Александър Йорданов, евродепутат от ЕНП/СДС
Днес е хубав ден! На този ден в 23:01 ч. средноевропейско време през 1945 г. влиза в сила капитулацията на Германия във Втората световна война. Идва краят на националсоциализма или един социализъм по-малко. Но още в 15:00 ч. британският премиер Уинстън Чърчил обявява по радиото: "Войната ще приключи официално една минута след полунощ тази вечер, но в интерес на спасяването на човешкия живот "прекратяването на огъня" започна вчера.”
Веднага след като капитулацията на Германия влиза в сила премиерът Чърчил, заедно с президента на САЩ Хари Труман, обявяват края на войната в Европа. По настояване на един от участниците в нея – Съветският съюз, капитулацията се преподписва отново 18 минути преди да влезе в сила. Тогава в Москва часовникът вече показва 00:43 ч. на 9 май. Но истинският Ден на победата, в който отбелязваме края на войната в Европа, е 8 май 1945 г.
След 8 май 1945 г. за победените – Германия и Италия, започва времето на победата, което продължава и до днес. Осъществен е активен процес на денацификация и демократизация. И много скоро двете държави стават лидери на демократичните промени в Европа. Пет години след края на войната именно те – „победените”, водени от техните лидери Конрад Аденауер и Алчиде де Гаспери, заедно с още четири държави - Белгия, Франция, Люксембург и Нидерландия, полагат основите на днешния Европейски съюз. Тоест Германия и Италия извличат максимална победа от загубата си във войната. Голяма е победата във войната и на Съединените американски щати. Те се утвърждават като най-силната държава в света във всяко едно отношение.
Не такава обаче е съдбата на другия основен участник във войната – Съветският съюз. Тази държава, която сама наричаше себе си „победител” и „освободител” в тази война, се разпадна и престана да съществува. В определен смисъл това също е победа. Разпадането на съветската държава се случи, защото победените държави след войната се промениха, а тя съхрани своето комунистическо статукво и продължи да бъде враг на нормалното човешко съществуване. В Западна Германия след войната германците заживяват в нормална държава, а народите на Съветския съюз след войната продължиха да живеят в ненормална държава.
В държава на „победилия сталинизъм”
Виновният за Гладомора в Украйна, за масовите репресии в края на 30-те години, за концлагерите, за клането в Катин и за много други престъпления Йосиф Висарионович Сталин - бойният другар на фюрера Адолф Хитлер, остава на власт в Съветския съюз до смъртта си. И репресиите продължават, концлагерите работят с пълна сила, няма свобода, няма демокрация. Има тоталитаризъм и авторитаризъм, а стандартът на живот на „съветските хора” е истинско дъно в сравнение със стандарта на живот на хората в Западна Европа. Истината е, че Адолф Хитлер се самоубива и германците получават шанс за нормален живот. Йосиф Сталин остава жив и ликвидира всяка възможност хората в Съветския съюз да живеят нормално. Затова и държава, в която хората живеят зле няма моралното право да се нарича победител в каквото и да било. Дори и в космическата надпревара.
