В оригинал „Под игото“ излиза първо на английски език, на романа генетично му е заложено да бъде превеждан

Държавата изкупува на килограм книгите на Иван Гранитски и  Божана Апостолова, а Стефан Цанев и Георги Господинов също са се отъркали във властта

Биографията на „Криско“ е медиен продукт, пишурки винаги ще има, но Ботев остава един, казва пред Faktor.bg писателят 

Интервю на Васил Стефанов

- Г-н Стоянов, „Под игото“ беше „преведен“ на съвременен български, а неотдавна беше издаден и на т.нар. „шльокавица“. Как си обяснявате подобни експерименти върху първия български роман и до какво водят те, освен до медиен шум? 

- Нека да не забравяме, че първият български роман първоначално излиза на английски език. На произведението „Под игото“ генетично му е зададено да бъде превеждано на български. „Under the Yoke“ е оригиналното заглавие на романа, излязъл за първи път в Лондонското издателство „William Heinemann“. Написан в Одеса, за пръв път романът излиза на английски през 1894 година, а после и на български в издателство „Чипев“. Отново стигаме до литературни абсурди и до преправяне. Христо Ботев също е преработван. В оригинала не пише „Тоз‘, който падне в бой за свобода“, а „Той“, но това всеки го е забравил. Да не забравяме и Никола Вапцаров, чието предсмъртно стихотворение също е преработвано. Що се отнася до „Под игото“ и това, че децата не го разбирали. Освен всичко друго, един роман има за цел да обогати езиковия фонд на младите хора и на всичките читатели въобще. Да не говорим, че 40% от българския език е съставен от турцизми. Българският език започна да се съхранява повече в сленга и в жаргона, отколкото в говоримата реч. Въпреки че почти никой не чете Шекспир на староанглийски. Най-вероятно някога и в българската литература ще се стигне до това, но е твърде рано, тъй като сме все още много близко до езика, който ни остави Христо Ботев. Защото именно той е законодателят на съвременната българска реч. 

- Защо 115 г. след издаването на романа се налага да бъде осъвременен? 

- Ние можем да се гордеем с 1300-годишна история, с 1000-годишна азбука, но се срамуваме от литература на 100 години. Това е абсурдът в цялата история. Може би българинът не е пригоден за литература. САЩ имат 250-годишна история и по-стари произведения от тези на Иван Вазов. Големите произведения ще останат, колкото и да се опитват да ги „омаскарят“ – още една дума, която не мога да преведа. Може да се използва „изцапам“, но не е същото. Божана Апостолова, която издаде на шльокавица „Под игото“, омаскари българската литература не само с опитите си да променя Иван Вазов, а и с това, че се опитва да пише, защото става дума за бездарие и некадърност. А всичко това и подплатено с много пари.

- Някои от писателите днес все още милеят за времето на Тодор Живков. Трябва ли държавата да дава пари за издаването на литература днес? 

- По времето на социализма чаках да ми издадат първата книга 11 години и тя излезе през 1986 г. Днес българският писател гледа на парче. Страшното е, че творците са талантливи, но нямат характер, а само характерите могат да направят голяма литература. Всичко останало ще бъде еднодневка. Това е най-страшното. Аз не искам пари от държавата за издаване на книгите ми. За какво са ми? За да стана лентяй и обвързан с държавата и да не мога да пиша това, което мисля? Мога да получавам пари само от читателите, които знаят, че някой мисли вместо тях, а те намират това, което искат в книгите. Не искам нищо от държавата, защото това, което ще ми даде, се нарича робство. Тя не е създала творчеството на Ботев, на Гео Милев, Яворов, Дебелянов и на всички колоси, а езикът. 
  
- При Тато имаше поети и писатели, които бяха галеници на системата и близки до бившия Първи. Има ли и днес културтрегери, които са под крилото на политическата класа? 
 
- Аз бих попитал – виждате ли такива, които не се отъркват във властта? Стефан Цанев, Иван Гранитски и Георги Господинов се отъркаха във всички власти. Нека да каже държавата колко книги е изкупила от издателството на Божана Апостолова и от книгите на Георги Господинов, защото всичко това го има като фактология и документи в Министерството на културата. Нека да се обяви и колко тиражи са изкупени от издателство „Захари Стоянов“ на Иван Гранитски. Нека също да се освети колко тираж е изкупила държавата и от Стефан Цанев. В същото време Стефан Цанев и Иван Гранитски крещят как държавата нищо не им давала и била мащеха. Че тя мащехата хранела по-добре от собствената майка. 

- Каква е схемата, чрез която след това се „пласира“ литературата? 

