Интеграцията на региона зависи на първо място от Вашингтон, НАТО и Евросъюза, но не и от Москва
Максим Саморуков, Carnegie center
Отношенията между Сърбия и Русия преживяват тежка криза. На фона на договореностите на сръбския президент Александър Вучич за Косово във Вашингтон от Москва прозвуча толкова остра реакция, че с извинения в Белград се наложи да звъни лично Путин (а Путин много не обича да се извинява).
Тази неуместна политика на Москва единствено подпомага очевидната и необратима традиция: в близките 10 години
Сърбия може да се присъедини към Евросъюза,
а по-късно и към НАТО. Такъв е най-вероятният изход от дългогодишните интеграционни процеси на Балканите.
Вече дълги години Кремъл се съпротивлява на включването на балканските страни в европейските и евроатлантическите структури и до последния момент Сърбия оставаше главният съюзник на Русия на Балканите, в голяма степен благодарение на такива инструменти като нефта, газа и църквата.
Но с всяка година става все по-ясно — никакъв натиск вече няма да повлияе на европейския избор на Сърбия.
Членството в Евросъюза — а това е главният инвеститор и търговски партньор на балканските страни — остава ключова цел за Сърбия от началото на 2000-те.
Регионът, всъщност, няма алтернатива, и всякакви други външнополитически стремежи, включително и развитие на връзките с Русия, са вторични.
Сръбският елит, който си сътрудничи с всички значими страни и "центрове на сила", смята Евросъюза за ключов партньор и фактор на сигурност и икономическа стабилност.
При това ЕС е най-големият донор, който вече е отпуснал на Сърбия над 3,6 млрд. евро.
През 2014 година Белград започна преговори за влизане в ЕС, през тези години бяха отворени 16 от общо 35 преговорни глави, две от които вече са затворени.
В информационното пространство периодично се появява темата за "избора на Сърбия между Запада и Русия", макар, че нито едно правителство през последните 20 години не е поставяло въпроса толкова кардинално, просто защото дилемата "Запад или Изток" няма нито икономическа, нито географска основа.
Икономиката на Сърбия, с изключение на енергийния сектор, зависи основно от Евросъюза. Във външната политика Белград се опитва да запазва баланс, опирайки се едновременно на Европа, САЩ, Китай и Русия.
При това, никой от партньорите на Сърбия, с изключение на Кремъл, не оспорва стратегическа цел - членството в ЕС.
За Сърбия този път продължава десетилетия. Това е свързано с бавния ход на реформите и последствията от конфликта от 90-те години, които и досега се проявяват в неопределеността на сръбските граници (доколкото не е решен въпросът със Косово) и системата за сигурност (Сърбия формално поддържа военен неутралитет, който по-скоро се смята за преходен етап по пътя към НАТО).
Политика на балансиране или пълен дисбаланс?
В сравнение с другите страни от региона, сръбската политика изглежда проруска. Отношенията с Русия президентът на Сърбия Александър Вучич обичайно описва като приятелски, ясни и прозрачни.
При личните си срещи с Владимир Путин той не пропуска да подчертае превъзходството на руския президент над останалите световни лидери и руското величие изобщо.
Русофилството на Вучич в голяма степен е показно. Неговото възхищение от китайската мощ изглежда не по-малко искрено, а понякога и даже по-убедително.
Можем да си припомним неговите разсъждения за руските комплекси С-400 и как след това Белград купи китайски безпилотници и системи за противоракетна отбрана FK-3, създадена на базата на руската.
Преди тази сделка се смяташе, че Русия напълно монополно доставя цялото нужно за сръбската армия въоръжение.
С не по-малък ентусиазъм Вучич демонстрира пред Евросоюза и Вашингтон, че неговата политика изобщо не е проруска.
Така, например, през 2019 година, малко след като подписа споразумение за свободна търговия с евразийското икономическо пространство, сръбският лидер заяви, че при влизането в ЕС то губи сила.
А тези дни Сърбия отказа да участва заедно с Русия в съвместни учения в Беларус. Белград обясни решението си с въведения мораториум за всички учения заради пандемията и необходимостта да се осигури неутрален статут.
Впрочем, за наблюдателите е ясно, че става дума за дистанциране от обхванатата от протести Беларус и, едновременно с това, от политиката на Кремъл, опитващ се със сила да запази властта на Александър Лукашенко.
А иначе, само преди година Сърбия проведе съвместни с Русия учения с използването на комплекси С-400 и Панцир-С.
За Москва беше символично, че това се случи под носа на НАТО, който почти напълно контролира региона. В този момент в Белград още не смятаха, че подобни маневри пречат на "неутралитета" и.
Но още повече руските наблюдатели бяха удивени от договореностите, подписани през миналата седмица в САЩ при обсъждането на икономическата нормализация с Косово.
Тези договорености игнорират интересите на Кремъл както в самия казус с Косово, така и в другите международни въпроси, включително ситуацията в Близкия Изток.
