да претендират да си върнат „семейното наследство“, трябваше да компенсират разбойническата държава като заплатят цената му и покрият разходите за неговото съхранение.
Законът за „заграбените ценности“
смая външния свят. Липсата на силна международна реакция към него обаче означаваше, че има мълчаливо споразумение на чуждите държави с това, че си имат работа с една бандитска държава, която в действителност би могла да им създаде много по-големи проблеми от легализацията на произведения на изкуството, заграбени от Сталин. Въпреки, че тогава все още е било много трудно да се предвиди колко сериозни ще се окажат тези проблеми.
В същото време не помня този скандален закон да предизвика възражения от страна на вътрешната руска опозиция. Откритото писмо до Конституционния съд, подписано от Владимир Буковски, Виктор Суворов и автора на тези редове, остана напълно незабелязано.
Сега, наблюдавайки всеобщото възмущение от решението на Конституционния съд, което позволи на Путин да „занули“ срока на управление, не мога да не напомня на възмутените, че всъщност Конституционният съд на Русия безнадеждно се е компрометирал още преди повече от 20 години. И то по същия начин.
Но тогава малцина смятаха за необходимо да забележат този пробен ход на Путин да унищожи руската правна система, която току-що беше започнала да се оформя. Тестът беше истински успешен. А тогава имаше възможност за открити протести. И нямаше място за никакви илюзии. Путин още от самото начало повече от открито заяви, че смята да реанимира съветската система и съветската идеология.
В толкова желания закон от 1998 г. има много от онова, което ясно се проявява през следващите две десетилетия от управлението на Путин, а сега то придоби очевидно чудовищни форми.
Първо, това е открито, чисто сталинистско презрение към международното право, забраняващо ограбване на чужди музеи, пък били те и вражески, и приемане на ценности на изкуството като трофеи.
Второ, законът възстановява умишлено фалшивата съветска версия за историята на Втората световна война. Той изключва Съветския съюз от страните агресори и подбудители на Втората световна война, като вместо това причислява към тях източноевропейски страни, които или са били жертви на съветската агресия през 1939-1940 г., или са окупирани и поробени от СССР след 1945 година.
Това постави началото на последователна
държавна кампания за официално фалшифициране на историята на Втората световна война
в съветския дух. Сега през 2020 г. тази кампания достигна своя апогей. Една от поправките към Конституцията, одобрена от Конституционния съд, гласи: „Руската федерация почита паметта на защитниците на Отечеството и защитава историческата истина. Омаловажаване значението за народното дело в защита на Отечеството е недопустимо.“
По този начин 30 години след смъртта на съветската власт съветската историческа лъжа прие формата на конституционна норма, а противопоставянето й се оказа противозаконно.
Образованието, науката и културата в Русия сега са в ужасно положение. Вече няколко поколения студенти от управлението на Путин, обучени да лъжат професионално, вече са стигнали до кандидатски и докторски титли. С тяхна помощ огромен брой държавни академични институти, фондации, университети и псевдо обществени организации, които съществуват благодарение на пари от бюджета, генерират много фалшиви ненаучни просталинистки и просъветски незначителни статийки, които пълнят професионални списания, библиотеки и книжарници.
С приемането на новата Конституция противодействието на тази епидемия от измами става наказуемо - почти като в съветско време.
Конституционната норма за „защита на историческата истина“ неизбежно води след себе до възникването на съответните закони. Преки наследници на чл. 70 и чл.190 от Наказателния кодекс на РСФСР от съветско време, по тях се наказва за „антисъветска пропаганда“ и „клеветнически измислици, които ерозират съветската държавна и обществена система“. Впрочем, хората и сега се наказват по чисто идеологически причини, като се използва произволното тълкуване не съществуващите закони.
Не е нужно да говорим за някакво противодействието срещу това безобразие от страна на самите академични институции. Заплашването на служители от правителствените ведомства e напълно изключено. Международните дейности, научните резултати и контактите на научните сътрудници с държавните организации сега са изцяло контролирани от ФСБ, като последиците за непослушните лица са неизбежни.
Отношението на правителството към развитието на фалшивата казионна идеология
и тоталното фалшифициране на историческата наука далеч не е толкова ужасно нещо, колкото узаконяването на мъченията и убийствата на „враговете на режима“. Тук вече Путин отиде твърде далече в сравнение с времето на късния Съветски съюз, чието правителството дори не беше способно да прави това и винаги се опитваше да имитира цивилизованост.
