Измина повече от година от началото на мобилизацията в Русия. През септември 2022 г. военното ръководство обеща на войниците ветерани служба в тила и бързо завръщане у дома - и двете обещания се оказаха лъжи. Необучените наборници се използват като „пушечно месо“ и единственият начин законно да прекратят службата си е ако бъдат ранени или убити на фронта. При тези условия много хора мислят за бягство, въпреки че само малцина предприемат подобна крачка - хората са уплашени и объркани. The Insider разговаря с трима руски войници, решили да избягат, които разказаха какво ги е накарало да предприемат тази стъпка и защо бягството е по-лесно, отколкото изглежда на пръв поглед.
Денис. На 27 години. Преди мобилизацията е търговец
„150 души гинат в гората“
Знаех, че ще има мобилизация още през август. Защото имам много приятели от училище и от детството, които работят в структурата от „три букви“ (ФСБ – бел.ред.). Мислех да напусна страната, но приятелите ми казаха, че няма да мога, уж защото през 2018 г., по време на Световното първенство, служих в руската гвардия. И сега, ме казваха приятели, ако отида на летището или на границата, веднага ще ме задържат и ще ме пратят да служа в пехотата. И там ще попадна „в общата месомелачка“. Затова ме убедиха да отида да служа по договор в поделение, където ще имам шанс да оцелея. Според тях шансовете са между 30 и 50%.
Така с помощта на един познат се озовах в армейските специални части. Аз сам се смятах за наемник. Подписах договора и едва по-късно разбрах, че всички договори са удължени до края на войната. Тогава моят свят се взриви. Първоначално ни обещаха, че ще имаме три месеца подготовка: физическа, психологическа. Но всъщност нищо от това не се случи. Аз самият имах някаква подготовка, защото в мирния си живот се занимавах със страйкбол и пейнтбол, ходех на походи в гората. Но заедно с мен имаше много обикновени цивилни момчета, които изобщо нищо не умееха да правят.
После ни казаха, че ще служим повече или по-малко безопасно през целия срок на договора и няма да попадаме в пряк конфликт с противника. Но в крайна сметка бяхме изпратени на самия фронт - да работим с иноформатори и с граничната служба на ФСБ. Поставиха ни задачи: ето ви опорен пункт или определен участък, който трябва да щурмуваме, да го атакуваме с артилерийски огън, танков огън, с други думи – по всякакъв възможен начин. Няма значение как. Спаси ни единствено нашият командир, който разбра, че всъщност си има работа с цивилни граждани и сам пое повече от поставените ни задачи. Но имах няколко смъртоносни челни сблъсъка. Все още не знам дали съм убил някого тогава – не видях нито тяло, не чух никакви писъци.
Но знам, че ръцете ми не просто са в кръв, те са до лактите в кръв
Преди аз бях координатор на операциите с дронове. Повече от нашите операции провеждахме с помощта на безпилотни самолети. Операторът на дрона заснема всичко и казва къде точно да се стреля, а аз предавах по радиостанцията на посредника указанията къде да насочва артилерията. И след това наблюдавах как пред очите ми избухват землянки, оборудване и всичко останало.
Трудно е да се преброят, но вероятно повече от хиляда души са загинали в резултат на нашите атаки.
Опитах се да се дистанцирам максимално от случващото се. Не възприемах противника с оръжие срещу мен като определена личност. Основната ми мисъл беше, че просто трябва да служа като войник за определен срок. Освен това властите ни казаха, че сме изправени пред терористи, укронази, нашественици. Като цяло хората започват да се замислят срещу кого се бият едва когато самите те се сблъскат с проблеми – когато си ранен или нарушават сключения с тебе договор. Осъзнаването защо съм дошъл дойде по- късно.
В началото станахме свидетели на много издевателства над военнопленниците както от страна на руснаци, така и на украинци. Имаше много ответни действия. Например, видеха ли украинците, че пленниците им опонират за нещо, ги прострелваха в краката. Последваше мигновена реакция от страна на СБУ – те бяха просто по-добре подготвени, имаха по-добра екипировка, можеха просто да отидат в тила, да хванат някой спящ за врата и да започнат да издевателстват над него.
Най-много загуби търпят ротите "Буря". Аз сам видях колко хора са загубили - 150 души в някаква шибана гора или пункт, с площ около 50, 100, 200 метра. Разпуснатостта и невниманието също водят до загуби. Хората се връщат от отпуск и смятат, че са измамили смъртта. Но изведнъж се появяват Т-72 и просто изравняват всичко със земята.