Милиони невинни хора са избити в Съветския съюз след войната, милиони са съсипаните човешки съдби. Съветските комунисти не само започват заедно с германските националсоциалисти Втората световна война през 1939 г., но те се изживяваха като победители в нея. Същевременно те не успяха да осъществят един нормален живот за хората в своята държава. Защото нормален живот би означавало самите комунисти да не управляват, т.е. да се осъществи декомунизация, така както в Германия се осъществява денацификация. Но както е добре известно за съветските болшевики властта бе като кокала за кучето. Затова и тяхната държава, проникната от маниакалност и омраза към нормалния свят, изчезна само 46 години след края на Втората световна война. Опитът за „перестройка” от средата на 80-те години не бе декомунизация, а само десталинизация и катастрофата на режима и държавата бе неизбежна
В приетата миналата година Резолюция на Европейския парламент относно 80-ата годишнина от началото на Втората световна война и значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа, в чието създаване взех активно участие, ясно се подчертава, че от 23 август 1939 г. до 22 юни 1941 г. Съветският съюз е съюзник на Германия и е държава агресор и окупатор. Договорът между двете страни, известен като „Пакт Рибентроп-Молотов” и тайните протоколи към него, е основна предпоставка за избухването на тази ужасна война. Стратегическата цел на лидерите от Кремъл тогава е била да засилят световната комунистическа революция като провокират война между нацистка Германия и западните съюзници, така че двете страни да се отслабят взаимно, докато станат готови за съветизация – планове, които са представени на Политбюрото в тайното обръщение на Сталин към него от 19 август 1939 г. Част от тези планове Съветският съюз започва да изпълнява още през 1939 г., но останалата осъществи след 1944 година. Тогава съветската армия окупира редица европейски държави, отнема свободата на техните народи и им налага отвратителния си тоталитарен политически режим, както и безумната си икономическа система. Затова и на 8 май 1945 г. за държави като България, Литва, Латвия, Естония, Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша, Източна Германия, не идва свободата,
а несвободата, тоталитаризма, колониалната зависимост от Съветския съюз
В приетата от Европарламента Резолюция се изтъкваше още, че нацистките и комунистическите режими причиниха масови убийства, геноцид, депортации и загуба на живот в мащаби, невиждани в човешката история и се призоваваха държавите членки към ясно и основано на принципи осъждане на престъпленията и актовете на агресия, извършени от тоталитарните комунистически режими и от нацисткия режим. С други думи, европейската гледна точка към нацизма и комунизма е категорична: еднакво престъпни режими.
В този контекст в Резолюцията тогава бяха гласувани и моите предложения затова, че е недопустимо да продължават да се използват символите на комунистическия тоталитарен режим на обществени места и за търговски цели, както е недопустимо и продължаващото съществуване в публични пространства (паркове, площади, улици и др.) на паметници и мемориали, които възхваляват съветската армия, която в действителност е армия окупатор, а не освободител, за редица европейски държави. Присъствието на тези паметници води до „изкривяване на истината за последиците от Втората световна война и до пропагандиране на тоталитарната политическа система”.
Втората световна война има две фази – гореща и студена. Първата трае 6 години. Тя започва през 1939 г. и приключва през 1945 г. Втората продължи 45 години и завърши с краха на Съветския съюз през 1991 г. – събитие, което стотици милиони хора по света приеха като най-добрата новина след края на Втората световна война.
Затова и днес с основание можем да твърдим, че в края на периода в който европейските страни преживяват или търпят последиците от Втората светова война, победител стана демокрацията, а победена бе антидемокрацията - националсоциализмът и комунизмът. Показателно е също така, че разделената след първата фаза на войната Германия в нейния край – 1990 г. се обедини, а окупиралия редица европейски държави Съветски съюз се разпадна. Това е голяма поука и за нас, българите, в смисъл, че никога повече не трябва да допускаме наследниците на просъветската комунистическа партия – БСП, да се връщат на власт. Нови загуби на нас не са ни нужни.
Но коя е връзката между двете победи – над нацизма и комунизма? Връзката се нарича Съединени американски щати. Благодарение на тази държава имаме основание днес да празнуваме победата над нацизма, но също така и победата над комунизма, ознаменувана с официалното разпадане на Съветския съюз на 26 декември 1991 г. Именно САЩ са държавата, която изпраща своите синове в Европа да загиват за свободата на европейските народи. И пак САЩ са държавата, която подпомага безвъзмездно съюзниците си през Втората световна война с военна и индустриална техника, храни и стратегически суровини за над 50, 1 милиарда долара, една колосална за времето си сума. Днес е безспорна истина, че без тази помощ Съветския съюз не би отблъснал нападението на своя съюзник Германия и би загубил тази междусъюзническа война в рамките на голямата Втора световна война.