Така, Сърбия се съгласява да спре за година кампанията срещу признаването на Косово, а Прищина — да не подава заявление за членство в международни организации в продължение на година.
Между другото, темата за блокирането на Косово на международната арена и дискредитация на местния политически елит, е една от главните "услуги" които Москва оказва на Белград след провъзгласяването на косовската независимост през 2008 година.
В същото време Сърбия, както и Косово, във Вашингтон подписа няколко важни точки: да бъде диверсифициран вносът на енергоресурси (а Русия е основният доставчик на газ за Сърбия); да не позволява на "неблагонадеждни оператори" да изграждат на нейна територия инфраструктура за 5G мрежи (по този начин САЩ ограничават китайските компании); да признаят "Хизбулла" за терористична организация и да преместят сръбското посолство в Израел от Тел Авив в Йерусалив в конфликт с позицията на Русия по този въпрос.
И макар че засега е трудно да се съди кои от тези намерения ще бъдат реализирани, сама по себе си готовността да се угоди на администрацията на Доналд Тръмп в предизборния период по редица въпроси (като цяло са второстепенни за Сърбия, но от първостепенна важност за Русия) едва не скара Москва с Белград.
А всъщност не става дума за някакъв рязък завой: сръбската външна политика вече в много отношения е съгласуване не само с европейците, но и с американците, включително и по толкова важния за Русия въпрос като непризнаването на Крим за руски.
Сърбия се съгласява на отстъпки, очаквайки подкрепа от Вашингтон по пътя на евроинтеграцията и по-значителни инвестиции.
Достъпът до западни пари и гаранции на Балканите се ценят значително повече отколкото би и се искало на Москва, но тя няма какво да противопостави, освен собственото си недоволство.
В най-остра форма то се прояви в скандалната публикация на прес-секретаря на Министерството на външните работи на Русия Мария Захарова, която сравни сръбския президент с жена без гащи.
Скандалният пост, независимо на поднесените по-късно извинения, така и не беше изтрит.
Вучич съобщи, че и Лавров, и Путин, са му се извинили, но в официалните съобщения на Кремъл и МВнР няма такова съобщение.
Най-вероятно, Москва ще продължи да работи над имиджа на сръбския лидер, като от време на време ще му показва къде му е мястото.
Грубият хейт
в социалните мрежи от страна на руската дипломация е ново явление в руско-сръбските отношения, макар, че в последните години имаше немалко скандали.
През миналата година, само дни преди срещата на Путин и Вучич в Сочи, в медиите се появиха кадри от вербовката на руски о.з. полковник от полковникът от ГРУ Георгий Клебанов, след което и Вучич потвърди публично информацията.
Това беше вторият случай на неакуратна работа на руските спецслужби в Сърбия, който Вучич направи публичен. Именно сръбските власти помогнаха през 2016 година на властите в Черна гора да установят участието на руски граждани в опита за силово сваляне на властта. Скоро в Сърбия се заговори и за подготвяно покушение и срещу самия Вучич, след като в близост до дома му полицията откри внушителен арсенал оръжия.
За Кремъл Вучич не е най-желаният политически лидер начело на Сърбия. В Москва не го възприемат като проводник на руските интереси, още по-малко като единствения възможен партньор.
По-близки до Москва са коалиционните му партньори Социалистическата партия на Сърбия, създадена от Слободан Милошевич. А освен това, руските власти открито изразяват симпатиите си към непарламентарните партии и организации с антизападен националистически характер: радикалите от "Двери" и "Завет", които се обявяват против европейската интеграция и сътрудничеството с НАТО и, за разлика от сръбското правителство, признават Крим за част от Русия.
Между другото, като дискредитира грубо Вучич, най-влиятелния политик в Сърбия, който освен това контролира и основната част от проруския електорат, Москва не получава нищо в замяна. Сама по себе си възможността за засилване на позициите на проруските сили, както видяхме на парламентарните избори в Черна гора, не означава промяна на стратегическите цели във външната политика.
Косовският капан
Последните споразумения за икономическа нормализация между Сърбия и Косово може да облекчат и политическата нормализиция. Тоест, да открият пътя към постигането на юридически обвързващо споразумение за урегулиране на косовския проблем, над който Белград и Прищина работят от години с посредничеството на ЕС.
На експертите е ясно, че окончателното урегулиране предполага отказ на Белграс от политиката на блокиране на косовската независимост. При това, ако Брюксел не признае успеха в този процес, пътят на Сърбия в Европа ще остане затворен, независимо от прогреса в други области.
И макар че, периодично ЕС и САЩ предприемат опити да ускорят този процес, всяка политическа отстъпка се възприема на политическата сцена и на двете страни като неприемлива цена.
Един от допълнителните фактори е непрозрачността в политиката на Москва, която би искала да запази на Балканите един замразен конфликт, без да има възможност да оспори самия сценарии за урегулиране на Балканите по западен "тертип".
