Тази година се навършват 80 години от началото на Втората световна война, но събитията, свързани с участието на македонци и българи в тогавашните военни и мирни действия, не са достатъчно изяснени. В продължение на осемдесет години бяхме
поробени на сръбската историография,
която представяше този период като германско-български фашизъм в Македония, със силен акцент върху „фашизма“ като функция на Царство България и ролята на тази държава у нас. В същото време сръбски историци и публицисти ни обсипваха с книги и статии за героизма на сръбския народ по това време и дори един Владимир Дедиер, голям приятел на Тито, във встъпителната си реч в Сръбската академия на науките и изкуствата (САНУ), озаглавена „За партизанската саможертва и героичното самоубийство“ (Glas / SANU. OIN. 338: 3 (1983) 219–281.), приравнява партизанското движение с героичните традиции на македонския народ, не само през Втората световна война, но и в периода на ВМРО, като ценности на южнославянските народи, без да споменава българските корени и съществуването на ВМРО.
Основният интерес на съвременните македонски и български публицисти трябва да бъде, хвърлянето на светлина върху ролята на българската държава и армия при спасяването на пленниците на югославската, гръцката и други армии, българи по народност, които са затворени в германските лагери. Ролята на българските власти при освобождаването на политическите затворници от затворите в Югославия и Гърция, е не по-малко важна. За тези събития има достатъчно материали, но тяхното публикуване все още се очаква.
В интеррегнума от влизането на германците в Македония на 7-8 април 1941 г., до пристигането на българската армия около 20-22 април 1941 г., страната се управлява от Българските акционни комитети и личности, избрани от народа. Основната цел е да се запазят имуществото и живота на населението, до създаването на новото правителство, т.е. до влизането на българската армия.
Една от най-влиятелните самоорганизирани институции на управление в Македония е Солунският български клуб. Основан е от македонци, повечето от които са родени и живеят в Солун и се чувстват етнически българи. Основната им цел е да спасят македонските комунисти и други затворници от гръцкия затвор Акронавплия на Пелопонес, както и да защитят населението на Солунския регион от насилието на гръцките националистически организации. Комунистическото правителство в Македония след 1944 г. счита Солунския български клуб за националистическа, българска организация, а след войната неговите членове са съдени като фашисти в Македония, Гърция и България. Истината е малко по-различна - ако е така, тогава защо македонците и немакедонските комунисти, в Гърция, се определиха за българи, за да бъдат освободени от затвора на Пелопонес и след това да се присъединят към движение, напълно противоречащо на някои от предполагаемите им „идеали“ . Българският клуб от Солун обаче съхранява подробна документация, така че наскоро бяха публикувани някои от документите, които ни интересуват. Считаме за необходимо те да бъдат публикувани така, както са написани в българската Уикипедия, така че нека всеки да реши каква позиция ще заеме по отношение на казаното.
Записани по име, фамилия, място на раждане, смърт и функции, този списък се състои от впечатляващи имена. Тази информация трябва да бъде допълнена с нови данни.
Списъкът е пълен с хора от различни националности и с различно образование. Обикновени хора, но и партийни активисти. Власи, маджири, гърци и българи, партийни секретари, но и обикновени обущари. Българските "фашисти" приеха всички тези комунистически активисти като
"свои", по нация и традиция
Така се прави и действа в името на единството на нацията и държавата. А как се отблагодариха спасените?
Почти всички се отказаха от идентичността, приеха друга, или просто говореха за интернационализъм. Но съдбата на много от тях не беше в тяхна полза.
Андрей Чипов, безкомпромисният комунист и македонец, след войната беше обвинен от Александър Ранкович, че е пробългарски настроен и дори че действал в полза на България. Прогонен е от Скопие в Битоля, където умира от разочарование и алкохолизъм.
Лазо Търповски, нашият възхваляван македонски сталинист и разузнавач на НКВД, няколко пъти сменя страната и лавира по отношение на Македония-България-интернационализмът-сталинизмът и много други неща. По това време това е обичайна проява. Той заминава за Канада през 1928 г., където става член на Канадската комунистическа партия и Македонския национален съвет, лява македонистка организация в Канада. Той е арестуван, но успява да избегне депортирането в Гърция, където трябва да бъде съден. Той успява да избяга в СССР, живее в хотел „Лукс“, заедно с „нашия“ Тито, а след това като активен разузнавач на НКВД се завръща в Гърция. Там е арестуван и е откаран в затвора в Акронавплия. Смъртта го спасява от съдбата на Чипов.
Лазар Дамов Остенски умира в Скопие като висш партиен служител - той е известен с омразата си към българите. Той се е занимавал с разузнаване по „гръцката линия“, но и до днес не са известни причините за близкото му приятелство с гръцки служители в разузнаването. Днес вече има подозрения, че е работил и за "другата страна". Колко ли хора от този списък са продължили кариерата си в Народна република Македония,
оплювайки българите-техните освободители
Ето защо си спомням с уважение онзи човек от Прилеп (лейтенант Христо Димитриев), който не искал да стане българин и отказал да напусне затворническия лагер в Германия. Той „се е заклел във вярност на краля“, и спазва клетвата си до края. Какво правим със себе си сега, на кого сме се заклели и ще се придържаме ли честно към казаното, нищо че не е на лице класическа клетва.
Казват, че сега имало около 120 000 български паспорта в Северна Македония. Да видим кои са те и за какво и колко са излъгали българите. Във времето, за което пиша, било достатъчно самият войник или затворник да потвърди, че е македоно-българин и да бъде спасен, но тези новите 120 хиляди, излъгаха за своите предци ... или не лъжеха, аз не знам. Ако списъкът на всички с български паспорти бъде публикуван, ще бъдем по-близо до истината, някои от тях имат живи родители, както и баби и дядовци. Най-накрая ще разберем кой колко и за какво е излъгал. Боже, какъв народ сме, а твърдим че българите сменяли страните …
Тези дни има интензивна дипломатическо-президентска дейност по линията между Македония и България. Основният двигател се вижда в лицето на българския президент Румен Радев. Ако на времето учехме за някакви сръбски / югославски герои в борбата за собственото им достойнство и достойнството на целия народ, време е да си припомним достойнството на онези български офицери, които не искаха да предадат оръжията си на съветските „освободители“ всъщност окупатори на българската земя. Трагичният край на онзи български офицер, който отказа да предаде оръжието си, като каза, че
„български офицер не предава оръжието си“,
трябва да бъде истинският ориентир на генерала Радев в преговорите с македонската страна и с цялата фалшива либерална Европа. Достойнство, това би трябвало да бъде определението на българския президент / офицер от армията, която никога не е допуснала окупатор да марширува на нейна територия. Целият български народ очаква това от него, очакват го и онези 120 хиляди македонски българи, дори и да са подали неверни декларации за произхода си.
Често си спомням за приятелите на баща ми в края на петдесетте години на миналия век и техните съботни срещи в малкия задимен офис. Те се шегуваха със себе си и със съдбите си, но бяха пример за постоянство и за запазване на достойнството си. Има ли такива хора сред нас?