Правителството на Путин вече не имитира цивилизованост и от нищо не се срамува. В това Путин е коренно различен от всички съветски генерални секретари, които въпреки всичко се опитваха да спасят имиджа си пред западния свят.
Насилието, за което говорих още в началото на статията, все още не е официално разрешено, но фактически отдавна и то съзнателно е узаконено. Властите дори не крият масовите побои по време на арестите и по време на разследването, напротив, те често се извършват под светлината на прожекторите. С пълната увереност на изпълнителите, че са безнаказани. Така щото бъдещите затворници ясно съзнават какво неизбежно ги чака. И на това се разчита.
По същия начин руското население вече е свикнало, освен с рутинните зловещи тестове и с нормалността на държавните убийства.
През декември 2001 г. в Махачкала завършва процесът срещу група заловени чеченски командири. Салман Рудев получи доживотна присъда за тероризъм, Турпал-Али Атгериев и Асланбек Алхазуров съответно бяха осъдени на петнайсет и пет години затвор, Хюсеин Гайсумов - на осем години. През април 2002 г. касационната жалба срещу присъдите е отхвърлена.
В следващите няколко години – от 2002 до 2004 всички те умират при съмнителни обстоятелства.
Няма съмнение, че това бяха екзекуции, санкционирани от правителството, най-вероятно от самия Путин. Това означава, че без значение каква е официалната присъда, в действителност подсъдимите предварително са осъдени на смърт и убити. Нещо повече, скоростта на изпълнение на наказанията показва демонстративния им характер. Това също беше ясен тест за готовността на обществото да се примири с убийствата без присъда, прикрити зад мантрата за справедливост.
Пресата писа за тази история, но тя не предизвика особени вълнения в обществото. Отношението на Путин към произволното физическото изтребване на онези, които той бе обявил за терористи, отново премина успешно изпитанията и бе прието от обществеността без много възражения. Струва си да припомним, че това беше още в началото на управлението на Путин, когато нещата бяха по-човешки.
Външно режимът повече или по-малко успешно се представяше, ако не като демократичен, то поне стремящ се към демокрация. Публичните дискусии за това дали Путин изгражда демокрация или нещо съвсем различно, със странен образ, се приемаха като нещо сериозно още десетина години, но без видим резултат. И всичко това се случваше въпреки факта, че основните принципи на новото правителство бяха очевидни от самото начало и нямаха нищо общо с демокрацията.
През октомври 2002 г. терористи завзеха театъра на Дубровка, последва нападение на спецчастите и смъртта на повече от сто и петдесет заложници, задушени от отровния газ, използван от нападателите.
Тази мътна и умишлено неразследвана история е част от поредицата извършени престъпления от властта. Беше използван и провокатора-артилерист сред терористите Ханпаши Теркибаев, който мистериозно напусна сградата преди нападението. И беше използван опасен за живота на заложниците газ, без да бяха предвидени каквито и да са мерки за сигурност, нито беше направен опит заложниците да бъдат спасени.
Но най-зловещият епизод, според мен, е разстрела на терористите, които лежаха на пода в пълно безсъзнание. Всички други смъртни случаи могат да бъдат обяснени с особените обстоятелства и некомпетентността на нападателите. Но не и тези.
Такава ужасна заповед – за
екзекуция на свидетели, без да бъдат съдени,
би могла да бъде дадена единствено лично от Путин, а отговорността, която са имали нейните изпълнители, е била твърде голяма.
Защо - лесно можете да се досетите. Липсата на живи свидетели улеснява фалшифицирането на разследването и освобождава властта от необходимостта поне да проведат официален процес. В такъв случай съдът е трябвало да разгледа всяка една семейна история на участниците в този атентат. А тогава биха могли да изплуват много непредвидими неща.
В същото време това беше сигнал за всички, както за населението в страната, така и за външния свят - да, ние сме убийци и се гордеем с това. Да, у нас няма справедливост и няма да има. Убиваме когото искаме и когато искаме.
Същата ситуация се повтори през септември 2004 г. в Беслан. Стотици заложници загинаха там при нападението над училище, превзето от терористи. Атентатът беше съпроводен със стрелба по училищната сграда от танкова артилерия, гранатомети и огнестрелни снаряди. В същото време властите отказаха да преговарят с терористите за спасяването на живота на заложниците. Сред повече от 30 терористи, замесени в завземането на училището, само един е бил случайно задържан при опит да напусне училището, смесвайки се с заложниците, след което е осъден на доживотен затвор. Всички останали бяха убити по време на нападението. Нямаше ранени. Разследването по това дело така и не беше доведено до край, което явно беше улеснено от смъртта на заподозрените в извършването на атентата.
