Хари Хараламбиев
Романът „Поразените”, автор на който е Теодора Димова, е литературен факт. Чрез него Димова се е стремяла да потвърди казаното от Емил Чоран
„Паметта е основание за почтен живот”
Докато четях страница след страница, някак неусетно съзнанието ми беше пронизано от въпросите: Необходима ли ни е книгата? Какви цели е преследвала авторката, разказвайки за нерадата участ и съдба на Райна, Екатерина, Виктория, а заедно с тях и за невръстните Магдалена и Александра?
Книгата ни е необходима, същностно необходима. Тя е болка и страдание за хора и събития, белязани от недалечното минало. Всяка страница ни напомня казаното от Хенри Милър: „Мисията на човека на земята е да помни”.
„Поразените” не бива да се преразказва. Тя трябва да се прочете, ако е възможно със страст, за да може читателят да съпреживее авторовите тревоги и надежди.
Райна и останалите са живи. Те са от плът и кръв. Всяка е със своя съдба и свой нерадостен живот, със своя памет. А паметта е като военна храброст. Тя не търпи лицемерие.
Романът ни приканва да си припомним отминали събития, да ги преосмислим в мигове, когато ни изневерява чувството за справедливост, да видим истината такава, каквато е.
Теодора Димова е инстинктивна. Тя е открит човек. Написаното от нея внушава и стимулира. Тя се е докоснала до една тема – жарава, тема, пареща, напомняща за събитията, случили се току след 9-ти септември 1944 година.
Райна ще преживее болезнено смъртта на съпруга си, който ще й изповяда: „Пред теб се чувствам някак незначителен, Райничке”.
Авторката ни напомня за времето на съдебните процеси, които бяха кървящи рани върху снагата на българското правосъдие.
Посредством писмо – изповед до невръстните си деца Екатерина разказва за величието и страданието на техния баща Мина с едничката цел: Да се съизмерват с него, когато възмъжеят”.
За своя съпруг Екатерина ще напише: „Мина обхващаше пространството около себе си, променяше го”. Авторката ще напомни, че той е бил човек, отговорен към всеки, с когото съдбата го е срещала. Това не ще попречи на хора от новото време да му пришият етикета
„Фашисткият Исус”
Похватът на Теодора Димова чрез Екатерина удивително наподобява на този на Ориана Фалачи в нейната есеистична повест „Писмо до едно неродено дете”.
Екатерина и Мина са автентични. Водили са живот, който е пулсирал. По-късно ще се сблъскат с една сурова и негримирана действителност. Грубостта и непоносимата болка трайно са се вселили в изпепелените им души.
Изправена пред неизбежната смърт на Мина Екатерина ще напише: „Страшно е да срещнеш погледа на осъден на смърт”.
Разказите на Виктория и Александра са вариации на тъгата. Напомнят ни за злото, но и за доброто. Разсъжденията на героините напомнят казаното от могъщия интелектуалец Петър Увалиев: „Злото е вродено в душата на човека. А и самият демон е объркващо двулик: Всички сме зли и всички сме добри. Смущаващо е, че не знаем кога сме зли и кога – добри. Това е нашата прокоба и нашето спасение”.
„Поразените” е роман вдъхновение, подчинен на интелигентността. Написан е със страст, емоция и надежда. Надежда, че трагичното време, белязано от съдбовни събития, никога не ще се повтори.
Теодора Димова е писала
с всеотдайност, свобода и вяра
В книгата не срещнах нито един ред, от който да струи неприязнено чувство към някого, дори и към тези, които заслужават презрение: Методи Желязков – бездарен автор, Васа и неколцина още.
Въпреки трагизма на героите, романът е урок по човечност. В същото време той е страдание, очакване и екстаз. Той ни вдъхва вяра и упование, че талантът е независимост, че свободата е право на собствено не.
След прочита на „Поразените” имам усещането, че авторката магнетично ми нашепва: „Живей и мисли с повече участие на съвестта си”. Теодора Димова е автор със сеизмична чувствителност. „Поразените” е книга – огледало на душата на нейната авторка. Дала е воля на своята проникновена мисъл. И затова, любезни читателю, ако имаш проблеми със съвестта си, разтвори „Поразените” и ще получиш успокоение. Ще се потопиш в една недалечна реалност, която не се обяснява, а се съпреживява.