Интервю на Даниил Константинов, Каспаров.Ру
- Александър Валериевич, публикувахте наскоро 4 аналитични статии за путинизма със заглавие „За същността на путинизма“, в които се опитвате да проследите генезиса, еволюцията и настоящия образ на путинизма от гледна точка на теорията. И затова веднага искам да ви задам един въпрос - какъв според вас е новият авторитаризъм на Путин?
- Първо, искам да покажа в статиите си защо това е нов тип авторитаризъм и по какво се различава от авторитарните режими, които сме виждали в изобилие през ХХ век. Това е авторитаризъм, който се корени в условията на постиндустриалното общество. През ХХ век повече от авторитарните режими избуяват на основата на оцеляването в условията на архаичния, доиндустриален архаизъм в страни, които все още не са завършили своя индустриално-модернизационен преход. В страни, в които не само по-голямата част от населението продължава да е заета в селскостопанския сектор и живее в селата, но също така е оцеляло в условия, близки до тези във владенията на помещиците, на полуфеодалните отношения в селата, на слабо развит индустриален сектор и на крайна бедност на населението. И не само ниското ниво на образование на населението. В тези страни и през ХХ век, когато значителна част от населението остава неграмотно, бурно се развиват авторитарните режими. Затова мнозина имаха оптимистични очаквания, че когато всички тези остатъци бъдат надживяни и обществото вече премине не само към периода на индустриализация, но и към постиндустриалния етап, вече няма да има място за авторитаризъм. Обществото така ще се промени, че авторитарната система на управление няма да има място и обществото няма да го толерира. И в това отношение оптимистичните прогнози бяха много погрешни.
- Да си припомним знаменития труд на Фукуяма „ Краят на историята“, може би тя е добра илюстрация на това, което наричате оптимистични прогнози?
- Да, Фукуяма допуска стратегическа грешка. Именно той изхожда от тезата, че в постиндустриалното общество не биха могли да съществуват авторитарни режими. Именно този тип авторитаризъм, който се утвърди преди всичко в Русия, в Беларус и в голяма част от постсъветското пространство. Няколко опита да бъде установен такъв режим на време беше предотвратен в Украйна. Но в същото време в Украйна сблъсъкът между две тенденции – авторитаризъм и демокрация, продължава. Считам, че там този въпрос не е решен окончателно. Въпреки, че на два пъти тази тенденция трябваше вече да бъде преодоляна в нейния ранен стадий. А там, където такъв режим вече беше узрял, като Беларус и Русия, той се оказа имунизиран към каквито и да е било влияния.
И така тези постсъветски общества, в които нямаше никакъв доиндустриално-патриархален архаизъм, вече са преминали през индустриалната модернизация. Макар и в много уродливи посттоталитарни форми, нека не обсъждаме сега каква цена беше платена за това, те преминаха през тази модернизация. И авторитарните режими на постсъветското пространство започнаха да се формират не като останалите авторитарни режими, възникнали върху почвата на този необезпокояван архаизъм, а в резултат на процесите в постиндустриалното общество, чийто болезнени проблеми от предходния период на постиндустриалното общество, на базата на недоволството на някои социални слоеве, които са имали достатъчно висок статус в индустриалната епоха, а в преходния период към постиндустриализация са се оказали в групата на губещите.
Това, което още бих искал да каже е: не трябва да мислим, че развитият свят е защитен от подобни тенденции, защото има силни демократични институции, силни демократични традиции. А защото процесите, които произтичат от ранния стадий на постиндустиалното общество, много си приличат. И когато се обострят някакви предизвикани от предходни периоди противоречия, обществото става уязвимо по отношение на натиска от страна на сили, които мечтаят да върнат отново архаизма и са недоволни от процесите на модернизация. Затова винаги съм мислил, че либералната опозиция не дооценява сериозната заплаха, произтичаща от режима на Путин, не само за развитието на Русия в бъдеще, но и за целия свят и преди всичко за развитите цивилизации.
- Приложимо ли е определението „постмодерна диктатура“ за режима на Путин?
- Да, съвсем точно и до голяма степен такива тенденции се проявяват на базата на тази постмодерна култура, която до голяма степен унищожи или поне отслаби институциите за защита на демокрацията, работещи в индустриалната епоха.
- И какви са онези особености, които характеризират путинизма, какви са неговите черти, какво представлява той?
