Пардон, граждани, щях да пропусна факта, че днес е 10 ноември.
Пък и защо ли да помня деня, когато БКП и ДС, под вещото ръководство на КПСС и КГБ, направиха
вътрешен преврат
и свалиха Тодор Живков?
На този ден можем просто да отпразнуваме с водка успеха на хитрата лисица Юрий Андропов, който през 1989, макар от гроба, все пак ни изработи с дългосрочния си план за подмяна вместо промяна на системата в страните от тъй наречения „социалистически лагер“. Е, планът не успя навсякъде, но в Русия и България успя.
Тогава, на 10 ноември, ден след падането на Берлинската стена, с очите си видяхме как нашите български чичкови червенотиквениковчета повеждат страната към най-мътния възможен посткомунистически преход, спазвайки инструкциите на Центъра – да придобият цялата икономическа власт, като едновременно с това запазят, поне до голяма степен, политическата, тоест, за една нощ да израснат от обикновени тъпи комунисти до умни и способни капиталисти, които да са на разположение на Москва винаги, щом тя ги пожелае.
Друг е въпросът, че те и тази работа свършиха пет за четири, тоест, реализираха три от четири - запазиха политическата власт, заграбиха икономиката и продължават да държат дупето си на руска служба. Но не успяха да израснат ни на йота, останаха си точно такива главанаци и тъпи галоши, каквито винаги са били. А това също е сред важните причини тъй нареченият български преход да е пълен провал.
От друга страна, май не е лошо все пак да се помни денят 10 ноември по няколко не по-малко важни причини:
Първо, тогава падна диктаторът Живков, който десетилетия наред стоеше като тапа на гърлото на България. Нормалните хора вече имаха усещането, че този престъпен тип е безсмъртен и никога няма да се махне от властта.
Второ, махането на Живков, дошло неочаквано за широките народни маси, донесе полъх надежда – надежда, че все пак е възможно ситуацията в страната някак да стане по-нормална, че икономиката, забита вече под морското дъно от вещото управление на БКП, може да тръгне нагоре и като малка държава, ние „да се оправим“ сравнително бързо, надежда дори за реализация на някои демократични промени в посока подобряване състоянието на човешките и гражданските права.
Говоря за първите мигове след червения преврат. Тогава, категоричен съм, никой дори не можеше да си помисли, че руските другари ще допуснат България да направи изцяло нов цивилизационен избор – да стане член на Европейския съюз и НАТО. А още по-малко, че ще успее да го реализира.
Трето, в интерес на истината, колкото и да беше контролиран и управляван от злите сили,
преходът все пак имаше и проблясъци,
донесе много реални промени, за които българите десетилетия наред, по време на тоталитарния режим, не можеха дори да мечтаят. Говоря за възстановеното право на собственост и свобода на икономическата инициатива, свободата на словото, политическия и религиозния живот, отпадналите ограничения за придвижване, местообитаване, образование.
Щото не знам дали помните, но по комунистическо време не можеше от Каспичан да отидеш да живееш в София, защото така искаш. Това можеше да стане само при специални условия – а за съблюдаване на мярката, наречена „жителство“, усърдно се грижеше родната милиция.
Тя се грижеше също мозъците и талантите ни да не изтичат на Запад, като силно ограничаваше възможностите на хората да стъпят отвъд Желязната завеса и при това взимаше решенията по свое усмотрение, не на базата на разписани и ясни правила.
Не можеше тогава също в университета да учиш английски или испански, ако в гимназията си учил немски – за това се грижеха университетските власти.
А за идейната „чистота“ на медиите се грижеха предани на режима хора, назначени във всяка медия. Те не бяха цензори, защото цензора в България нямаше, но все пак решаваха какво може и какво не може да се публикува по определения правила. Парадоксът е, че правилата сами по себе си бяха „квалифицирана информация“ и дори журналистите не ги знаеха. Така че ако напишеш дори безобиден текст на селскостопанска тема, те го режат, защото си споменал броя на прасетата в село Прасево.
Всички тези и много други смешни, парадоксални, откровено тъпи, а и понякога опасни за живота и здравето неща вече ги няма, отпаднаха по време на прехода. Да, в системата има и много пробиви, неслучайно често споделяме усещането, че правата и свободите ни уж са налични, но ходят на куц крак, че
конците не са докрай в ръцете ни, а някой друг ги дърпа
Имам свободна икономическа инициатива, казват някои, но пространството е ограничено и не мога да се разгърна. Или – мутрите ме рекетират. Или – хората на Бойко ми крадат бизнеса.
И чуваме освен това - магазините са пълни и мога да пазарувам каквото искам, мога и да пътувам в чужбина свободно, обаче нямам пари, щото държавата не се грижи достатъчно добре за мен.
Сигурно ще ме намразите, но ще рискувам да кажа, граждани, че тези неща и още много подобни зависят не от прехода, не от политици, мутри, лоша администрация, световна конспирация или някой друг, а от самите нас.
Ние сме преходът. Ние сме политиците и мутрите
Ние сме лошата администрация и дори световната конспирация. Е, ако не ние лично, то децата ни, близките ни, роднините и приятелите ни.
Какво сме хванали да се оплакваме?
След като сме достатъчно тъпи, та вече три десетилетия продължаваме да избираме и дори да членуваме в партиите на уж бившите комунисти и техните креатури, едва прикрити като „патриоти“ и „националисти“, депесари и гербаджии, жоржганчевци, симеончета и славитрифоновчета, значи нещо у нас, българите, наистина не е наред.
След като толкова неизвестни досега исторически документи се появиха на бял свят, но пак не успяват да избият от главите ни, че Русия е освободител и брат на България, а не враг номер едно, значи работата е от лоша, по-лоша.
След като медиите тук цитират ТАСС за всяка информация от централата на ЕС или НАТО в Брюксел; след като 30 години телевизиите продължават да канят за анализатори на прехода хора като Димитър Иванов, Петко Симеонов, Коцето Тренчев, Димитър Луджев и други фалшиви херои; след като най-големият медиен магнат в страната е Делян Пеевски, а Петьо Блъсков е неговият пророк, какво да очакваме.
След като за толкова години българското гражданско общество не успя да роди и отгледа една читава, прилична, достойна, умна и принципна политическа алтернатива под формата на нормална дясна партия, а произведе само
лукови глави и много пишман войводи,
затънали в дребни страсти, значи наистина няма на кого да се сърдим, освен на самите себе си.
Писна ми, граждани, не просто от лъжи и манипулации, свързани с 10 ноември, а и с почти всичко в тази страна. Но ми писна не защото някой се опитва да ни ги пробута – на онези такава им е природата - а защото ние се връзваме.
А щом продължаваме да се връзваме – май и на нас такава ни е природата.
Да, през самата 89-та ние, моето поколение, което беше в разцвета на силите си и трябваше да стори нещо, бяхме наивници, които не знаеха нито какво точно искат, нито как то може да стане. Десетилетията, прекарани в здравата хватка на комунизма, не са оправдание, но са обяснение за незнанието и наивността ни. Затова и не успяхме, а
комунистите ни изработиха и промениха системата по свой образ и подобие
Но ме е яд, че 30 години по-късно, след като информационната епоха ни даде невероятни възможности и всички имат достъп до цялата информация на света, историята от 1989 се повтаря, вече наистина като фарс. Тоест, нищо ново не сме научили и нищо старо не сме забравили.
Ами на кого се сърдим тогава?