Не говоря за мобилизираните. Те могат просто да умрат за три дни в гората или в окопите. Хората могат да лежат с отворени рани на студа с дни,
да кървят и да умрат по време на транспортиране
За разлика от нас, врагът може да изпрати транспорт, за да прибере дори един или пет пострадали. Но при нас всичко се прави от личния състав, хора, които изобщо не са подготвени и не знаят какво да правят. Например 20 обучени служители от Силите за специални операции могат да направят 10-километров пробег и след това да разберат, че всички те са ранени. Но мобилизираните с тяхната подготовка няма да могат да направят пробег дори от 200-300 метра. Затова имаме толкова големи загуби.
В нашата част не можеше да става и дума за плен. Веднага ни казваха - правете каквото искате, но не се оставяйте да бъдете заловени. Има много видеоклипове на вагнеровци, които „излизат от играта“, те просто взривяваха граната до главите си. Казваха ни, че гранатата просто те изключва от сървъра. Напускаш този свят, без да изпитваш болка.
Ако трябва да обобщя, има само няколко човека като мен. Малцина са тези, които са решени да се качат на ските и да зарежат всичко - семейства и дом - и да избягат. Мнозина се опитват да се скрият, но щом те или техни близки започнат да звънят и да ги търсят, се връщат. Разбрах, че трябваше да се измъкна, още когато подписах договора и се оказа, че той е удължен до края на войната. Но като заех позицията, започнах да чакам подходящия момент. Първоначално съществува идея, че все пак може да се опитате да се измъкнете докато сте в отпуска след изтичане на договора. Но не се получи.
Бях контузен и ми дадоха отпуск за 15 дни, след които реших да не се връщам. Търсиха ме, първите дни звъняха на близките ми и на всички познати, питаха къде съм. На 11-ия ден обажданията спряха и просто пристигнаха вкъщи. Почукаха на вратата, закриха шпионката и без да се представят казаха: „Излезте, знаем, че сте там“. После си тръгнаха.
Снимката ми беше отпечатана и окачена в целия район.
По това време реших да се свържа с организации, които помагат на мобилизирани да напуснат фронта - в моя случай беше проектът „Разходка през гората“. Писах им и ги попитах колко време трябва да се крия, за да се спася от връщане на фронта. Казаха ми, че ще ме потърсят. Проблемът на Министерството на отбраната е, че няма много пари за външно наблюдение и затова след известно време наблюдението става ограничено. Приятели от офиса ми казаха кога ще има малък времеви отрязък, в който ще мога да избягам. Така и стана.
Знам, че е много глупаво и смешно, но се консултирах и с някои другари, свързани с властта. И те ми казаха - не се страхувайте от нищо, продължете да си карате ските и се опитайте да напуснете страната.
Сега съм далеч, на друг континент. Но знам от опит, че когато руските специални служби мълчат, в следващия момент елиминират хора. Така че все още не се чувствам в безопасност.
Що се отнася до хората, които искат да избягат от войната, те трябва да разберат, че това е игра ва банк и е много трудна. Но ако трябва да бъдем честни, мислите за бягство от фронта спохождат всички мобилизирани, които са били измамени и оставени на фронта. Просто единици се решават да играят ва банк.
Александър. На 36 години. Преди мобилизацията е работил като IT специалисти
„За мен от самото начало въпросът беше как и кога да дезертирам.“
Бях е мобилизиран през септември 2022 г. Повиквателната си получих от отдел "Човешки ресурси". Сутринта наш представител беше извикан в районния военен комисариат да получи призовките, за да ги връчи на всички, които са на работа. Той нямаше избор да не ги връчи, а аз нямах избор да не я приема.
Първото нещо, което почувствах беше шок. После ужасът от предстоящото. Разбрах какво ме очаква: видях много клипове, прочетох много истории. Бих искал да предотвратя това, да напусна Русия. Но вече беше твърде късно. Огромни задръствания имаше на границата с Грузия. И дори нямах паспорт. Оставаше само да се надяваме, че всичко ще се нареди. Като мене имаше много хора.
Назначиха ме за помощник картечар. Първите две седмици ни оформяха документите. След това започна обучението – теория и практика на полигон. Теорията беше още по устава от съветско време. Но обучението на полигон вече се провеждаше от специалисти, които са били във всички горещи точки. Имаха добра подготовка, наистина имаха определени умения. Това си личеше от пръв погледа, но и от реакциите и от действията им. Учеха ни как да щурмуваме сграда, на правилно захождане, как правилно да се движим между съседни сгради.
През ноември ни изпратиха на фронта. Докараха ни оборудване на военно летище и със самолет – право в Крим. И оттам, на камионите КамАЗ, до мястото на дислокация – беше някакво малко селце. Там всички ни събраха на едно място в някакъв местен клуб.
Всички се притесняваха за сигурността - казаха: „Не използвайте телефони“
През първите няколко дни никой не знаеше абсолютно нищо. Просто беше някакъв кошмар и пълно неразбиране къде сме и какво трябва да правим. После започна да се появява информация - оказа се, че сме дълбоко в тила. Отначало ни казаха, че задачата ни е да се пазим, за да не дойде някой да ни взриви. След това имаше дребни задачи, свързани с благоустрояването: оправяне на осветлението, боядисване на нещо или почистване на гробището.