Москва обвързва въпроса за компромисно решение за Косово със задължителното одобрение от Съвета за сигурност на ООН.
В разговор с Вучич на 10 септември Путин е потвърдил тази позиция, така че вероятността това решение да бъде взето в СС на ООН, където тя има правото на вето, е близко до нулата.
А освен това, никой освен самата Москва, никой друг от участниците в мирния процес не вижда необходимост това да се случи.
Разликите между Сърбия и Русия по косовския проблем се проявяват все по-ясно. Сама по себе си идеята на Вучич "окончателно да затвори косовския въпрос", който датира още от 2017 година, не вземаше предвид менинето на Кремъл, за който Косово е важен пропагандистки елемент в противопоставянето със Запада.
И ако московските стратези си правят сметката да въвлекат Сърбия в нов конфликт, то тя няма да се оправдае.
В Белград си дават сметка, че тази територия е загубена, въпросът е как да бъде намерена приемлива за сръбското правителство формулировка, гаранции за членство в ЕС и осигуряване на сигурността на сръбското малцинство в Косово.
Решението на тези въпроси зависи на първо място от Вашингтон, НАТО и Евросъюз, но не от Москва.
Проблемът на "геополитическата експанзия"
Разширяването на НАТО и ЕС се възприема от Москва като геополитическа експанзия, предизвикваща сериозна криза в отношенията между Русия и държавите от Запада.
По този начин Сърбия по същество се оказа в центъра на криза, върху чието развитие тя не може да повлияе.
Едната от страните иска от Белград да въведе санкции срещу Русия, другата — да се откаже от доближаването със САЩ, ЕС и НАТО, като при това не се предвижда отслабване на противопоставянето.
В първия мандат на президентстването на Владимир Путин, Кремъл не заостряше вниманието върху разширяването на НАТО на Балканите и смяташе стремежа на страните от региона към ЕС за напълно естествен.
Изтеглянето през 2003 година на руските миротворци от Босна и Косово (което в руските дипломатически кръгове наричат "голяма глупост") сякаш говореше за намаляване не интереса към този регион.
За разширяването на НАТО на Балканите като за "провокация" Москва заговори едва през 2014 година. За това кратко време отношенията с новите членове на НАТО — Черна гора и Македония се развалиха. При това на преден план излязоха споровете за сръбския военен неутралитет в условията на тясно сътрудничество с Алианса.
За Москва неутралитетът на Сърбия е основата на двустранните стратегически отношения.
Но Белград и Москва имат доста различно разбиране за този статут. Сръбските власти отбелязват, че "неутралитет не означава самоизолация и не е препятствие за задълбочаването на сътрудничеството с НАТО".
Това обаче противоречи на позицията на Русия, която очаква от своя съюзник "по-голяма сдържаност".
Членството на Сърбия в НАТО не стаи на дневен ред, но принадлежността към регион, в който сигурността се гарантира от страните от НАТО, не позволява идеята за неутралитета да бъде напълнена с конкретно съдържание.
Твърде амбициозни цели
Отношенията на Москва със Сърбия, вероятно влизат в период на кризи на фона на все по-твърдото следване от страна на Белград на препоръките от Брюксел и Вашингтон, много от които противоречат на интересите на Кремъл.
Активно използвайки проруска риторика, за да привличат гласовете на избирателите, които се отнасят сравнително скептично към западната политика, сръбските власти не бързат да вземат под внимание желанията на Москва.
Така, например, Русия така и не успя да постигне даването на дипломатически имунитет на служителите на така наречения "Хуманитарен център" в Ниш, който според споразумението за създаването му, се занимава с "ликвидацията на извънредни ситуации на Балканите при подкрепата на руското Министерство на извънредните ситуации".
В най-добрия случай Сърбия ще остане основен политически и икономически партньор на Балканите, но Кремъл няма да успее да убеди Белград, че няма да получи нищо от влизането си в ЕС.
Не може да се разчита и на това, че Сърбия ще се дистанцира от НАТО.
Сегашната сръбска политика, която често наричат балансиране, в близките години няма да се промени.
От друга страна, руско-сръбските отношения нямат потенциал и шансове за задълбочаване, като се вземе предвид стратегическия избор на Белград.
Изплъзващата се Сърбия за Кремъл е подобна на Украйна, само че "дълбоко в тила на врага": "братската страна" трябва да бъде удържана в орбитата на руското влияние, но проблемът е там, че това влияние в голяма степен е измислено от кремълските пропагандисти.
За страна, която произвежда едва 2% от световния БВП, намира се под санкции и при това няма военни лостове на Балканите, Русия понякога си поставя твърде амбициозни цели.
Балканските елити, независимо от скоростта на интеграционните процеси и степента на заинтересованост от сътрудничество с Москва, просто не са настроени за конфронтация с ключовите инвеститори и политически партньори.
Но засега никой не очаква Москва да спре да оспорва европейската и евроатлантическата интеграция.
Превод: Faktor.bg