- Особеността на путинизма е в това, че той съчетава недоволството от модернизационните процеси на тези слоеве, които се оказаха поне частично губещи в хода на постиндустриалния преход, и имперския реваншизъм, Версайският синдром, носталгията по великата държава, от която всеки се страхува. И когато тези две неща се комбинират, се получава много опасна експлозивна смес. Аз мисля, че този режим е сроден с фашистките режими, въпреки че, разбира се, в сравнение с класическия фашизъм от ХХ век той съществува в други форми, но родствената връзка за мен отдавна е очевидна. И преди всичко - идеологическото родство. Режимът на Путин се подхранва духовно от същия бульон от радикално-консервативни реакция към модернизацията, от който възникна и фашистката идеология.
- А какъв вид бульон е това, нека го разгледаме по-детайлно. Може би в него се съдържат и критерии, дефинирани от Умберто Еко в неговите „Признаци на фашизма“, или някакви други елементи?
- Хитлер употребява една фраза, когато бил помолен да определи същността на националсоциализма. Той отговоря: „Отричане на цялото наследство от 1789 година“.
- Да, това е понятно, отричането на идеята за просвещението и буржоазната революция като цяло е тотално.
- Да, и да кажем още религията, прогресът и разумът, и религията и човешките права. Следователно за фашизма на първо място винаги е бил характерен такъв утробен антилиберализъм. Отричане на всичко, свързано с либералните ценности, приоритети като правата на човека, върховенството на закона. Всичко това се отрича и се противопоставя на някакво ново средновековие, цивилизация на воини и свещеници, която е много по-висока от цивилизацията на консуматори и търговци, на т.нар. буржоазна цивилизация. Тук тя трябва да бъде низвергната и да се върнем към средновековието на благородниците.
- И тук стигаме до цял комплекс от текстове, в които се говори за консервативна революция, защото директно разпознаваме в тях тези определения.
- Съвсем правилно. Но двадесети век показа, че е възможно тази архаичност да бъде привнесена в обществото, което вече е претърпяло индустриална, буржоазна модернизация, само чрез тотално насилие. Точно това показаха фашистките режими. Всъщност така се появи тоталитарната държава. И тъй като това просто не може да се извърши с по-меки средства, обществото се съпротивлява. Това означава, че е необходимо да се унищожи вече създаденото чрез модернизация. Необходимо е да се унищожи гражданското общество, необходимо е да се унищожат всички тези либерални ценности.
- А след това да се унищожат всички форми на самоорганизация.
- Съвсем правилно. Всичко да бъде поставено под контрол, доколкото това е възможно.
- Тук ще си позволя цитат от вашите статии, за да стане ясно за какво говорите, и веднага ще дам интересен пример. Вие пишете: "С напредването на социалния прогрес режимът на Путин няма да върви към премахване на авторитарните характеристики. Той може да се движи единствено към засилване на видимите тоталитарни черти и вече се движи в тази посока." Последната ви статия беше публикувана в петък, когато се случи забележително събитие – погром над конгреса на общинските съветници (депутати), абсолютно незаконно, неоправдано поражение, по време на което бяха задържани над 150 души.
- 170 души според информацията, която съм чул.
- Според вас това събитие потвърждава ли вашите заключения?
- Това събитие потвърждава моите заключения, въпреки че трябва да призная, че в прогнозите си допуснах няколко грешки. На 1 юли 2020 г. приключи фактически путинският, фашистки държавен преврат, свързан с пренаписването на конституцията, който продължи шест месеца. Тогава през юли написах, че подобни неща най-вероятно ще започнат още през есента на 2020 година. Очаквах ги през есента. Но не, оказа се, че не всичко се развива толкова бързо. Кремъл продължава да поддържа спокоен темп на затягане на гайките. Такива неща станаха възможни едва сега, през пролетта, но векторът е съвсем очевиден. Тъй като прогнозата ми беше, че ще бъде ликвидирана всяка легална опозиция и всички възможности за легална, независима, обществена дейност, които въпреки всичко останаха в началото на путинизма. Бяха запазени някои ниши, отдушници, където да съществуват някои граждански организации и бъдат организирани опозиционни прояви. Да, онези партии, които вече бяха допуснати до руския парламент, бяха абсолютни марионетки, кукли на конци (картонени човечета), но на по-ниско ниво опозиционните и критично настроени към режима хора и организациите все още можеха да спечелят някакви позиции. И това е много важно, защото дори на ниво общински съветници (депутати), когато има представителство, то позволява на опозицията да поддържа жива връзка с обществото, с неговите проблеми, с неговите ежедневни граждански дела. Когато такива възможности са изкуствено блокирани, а те са изкуствено блокирани все повече административно, от полицейския произвол. Опозицията, дори и да не е в затвора, разбира се е маргинализирана, откъсната от всички слоеве на обществото. А ние виждаме подобни явления в много други посоки. Става почти невъзможно да се работи в областта на образованието, науката, културата, големите медии, ако поддържате някаква независима, критична позиция, дори ако критикувате съществуващия режим и неговите политики достатъчно сдържано и аргументирано. Всъщност вече няма да можете да бъдете нито ректор на който и да е университет, още по-малко директор на училище. Всичко това вече се случва. И чрез тези държавни институции е създаден механизъм, който те принуждава да си лоялен. Именно чрез тези институции, които изглежда би трябвало да са извън политиката. И това вече е признак на тоталитарен режим, когато чрез държавни и недържавни институции, а не чрез преки политически методи, започва да се осъществява политическата мобилизация на населението да подкрепя съществуващото правителство, когато вече не е възможно да бъдем дори настрани от всичко това. И ако сте в някаква такава система, тогава трябва да демонстрирате лоялността си към режима заради възможността да работите в нея и да се реализирате професионално. И включително да изпълнявате някакъв вид церберски функции по отношение на подчинените си: да затваряте устата на несъгласните, да гоните несъгласните, да не им позволяват да се себеизявяват – да пишат в социалните мрежи или да ходят на митинги. Тази система вече не е просто авторитарна, а тоталитарен режим.
