Хари Харалампиев
В дни на размисъл, осеня ме написаното от писателя Константин Константинов: „Съдбата ни е дарила с най - голямата утеха: паметта – това истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието.”
Паметта не ни позволява да забравим хора и събития. Тя е живата вода на нашето съзнание.
Тези мисли обсебиха съзнанието ми, защото искам да разкажа за най-щедрия човек, когото познавах – Дими Паница.
По странни стечения на обстоятелствата беше ме доближил до себе си. При нашите срещи не позволяваше да му говоря на Ви. Нерядко повтаряше: „Аз съм Дими. Така ще се обръщате към мен”.
Той беше магнетична личност, активно ангажирана с духовната територия на България.
В далечната 1952 година навлиза в дълбоките води на голямата журналистика. Тридесет годени е заместник главен редактор на най-тиражираното списание „Рийдър Дайджест”.
След ноември 1989 година идва с мисия в родината си. С Ивон – забележителна французойка и негова житейска спътница, основават фондация
„Свободна и демократична България”
Неговата цел е да подпомогне демократизацията на българското общество. С лични средства ежегодно, току до смъртта му през месец юли 2011 година, са награждавани личности, покрили изискванията за „Гражданска доблест”.
Нему принадлежеше идеята руските власти да върнат на България архивите й, които са част от историческата памет на народа ни. Зад идеята застанаха хора с високи валенции.
Веднъж поведохме разговор за демокрацията. Безпогрешно цитира Чърчил: „Демокрацията е най – лошата държавна форма с изключение на всички останали”. На свой ред припомних Бърнард Шоу: „Демокрацията е гаранция, че няма да получите по-добро управление, отколкото заслужавате”.
Дими Паница с членовете на журито, присъждащо наградата "Гражданска доблест"
Нерядко говорихме за бъдещата съдба на наградата за „Гражданска доблест”. Безпокоеше се дали тя ще просъществува, след кат него вече го няма.
С ходатайство на писателя Георги Данаилов имах честта да бъда един от журито, присъждащо наградите. В него влизаха знакови фигури от прехода: Д-р Желю Желев, проф. Ивайло Знеполски, журналистът Валери Запрянов, писателят Георги Господинов, съветникът по етичните въпроси на д-р Желев –Михайл Иванов и неколцина още.
Понякога Дими ме посвещаваше в този странен занаят – журналистиката. Уподобяваше я на правото като
„Изкуство за справедливото и доброто”
Казваше: „В журналистиката пораженията никога на са окончателни, но винаги са страстни”. И още: „Езикът - това е мисленето”. Позоваваше се на Хердер: „Езикът е компенсация на биологичните недостатъци на човека”. И продължаваше: „Той е демаркационната линия между природата и културата”.
На свой ред добавях: „Благодарение на езика човекът е придобил свобода. И затова, длъжен е да я пази.
Дими беше убеден демократ, а животът му – пример за лична гордост. Нето миг не живееше с мисълта, че е
жител на вечността
Веднъж каза: „Истински ненавиждам завистта. Тя е грях, който неминуемо те кара да пожелаеш смъртта на друг човек, чието щастие те прави нещастен”.
Дими Паница със съпруга си Ивон и Пенка Василева, съпруга на Хари Харалмпиев
Тези, които имаха привилегията да познават Дими Паница, знаят, че беше земен, достъпен и добронамерен. Изповядваше мъдростта на Сьорен Киркегор: „Желанието да помогна не е желание да властва, а желание да служа”.
Веднъж на един журналист каза: „Потисни автоцензурата. Говори и пиши високо и ясно, за да ти вярват.” Не приемаше понятията, свързани с дълъг кортеж от думи, които прикриват онова, което означават.
Напътстваше ме никога да не се взимам на сериозно, защото е пагубно. С тъга и гордост казвам: Още от първия миг от досега ми с Дими Паница усетих, че е интелектуалец от европейска величина, у когото дълбоката национална същина се издигаше до истински европеизъм. Той беше човек не с измеренията на родните мащаби.
Страдам за него.