- Скоро бях, няма да кажа къде, за да не навредим на хората. Извикали кмета на общинския център, а той – секретарите на читалищата и им казали – „купете по две книги на Гранитски“. Хората са дали по 120 лв. за 2 тома, които няма да бъдат прочетени, но трябва да се пласират. Това са 40 читалища, заедно с кметовете, които са си купили книгите – берекет версин! Кметовете не могат да откажат, защото са с делегиран бюджет. Ако те не купят книгите, се страхуват, че ще им отрежат субсидията за следваща година. Аз също имам приятели в Министерството на културата, но никога няма да отида и да кажа „вземи ми 1000 бройки, че съм закъсал“. Обикалям по 170 000 км на година, но никога няма да си продам книгите на килограм, защото ми е обидно. Отивам там, където знам, че ще ме четат. На Иван Гранитски най-добре му върви номерът с предизборната агитация, защото качва двама-трима от известните писатели, говорят за родината, за отечеството, хубави неща за кметовете и от там те се отблагодаряват с едни хубави покупки. Именно затова големият урожай е по време на избори. Гранитски поддържа тесни връзки с кметовете и през останалото време. Останалите писатели, които води със себе си, също са доволни, защото им прави разходки из България на софри и по хотели, вместо да вземат хонорар. Всичко това се случва в общинските центрове. Другият случай е с Антон Дончев. Бившата кметица на Смолян Дора Янкова спонсорира преиздаването на „Време разделно“, след което по същия начин беше продавана по читалищата. Аз не искам да ме продават на килограм и да хвърлят книгите ми в някое мазе. 

- Самият Иван Гранитски ходи ли сред хората, познават ли го, или само изсипва книгите на кметовете и прибира парите?  

- Програмите, в които участват селските читалища, им отпускат крайно малки субсидии и не могат да подменят фонда си. А този фонд се нуждае от пълна подмяна. Защото не може да говорим за гражданско общество с непросветни хора. Не че не искат да четат тези хора, но им се налага само да препрочитат. Големите градски читалища са му намерили колая – прикрепени към общината, която ще изкупи няколко тона хартия от Гранитски, ще задели от социални дейности, от залъка на червените бабички ще измъкне някой лев, че да бъде доволен с прогресивната си роля на миткащ се проповедник. Селските библиотеки и читалища нямат такава възможност и заради това хора като Гранитски не ги посещават. Там са жълтите стотинки. Дори изкупените от издателството „Захарий Стоянов” книги не достигат до там, защото самите кметове не знаят какво са купили от „Иване, Иване”... Вече си мисля, че дискриминирането на читалищата по селата е осъзнато и навреме – най-лесно се управлява безпросветният човек. А хората искат да четат. Библиотекарките вадят от джобовете си стотинки – после щели да се оправят някак си – и купуват всяка книга. Те не могат да отидат до града, да получат информация за излизащото – някоя и друга диплянка, някой и друг читател да потърси нещо, за което са говорили по телевизията, по радиото, писали са в някой вестник. И осведомеността – до тук. Така библиотеката остава със стария си фонд партизански книги, които се препрочитат непрекъснато. А Гранитски все не идва и не идва. Тези хора (Иван Гранитски и писателите, с които обикаля – б.ред.) не са стъпвали на село, те ходят само по магистрали. 

- Рапърите Криско и Сто Кила, които са на по 30-ина години, вече имат биографични книги, които са сред най-продаваните на пазара. Това ли е на мода днес в литературата?  

- Това е мода в цял свят. Пазарът иска своето, а през това време качествените неща стоят настрани. Не се учудвам на Криско. Дали ще пееш рап, или ще се напиваш през вечер като Калин Терзийски, ще си еднакво интересен на пазара. Литературата ни се напълни с медийни продукти. Така, както на щанда за млечни продукти ще видите „сирене“ и имитираща млечна стока, така и на литературния тезгях има медийни продукти и литература. В един момент човек трябва да прецени кое му е по-интересно да прочете – автобиографията на Криско, или  „Балада за Георг Хених“. Криско ми е земляк, но на това момченце нито опитите му за рап са литература, нито книгата му. Това всъщност е цедката, през която минават стойностните неща във времето. Аз не се страхувам. Пишурки винаги ще има, но Ботев винаги ще бъде един.  

- След смъртта на Стефан Данаилов по телевизиите излязоха всевъзможни артисти и културни дейци, които се надпреварваха кой е бил по-близък до Ламбо. Как си обяснявате този неистов стремеж на българина към минутките телевизионна слава на гърба на покойниците? 

- Ние, българите, сме майстори на яхането на трупове. Стефан Данаилов вече не може да каже с кого е бил приятел. Навремето се смеех на мои набори, които разказваха как били приятели с Пеньо Пенев, а всъщност той умира, когато аз се раждам. Има го този феномен – ние сме приятели с мъртвите, а не с живите. Така беше и със смъртта на Любо Левчев, който ми беше кум и кръстих сина си на него. Никога обаче не съм гърмял с това. Отивам на погребението на Любо и гледам отпред Калин Терзийски дава интервю. Кой си ти?! Любо Левчев едва ли е чувал за теб, но говори като едва ли не за пръв приятел. Тъжно е.