Да се драска по вратите е идиотско, немощно от интелектуална и творческа гледна точка

Авторът

Авторът

Константин Мишев

Сега да се изфукам малко. За онова, което съм гледал като млад на Бродуей. Всичко съм гледал. В онези години. Имах великия шанс да избягам от комунистическа България и от нейния Народен театър. И да гледам след това други пиеси. И мюзикъли. На Бродуей, И също на OFF и на OFF OFF Бродуей. Знаете ли какво е това? Бродуей е улица в Манхатън. Дълга. Минава през целия град. Именно затова се казва така. От горната част на острова до долу. Но като се спомене Бродуей... се разбира, че става дума за онази част на улицата, където са театрите. Между десетина пресечки. Само толкова... възможно е да са девет или единайсет... не е толкова важно. А на OFF и на OFF OFF са другите театри. В различни райони на големия град. 

Няма да ви разказвам нито за Морфов, нито

за морфичния резонанс

на Доган. Сега ще ви разкажа за моите преживявания на Бродуей. Първо за трагедията. В първата половина на 80-те години светът беше поразен от СПИН. А тази зараза удари най-много хомосексуалните мъже. Измираха като мухи. В нюйоркските театри имаше много хомосексуалисти. Режисьори, актьори, сценични работници. Беше потискащо да идеш на театър. Във фоайетата бяха сложени снимките на умрелите. В Америка не лепят некролози по телеграфните стълбове. Но в театрите на Бродуей беше нещо подобно. Отиваш да гледаш пиеса, а от вратата те гледат лицата на отишлите си от този сват. Много тягостно беше. Но за представленията, които гледах. Роден съм под щастлива звезда. Наистина! Колцина са българите, които са имали възможност да видят Юл Бринър в "Кралят и аз". Или Антъни Куин в "Зорба - гъркът". Или Стинг в "Опера за три гроша". Или Михаил Баришников в "Превъплашения" на Кафка. Или Дъстин Хофман в "Смъртта на един търговски пътник". Или...или... Ами какво или кого не гледах и слушах? Зубин Мета във Линкълн Център. Оскар Питърсън и Лайза Минели в Карнеги хол. Сара Вон в "Блу ноут". Нашата Гена Димитрова пак в Карнеги хол. 

Щастливец бях

 Наистина съдбата ме погали тогава. Но защо се фукам? Ами за да разберете, че съм видял всичко, което може да види човек на моята възраст. Така си мислех до преди няколко седмици. Но се оказа, че не бях виждал режисьор да драска по вратите на театъра, където поставя пиеси. Не бях! И наистина моля за снизхождение. 
Аз съм последният човек, който би казал добра дума за Ахмед Доган. Именно аз бях първият, когото Доган атакува фронтално още през 1992 година. Но да се драска по вратите е идиотско. Немощно от интелектуална и творческа гледна точка. И затова ги пиша тези неща.