В началото на 2023 г. се озовахме на първа линия. По това време работех в централата - появи се възможност: имаха нужда от специалист, който може да обработва документи на компютър - и аз се възползвах от нея. Затова се озовах не в предните окопи, а на 70 метра от фронтовата линия.
Докато работех в централата, се наслушах на какви ли не неща. Например, със знанието на офицерите на войниците бяха дадени дефектни пускови установки. Говореха много за грабежи и мародерства край Киев. Аз самият видях как войници от нашата част крадяха изоставени коли, мотоциклети и мотопеди. И на тях се слагаха черни номера — военни. Когато бях там хора от полка изнасяха хладилници и друга битова техника от къщите.
В нашия батальон почти всички бяха мобилизирани, с изключение на няколко офицери. Мнозина разбираха, че не воюват с никакви фашисти, но не говореха за това. От другата страна са обикновени хора, които защитават своите територии.
Шест месеца по-късно, към юни, бяхме преместени в Бахмут. По това време градът вече е превзет. И дори войниците на ЧВК „Вагнер“ вече ги нямаше. Те просто се бяха отбравили към Ростов на бунт, там по-късно ни прехвърлиха и нас.
По това време вече не бях в щаба, а в медицинския взвод като санитар. Не издържах психологически в щаба - слушах всичко, за което говореше ръководството. Големи идиотщини. Представете си, че седите до Скабеев и Соловьов - по цял ден, денонощно, 24/7. И виждате тези лица...
Вече не можех психологически да издържам на глупостите, които ръсеше ръководството в щаба
Затова се захванах с евакуацията на ранените. А най-близките окопи от предна линия се намираха само на 30 метра. Ранените първо бяха изваждани от окопите от техните другари, след което ги пренасяхме на „безопасно“ място, оказвахме им първа помощ и ги транспортирахме по-нататък.
Мисълта, че трябва да избягам, се породи от момента, в който получих призовката. Но как би могло да стане това? Като цяло трябва да се подготвите психологически за това и разбира се да имате пари. Нужен ви е само паспорт. В началото изобщо не можех да се отдалеча от фронтовата линия. Но дори там хората бягаха.
За да стигнеш до границата и да я преминеш ти е нужна една седмица. След два дни ще бъдеш обявен за издирване. На фронта единственият ти шанс е да се премине предната червена линия, тоест да се предадеш. Но това е много опасно. Освен това дистанцията от предните позиции до червената линия обикновено се минира и се следи с дронове. Могат просто да ви застрелят, като ви сбъркат с разузнавач или саботьор. Единственият законен начин да напуснеш фронтовата линия е да се отдалечиш поне на 300-та или 200-та метра от нея, или да си на възраст 50–60 години.
Затова реших да избягам по време на отпуск. Още преди да ме пуснат в почивка бяхме в район, където можеше да се използва интернет и започнах да търся съответни организации, които помагат в такива случаи и в крайна сметка просто следвах техните инструкции.
Никой не знаеше, че ще дезертирам, дори близките ми роднини. Те все още не знаят къде съм и какво се случва с мен. Става въпрос за моята безопасност - защото все още съм в опасност. След бягството ми идваха хора при близките ми и то не само от полицията. Имаше дори официални лица. Казваха, не се притеснявайте, всичко ще бъде наред с него - важното е да се върне, всички ще го приемем, всичко ще бъде наред.
В днешно време камиони периодично паркират близо до дома ми. Никой от съседите няма такива коли. Те просто идват и стоят там.
Но това, което искам да кажа е: ако мислите дали да дезертирате или не, то отговорът е еднозначен - трябва да го направите. Иначе ще съжалявате, че не сте го направили. За мен въпросът винаги е бил как и кога да направя това. Тук, където съм, е друг свят. Не този, показан по Канал 1. Тук е много хубаво.
Олег. На 32 години. Преди мобилизацията работи като проектант
Вместо да ни подготвят, ние просто копаехме дупки и след това ни пратиха на фронта, за да разчистим нивите
Преди 24 февруари 2022 г. имах много планове. Светът е разделен на преди и след. Исках да си тръгна веднага. Кандидатствах за задграничен паспорт, но на границата ме върнаха. Помислих си, добре, ще опитам отново по-късно. И през септември донесоха призовка в къщата на майка ми. Реших, че просто няма да следвам дневния ред. Просто ще платя глобата. И ще заживея на село.