- Тоест, има ли преход към директен тоталитаризъм?
- Да. Имаше някои полупублични, полудържавни организации, чрез които поне някои хора можеха да се занимават с човешки права. Сега виждаме как се прочистват такива конструкции, как Марина Литвинович се разграничава от московския POC, където беше доста активна. Не, сега или ще се направиш, че не виждаш откровения произвол по отношение на задържани, арестувани, затворници, или ние ще ти видим сметката. Това, разбира се, е и знак за тоталитарен режим, който не оставя никаква ниша за гражданското общество.
- Днес попаднах на интересна статия. За съжаление не си спомням автора, но помня основната идея. Авторът пише, че е свидетел на преход от така наречената избирателна диктатура, която той разбира като путинизъм, към открита, насилствена диктатура. Той пише, че в края на краищата Путин и обкръжението му са се опитали да се преструват, че мнозинството ги подкрепя, мнозинството гласува за тях, позовавайки се на резултатите от изборите. Нищо, че са фалшифицирани, но като се започне още с историята около изборите за Московската градска дума през 2019 г., по време на които категорично не бяха допуснати кандидати на опозицията. И това се случва, защото в обществото няма голяма подкрепа. Смятате ли, че такава е истината?
- Да, като цяло съм съгласен, но какво още бих искал да кажа. Каква беше социалната база на режима на Путин през по-голямата част от съществуването му? Тази база наистина покриваше по-голямата част от гражданите. Може би не мнозинството, както се опитваха да го представят по време на изборите, но беше поне относително мнозинство. Имаше група на бесните червеногвардейци, всъщност фашисти, клоуни в Държавната дума, които измисляха все повече и повече рестриктивни закони, едно медийно лоби, превзело изцяло централните телевизионни канали, както и всичките тези Соловьови, Кисельови и техните стабилни групи от експерти. Това са бесни мародери, мракобеси, които през цялото време тласкаха режима към все по-голяма ожесточеност. Но такива хора никога не са представлявали мнозинството. Болшинството от хората бяха умерено консервативни филистери (хора без духовни потребности, вглъбени в материалните неща), които не вярваха в принципите на либералната демокрация, дълбоко разочаровани от нея след 90-те години на минали век. Тази травма от 90-те години все още е болезнена в много отношения. Да, те не видяха нищо ужасно, че хората на власт се борят за запазване на тази власт, включително фалшифициране на избори и затваряне на несъгласни хора, както и фабрикуването на някакви измислени наказателни дела. Приемаха всичко това, стига да е умерено, защото те са именно консервативни филистери. Просто им харесваше, че Путин все пак не е Пиночет. И все пак този ужасен стадион, който беше в Сантяго, не приляга никак на Москва. Всичко за тях са само понятия. Да, но не според закона. Те не вярват в закона, както не вярват и в демокрацията. Законът винаги може да бъде изкривен в интерес на силния, но за тях винаги са съществували някои понятия, някои граници, които не бива да се прекрачват. Но ако властта започне да ги прекрачва – така вече не бива. И когато тези граници започнаха да се прекрачват все по-често, тогава този умерено консервативен човек на улицата започна да се чуди дали му харесва. Той не харесва опозицията, той все още не й вярва, той все още смята, очевидно, че тя не е по-добра от тази власт. Но той определено спря да обича именно тази власт. И този процес - загубата на любов към режима сред масите на умерено консервативни жители на Русия, очевидно режимът усети много ясно точно през 2019 г., затова беше прието силово решение – да бъде отстранена опозицията дори от онези ниши, където присъствието й преди това изглеждаше безобидно.
Превод: Faktpr.bg