Димитър Бочев
Няма що – живеем в сбъркани времена. И тъй като времената са хората, които ги правят и въплъщават, значи тези времена сме ние самите – тяхната сбърканост е нашата собствена сбърканост, сбърканият облик, който ние, съзнавайки го или не, сме им дали. Извън нас времената няма да ги има – поне не и като обществено съзнание. Както и нас ни няма извън времето. Като мисля и премислям, ние, българите, няма защо да се гордеем с тези си времена – имаме по-скоро основание да се срамуваме от тях. Спомням си един наш възрожденец, който малко след т. нар. освобождение от т. нар. турско робство, дело на т. нар. руски освободители заяви, че сме живели и в по-тежки времена, но в по-позорни времена не сме живели. Е, ето че заживяхме. При това не само по чужда, но и по своя вина. Ако беше доживял до нашите размирни и доктиринари???, нахъсани и озлобени дни, Константин Величков несъмнено щеше да преадресира посланието си до тях. Защо, ще опитам да разкрия в предстоящия текст.
Току-що приключих в мрежата една полемика, която търсеше отговор на въпроса –
как се става политически елит в днешна България
Моят отговор на този сериозен въпрос беше също сериозен: Обществената практика показа, че най-лесният и кратък път от политическите низини към политическите висини днес е насилието. Насилие гражданско и обществено, което първо да възбудиш и разпалиш, а след това да го овладееш и канализираш, сиреч да го насочиш в желаната посока. А тази посока е една:
държавна и политическа власт над съчовека
За постигането й е достатъчно да спретнеш и да оглавиш, да речем, един метеж на тълпа, сбрани от кол и въже люде – анархокомунисти, неокомунисти, алкохолици, професионални безделници, лумпени, но и социални романтици и екзалтирани идеалисти, да поведеш пъстрото им шествие срещу институциите, да им раздаваш демонстративно пред всяка акция яйца и домати (окуражени от твоето дръзновение, камъни и взривове те ще си набавят сами), с които да замерят националните ни символи, а ти самият да грабнеш бухалката и да опънеш прашката срещу националните ни символи – и възходът ти към елитните върхове е обезпечен. Предприемчивите въжеиграчи от Отровното трио така подготвиха и осъществиха политическата си кариера - израснаха в съкратени срокове до парламентаристи и министри, от улични гамени в най-високопоставен елит се превърнаха скоропостижно.
Направиха го със съдействието на президента ни
Но го направиха и, както става винаги в подобни случаи, за наша сметка, превръщайки за цели месеци централни столични кръстовища в катуни, а съседните улички и градинки – в открити тоалетни. Страната ни пък превърнаха в обезглавена държава, залята от реваншистки бяс, в държава без държавност, чийто държавен глава лично потъпква ден след ден пред очите на цял един безучастен народ Конституцията, чийто гарант и стожер би трябвало да бъде. Противоконституционното поведение на Радев е само част от бедата. Останалата, не по-малко злотворна част е, както споменах, нашето всеобщо безучастие, апатията, с която приемаме това крещящо, това арогантно беззаконие.
Запитан от БНТ, а впоследствие и от Нова телевизия, защо подкрепям кандидатурата на проф. Герджиков в настоящата президентска надпревара, отговорих без капка ирония: Защото аз от малък
предпочитам академичните тоги пред свитите в яростна закана комисарски юмруци
Докато юмруците разединяват и поляризират гражданите, насъскват и озверяват цели съсловия и превръщат цели парламенти в зверилници, академиците просвещават и облагородяват нацията със святата и със свещената вяра на Стоян Михайловски, че „науката е слънце, което във душите грей”. Наред с респекта ми пред академизма на проф. Герджиков, ключова роля в решението ми да се приобщя към предизборната битка на негова страна изигра и разочарованието ми от генерал Радев. Един президент, който, вместо да помирява, ожесточава гражданските фронтове; един президент, многократно демонстрирал, че имперските попълзновения на Кремъл са му по-скъпи, отколкото националните ни интереси; един президент, който, вместо да служи на нацията ни, обслужва една ретроградна политическа партия, която оправдава зверствата на Народния съд като историческа необходимост, чества девети септември като ден не на робството, а на свободата и полага в сърцето на столицата ритуални венци пред монумента на нашите двойни поробители; един президент, който открито се солидаризира с тълпите разбеснели се метежници, понесли над главите си вуду-кукли, ковчези и бесилки (все още само декоративни), просто не дорасъл до длъжността си. Не гражданският мир, а гражданските размирици са ресурс и цел на преследваната от него политика.
Една деструктивна политика,
която хвърли страната ни в невиждана през последните трийсетина години международна изолираност, политика, чрез която генералът подкопа плодотворните усилия на предшествениците си Желю Желев, Росен Плевнелиев и (особено) Петър Стоянов за интеграция с евроатлантическите ни партньори. А тази интеграция е единственото противодействие на нарастващата заплаха от север, единственият щит срещу попълзновенията на деспотичния режим на кагебиста Путин. По вековна традиция Русия винаги е гледала на страната ни, пък и на целите Балкани, като на потенциална плячка. И ако не бяхме се приобщили своевременно към ЕС, ако президент Стоянов не беше съумял да хване последния влак за НАТО, днес страната ни навярно щеше да бъде постигната от горчивата участ на Крим.
Безпътицата, в която тънем днес, деинституционализирането на страната ни, пълзящата подмолна реставрация на комунизма, реставрация, която ден след ден става все по-малко подмолна и все по-открита, и която аз с чиста съвест
окачествявам като реварваризация -
превръщането на примитивни чалгарски и гаменски групировки в парламентарни сили, че и в държава и държавност - всичко това се дължи и на президентството. Така толерантно и към бившите комунистически апаратчици, и към кадрите на репресивния апарат на зловещото ни минало, и към руския шпионаж на родна земя, и към новородените мутренски групировки, и към примитивизма и пошлостта на доскорошни второкласни шоумени и днешни политици от първата фаланга, и дори към неонацистките, прокомунистически и фашизоидни настроения в собствените му структури.
В началото на всеки февруари президент Желев скланяше глава пред мемориала на жертвите на комунизма в градинката пред НДК. Правеше го и президент Стоянов (прави го и до днес), и президент Плевнелиев го правеше. Президентите Първанов и Радев обаче не съм видял никога на това свято място. Тая надеждата, че през идващия февруари ще видя там проф. Герджиков – и то не като ректор, а като президент. Защото незачитането паметта на мъчениците, себепожертвали се за свободите и правата, на които и ние се радваме днес с едно непростимо безгрижие, е незачитане на собствените ни права и свободи. А това незачитане разчиства пътя към едно ново робство. И към още едно – следващо. А може би и към още много следващи. Робства, които защото явно още не сме си доробували,
ще робуваме отново и отново –
чак докато днешният ни ден престане да бъде палач на вчерашния, а се превърне в негов ученик. Защото – учи в най-мъдрата си пиеса мъдрецът Лесинг – и от двата края на веригата човек е еднакво несвободен. Което ще рече, че свободата битува не нейде по трасето роб-робовладелец, а встрани от това трасе. Е, няма президентство, което да ни научи на свобода. Но президентство, което да ни отучи от свободата, има. И то е днешното. Дано и утрешно не се окаже...!?