Някак си не си помислих веднага, че просто трябва да отида в Грузия - всички бяха на ръба и не можех да изоставя ей така родителите си веднага. Освен това те просто искаха да отида на война. Минаха две седмици, качих се в метрото, минах през турникета, двама полицаи дойдоха при мен и казаха, че системата за лицево разпознаване е работила:
„Записали сме ви като наборник“
Отидохме в полицейското управление и едва там разбрах, че вероятно няма да се върна у дома. Оттам веднага ме закараха в наборния пункт. Той беше в киното. Наоколо гъмжи от полицаи - няма начин да избягате. Вечерта автобусът пристигна и ни закараха в учебния център. Така попаднах в армията.
Обещаха ни, че ще бъдем в тила. Сигурно сте гледали видео в YouTube, където всички се възмущават, че няма никаква подготовка и трябва да си купите нещата сами? С нас се случи същото. Обещаха ни да сме сапьори. Но не ни подготвиха – ние просто копаехме дупки. Два месеца по-късно ни изпратиха в Украйна. Обещаха ни, че ще сме в тила. Мислехме, че ще бъдем в Крим или Беларус. Но се оказа, че сме на 30-40 километра от фронтовата линия.
Бяхме хвърлени в една нива и трябваше, например, да проверим дали е минирана. Или обратното – трябва да минираме полето.
Когато все още бяхме в тренировъчния център,
момчетата споделяха мнението, че войната е страшна и никой няма нуждае от нея
Но след това, когато вече пристигнахме там, е, не знам, може би от стрес или по някаква друга причина, настроението им се промени.
Или заради ситуацията с метежа на Пригожин: отначало всички подкрепиха Пригожин, решиха - по дяволите, може би сега война ще свърши, най-накрая ще се приберем у дома. И тогава всички започнаха да говорят по-негативно - като защо е напуснал фронта и така нататък.
Разговарях с наети служители да преговарят, но техното настроение беше още по-песимистично. Мисля, че и те бяха уморени и искат да се приберат. Нашето ръководство непрекъснато се съмняваше, че някой от нас иска да избяга. Те бяха наплашени. Ако някой запише видео, веднага започват големи проблеми. Заплашваха да го изпратят на фронтовата линия или просто прехвърляха тези, които не харесват, в Буря. Моят шеф беше изпратен на фронта така. Там той беше ранен и се озова в болницата, но оцеля. Е, имаше късмет. Друг познат беше прехвърлен в болница, но той почина.
В мазета вкарваха предимно тези, които са хванати пияни от военната полиция, И също за измами. Зимата вкараха началникът в пандиза, защото беше пиян – а беше зима, беше студено. Често това дори не са мазета, а просто дупки, изкопани в земята.
Веднага реших за себе си, че не мога да участвам в тази война. При това в толкова несправедлива война. Започнах да търся варианти. Можеше да отида в плен, можеше да опитам да се предам на алтернативна гражданска служба. Опитах, но безуспешно.
Вариантите, който оставаха,
бяха да избягам, да се контузя или да отида в отпуск
Реших да изчакам отпуската си. Освен това видях, че нашите момчета също бягаха и нищо не се случваше след това - не можаха да бъдат намерени по-късно. Например, имаше едно момче - то просто си седяло вкъщи и никой не го докоснал шест месеца, докато накрая сам се предал.
Обещаха ни, че няма да ни държат повече от девет месеца, всички очаквахме да ни върнат у дома. Но когато мина една година, разбрахме, че сме били измамени. Това най-много ме подтикна да избягам. Вярвам, че е по-добре да останеш жив, дори да рискуваш да влезеш в затвора, отколкото да продължиш такова съществуване по време на войната. И реших – ще рискувам. И се обърнах към организации, които помагат на такива като мен.
Като цяло знаех какво да правя, но се обърнах към организацията повече за да ми окаже психологическа помощ. Те потвърдиха, че наистина всичко ще изглежда така, както си го представях. Избягах веднага, след като отидох в отпуск. Но страшното бе до последния миг. Дори и сега страшното не е мирало, защото има случай, когато човек бе отвлечен и убит в Киев.
Страх ме е дори да си представя какво ще стане, ако изпратят някого след мен
Преди да избягам, говорихме дълго с родителите ми, но те решиха, че е по-добре да се върна на фронта и да продължа да воювам там. Гледахме достатъчно телевизия. Много е жалко, разбира се, обидно, неприятно, но какво да се прави? Но още когато за първи път получих призовката, те сами отидоха във военната служба и казаха: „Синът ни се крие някъде, не иска да отива на фронта“. Бях шокиран от това. Когато напуснах страната, се опитах да се свържа с тях, писах им, че всичко е наред с мен. Но те не отговарят.
Но много се радвам, че всичко ми се получи. Да, бягството е страшно нещо. На фронта винаги си в очакване, че скоро всичко ще бъде така, както е било - ще бъдем демобилизирани, ще заживеем отново както преди. Но ми се струва, че няма да е както преди. Затова бе по-добре да взема живота си в свои ръце и да избягам.
Превод: Faktor.bg