Отделите на КГБ и ГРУ,
участващи в политически убийства, съществуват още по времето на СССР. Но през 1971 г. Андропов разпуска този отдел в КГБ и забранява на служителите на КГБ да участват в извършването на убийства зад граница. Още повече, че рискът от разкриване на подобни убийства беше твърде голям. И като следствие на това още по-голям беше рискът за репутацията на съветското правителство.
За правителството на Путин като че ли подобни рискове за репутацията му изобщо не съществуват. Путин не само наложи политическите убийства зад граница в нормалната практика на специалните служби, той ги превърна в елемент на пропагандата на неговия режим в очите на руското население.
Този процес започна с убийството през февруари 2004 г. в Катар на Зелимхан Яндарбиев, бивш вицепрезидент на Чеченската република. Двама служители на ГРУ, заловени с окървавени ръце на местопрестъплението, бяха осъдени от катарския съд на доживотен затвор. Но когато през декември 2004 г. те бяха предадени в Русия привидно за изпълнение на присъдите, те бяха посрещнати на летището във Внуково с военни почести. Този детайл също е характерен. Путин трябваше да покаже пред обществото как трябва да се отнася към изпълнителите на заповедите му за политически убийства.
През ноември 2006 г. Александър Литвиненко почина от радиоактивно отравяне в Лондон. Месец по-рано Анна Политковская беше застреляна в Москва. Именно Литвиненко посочи, че именно Ханпаша Теркибаев е бил сред терористите, завзели театъра на Дубровка, а Политковская го откри в Чечня, където направи интервю, в което се потвърди, че той наистина е бил в сградата на театъра и е бил свързан с разузнавателните служби. Теркибаев загина при автомобилна катастрофа в Чечения през декември 2003 г., осем месеца след публикуване на интервю с него в "Новая газета".
Литвиненко беше отровен с полоний. Освен това беше чудо, че стана възможно да бъде разплетено това убийство, защото Литвиненко живя по-дълго от планираното и буквално в последните проби, взети от него, откриха присъствието на полоний. Използването на такава рядка отрова директно показва съучастие на правителството в неговото убийство. Но дори и да не беше успяло разследването на престъплението, малцина биха се усъмнили
кой е наредил Литвиненко да бъде убит
Косвените доказателства бяха в изобилие. Да не говорим за скандалния факт, че изпълнителят на убийството Луговой бе избран за депутат в Държавната дума и назначен за председател на една от нейните комисии.
Има един особено ужасен момент в случая с Литвиненко. Не знаем колко души са били убити в Русия, докато са се провеждали тестовете с полоний, за да се гарантира, че е невъзможно да се открие с помощта на конвенционални методи за съдебномедицинска експертиза. Явно много. Известно е, че поне един чеченец е починал в затвора със същите симптоми като Литвиненко.
Всичко това беше само началото.
През всички следващи години броят на очевидните престъпления на руското правителство - масови и единични убийства, изтезания, агресия срещу съседни държави, несправедливи присъди - непрекъснато растат. В същото време нараства изолацията на режима на Путин в световната общност. Сега тя достигна почти абсолютен максимум. На практика няма хора, които да искат сериозно да установят приятелски отношения с него, дори сред държави аутсайдери и различни диктатури. В същото време броят на така наречените вътрешни „силови структури “, които изпълняват полицейски функции и не съблюдаващи закона, нараства неимоверно много в Русия.
Изглежда, че настъпва доста ужасен момент, когато репутацията на Путин и правителството му започва да се срива и вече не значи нищо. Вече не е възможно да получат никакви изгоди от външния свят по обичайния начин на дипломатически измами. Както и чрез съпротива срещу официалните обвинения в агресия, терор и други престъпления, пример, за които е сваленият малайзийски Боинг. Примката на международните санкции все повече се затяга.
На руското правителство му остава само едно - да продължи да разчита единствено на насилие и терор, както във вътрешната, така и във външната политика. А това означава, че броят на убийствата както в страната, така и в чужбина само ще се увеличава.
Превод: Faktor.bg