Символичен е факта, че когато Съветския съюз престана да съществува като държава в България вече втори месец управляваше Съюзът на демократичните сили – участник във втората победа, тази над комунизма. Факт е, че американците първо помагат на европейските народи да се освободят от нацизма, а след това помогнаха и на нас да се отървем от съветския тоталитаризъм, от комунизма. Паметни са думите на американския президент Роналд Рейгън произнесени 12 юни 1987 г. пред Бранденбургската врата в Западен Берлин, в близост до Берлинската стена:
„ Господин Горбачов, отворете тази врата! Господин Горбачов, разрушете тази стена!”
И за да не отвърне съветският лидер нещо в смисъл, че не го е разбрал, великият Рейгън поясни: „В цяла Европа стената ще падне. Защото тя не може да устои на вярата. Тя не може да устои на истината. Тя няма да може да устои на свободата.”
И на 9 ноември 1989 г. Берлинската стена наистина рухна. На другия ден, 10 ноември, българските комунисти изиграха цирка с т.нар. сваляне на Тодор Живков, с цел да хвърлят прах в очите на народа и да го излъжат за пореден път. По-късно, през пролетта на 1990 г. със същата цел си смениха и името на партията – писаха се за една нощ социалисти. Две години след по-късно падането на Берлинската стена се спомина и Съветският съюз.
Факт е, че през 1944-1945 г. вкусът на победата изпитват най-напред народите, където най-напред стъпва американската армия. Нашата победа дойде едва в началото на 90-те години, когато приветствахме разпадането на Съветския съюз и хилядите изпълнили площадите на големите ни градове развяваха сини знамена и огласяха простора с прекрасната песен: „Комунизмът си отива, спете спокойно деца!”
Днес отбелязваме победата над нацизма. А утре ще честваме Денят на Европа. Но тревогата ми е, че гражданите на Руската федерация, които с основание отричат нацизма, продължат да се разсейват за огромната вина на Съветския съюз за подпалването на Втората световна война и не отричат все още комунизма. Те нямат съзнанието, че имат вина за това, че са подкрепяли комунистическия режим в Съветския съюз, че са мълчали, когато престъпния съветски режим е налагал свои марионетни власти в много европейски държави. Но когато някои от тях днес казват, че без т.нар. Ден на победата е нямало да има Ден на Европа, е необходимо постоянно да им се напомня, че Денят на Европа започва оттам, където не бе установен съветски режим. Този ден няма нищо общо с тяхната „победа”. Не съветската „победа” е причина за европейското обединение. Ако това бе така, то СССР пръв би поискал да участва в него, да бъде негов лидер. А Кремъл, веднага след „победата”, практически продължи войната срещу Европа.
Но я загуби катастрофално през 1991 г.
Руската федерация е официален наследник на Съветския съюз, но все още не е разбрала поуките от неговото поражение. Доказателство за това са осъществените от нея военни агресии срещу Молдова, Грузия и Украйна през ХХI век. Това не вещае добри дни за тази страна. Тя все още не се е извинила официално на държавите, които съветската армия е окупирала и за наложения в тях нехуманен тоталитарен комунистическки режим. Защото за много европейски държави истинското име на фашизма бе наложения съветски комунизъм. И той бе пренесен като вирус от Москва. И насилствено „стадно разпространен”, при неспазване на никаква хигиена и социална дистанция от тотално заразената Москва. Тази горчива участ не отмина и нашата европейска страна. Насилствената смърт след септември 1944 г. у нас става ежедневие. Не болниците, а концлагерите и гробищата бяха препълнени. И затова вина носи Москва.
Вчера, 7 май, министрите на външните работи на България, Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия и САЩ приеха съвместна декларация по повод 75-ата годишнина от края на Втората световна война. Похвално е, че България е участвала в изработването й. Това говори за демократична зрялост на нашата държава днес.
В Декларацията се подчертава, че „макар и май 1945 г. да донесе край на Втората световна война, с това не дойде свобода за цяла Европа. Централната и източната части на континента останаха под управление на комунистически режими в продължение на почти 50 години. Балтийските държави бяха окупирани противозаконно и анексирани, а Съветският съюз сграбчи останалите народи в желязна хватка чрез неимоверна военна сила, репресии и идеологически контрол.”
Страните подписали Декларацията призовават международната общност да се поучи от „жестоките уроци на Втората световна война...като категорично отхвърли концепцията за сфери на влияние и като настоява за равенство на всички суверенни държави.”
Но днес именно Руската федерация е държавата, която особено чрез агресията си срещу Украйна и окупацията на украинска територия, както и чрез опитите си за намеса във вътрешните работи на редица държави и от нашия Балкански регион, с подкрепата си за авторитарни диктатори като Башар Асад и Николас Мадуро, се опитва да възкреси концепцията за „сфери на влияние”. На това руско идеологическо нахалство, на престъпните концепции за „Руски свят”, „Москва – Трети Рим”, ”православна дъга”, „славянско братство” и прочие, трябва да се гледа с голяма тревога. Защото това е новият език на неизлекуваните имперски амбиции на Кремъл. Това са вирусите на новата идеологическа зараза, концепции, които носят опасност за света
Те са своеобразно възраждане, с други език и понятия, на антихуманната комунистическа доктрина
Днес реалната заплаха за българската национална сигурност идва от Руската федерация. Срещаме се с нея не само в Черно море, където Русия е превърнала незаконно анексирания полуостров Крим в плацдарм за агресия срещу Европа, но и вътре в страната – в разгърнатата шпионска мрежа от агенти на Москва, в паравоенни формирования, в медийна дезинформационна война срещу Европейския съюз и НАТО. Много от речите на президента Румен Радев представляват част от тази хибридна война и е очевидно, че не го възпира дори трагедията, през която преминава светът и България след началото на смъртоносната пандемия от Covid – 19.
Ние, българите, никога не трябва да забравяме, че победата над нацизма не донесе свобода за нашия народ. Не нацистите, а комунистите ликвидираха многовековното българско царство. България не е била нито фашистка, нито нацистка държава. Но страната ни преживя трагедията да бъде комунистическа държава. И до днес този срамен факт от историята ни, продължава да ни тежи, включително и в международните отношения. Той поражда недоверие към нас. Защото декомунизация чрез лустрация на кадрите на номенклатурата на БКП и нейната охрана – Държавна сигурност, в България не бе осъществена. Дълги години ние бяхме просъветска колониална държава. Но благодарение на традициите на демокрацията, останали отпреди 9 септември 1944 г. и подкрепата на Европейския съюз, благодарение на усилията на хората с демократични убеждения у нас, ние избегнахме нерадата участ на Съветския съюз. Оцеляхме като държава. И тръгнахме по верен път – станахме членове на НАТО и на Европейския съюз. Затова и утре ще празнуваме Денят на Европа!
Когато на 8 май в Европа и САЩ милиони хора празнуват победата, над България е тъмен мрак. Няма какво да се празнува. Защото тогава ние все още не сме успели да погребем хиляди избити достойни българи от слугите на Москва – комунистите. Избити без съд и присъда или престъпно „осъдени” на смърт от незаконен съд – т.нар. Народен съд. Победата над нацизма в Европа за нас означава старт на нов тотален комунистически разгул, нов пик на престъпността. Означава масови убийства, откриване на концлагери, репресиране на десетки хиляди българи –земеделски стопани, политици, общинари, предприемачи, военни, учители, учени, културни дейци.
На 8 май 1945 г. войната в Европа приключва. В България тя продължава. Едни от последните борци за свобода у нас са българските горяни – тези достойни мъже и дъщери на нашия народ, на които не сме отдали все още почитта, която с делата си заслужават. Ние имаме дълг всички които с дело и слово са се противопоставяли на комунистическия режим, към избитите и репресираните от комунистите български граждани след престъпния държавен преврат на 9-ти септември 1944 г. И това е наш морален и човешки дълг, наша национална съвест и самосъд за вечни времена!