Владимир Миленски*
Щом е мокро, значи е чисто;
Щом е боядисано, значи е ново;
Щом е в плана, значи е реално;
Щом не ти казват, че лъжеш, значи е истина.
Четири постулата
на армейския живот в БНА**
Масовият българин е дълбоко убеден, че „щом го казаха по телевизора, значи е вярно“.
Така и в армията: всички вярват, че щом подът е мокър, значи е измит, значи е чисто; щом нещо е прясно боядисано, значи е ново. Генералите масово си вярват, че щом нещо влезе в плановете, няма начин да не получи финансиране (докато се окаже, че не получава, но те продължават да настояват да е в плановете). И още една армейска „истина“ – план работа не върши, но работа отчита. Ще спра дотук, макар подобни да има още доста.
Общото във всички тези армейски „истини“ е ЛЪЖАТА. Лъжата като ценност. Едни лъжат, че са свършили работа. Други лъжат, че им вярват и свършеното е добро. Проверяват, например, бойната готовност на бойни подразделения и местят техника и хора от едното в другото и обратно, за да замажат собствените си очи. Защото нито техниката е в ред, нито хората са колкото трябва. И всички си „вярват“. И отчети пишат и подписват. И медали си раздават.
Сюрреализъм пар екселанс
А от време на време ни организират паради. За да се радваме. Или пръскане със светена вода на бойните знамена. То – вярно, че май само Бог ни остана за надежда.
И като споменахме лъжата, къде в българското образование – начално, средно, висше, включително и военно, се учи, възпитава и категорично се поддържа, до последно, С ДУМИ И ДЕЛА, че лъжата е зло? В комунистическото образование лъжата беше втъкана в самия фундамент на всяка наука. Дори 2+2 не можеше да бъде 4 без „ръководната и благотворна роля на Партията“. Комунистическото-социалистическо образование особено старателно поощряваше онези, които най-добре поддържаха фундаменталната лъжа на комунизма. Казват, Румен Радев бил отличник от гимназията си в Хасково. Тогава неизбежно е бил
отличник и по комунизъм
Отличник по притворство. По амбивалентност на мисълта (амбивалентост значи да вярваш, че може хем така, хем обратно). Отличник и по пилотиране на самолети, но и по лъжа. Но кое от двете е по-важно за българския офицер.
Лъже се с думи, но се лъже и с действия, както когато се престъпват задължения вменени със закона, но и особено – когато се престъпват задължения, поети с клетва.
Офицерите от армията са специална група, хора на доверието, за които последната защита срещу изкушения и злодеяния е собственият им морал и преценка за достойнство и чест.
Чест – честност. Или обратното – лъжа, амбивалентност? Че може и така и така?
Това ли е стандартът за офицерска чест?
Това ли е примерът за подражание от сержанти и войници?
Това ли е офицерският морал и офицерското достойнство?
Правата на офицерите и генералите са огромни – никой друг не разполага с унищожителната мощ на армейските оръжия – танкове, артилерия, бойни самолети…
Но съразмерно големи са и отговорностите на офицерите и генералите, ако престъпят границите на своите права. И особено – когато престъпят моралните граници.
Защото моралните граници са последната инстанция, която ние се надяваме да ги възпира от съдбовни грешки.
И щом някой престъпи морални граници по наглед дребни въпроси, как ли той третира моралните граници когато залогът е отбраната и сигурността ни, тоест – животът или смъртта на нацията ни? Или прилага двойни стандарти – за дребните неща може, за едрите не. Но кой отсъжда кое е дребно и кое е голямо?
Не, това не са просто високопарни думи – погледнете в историята и ще се убедите колко народи са изчезнали от лицето на земята, погълнати, претопени или просто унищожени до крак. Много са! Не си правете илюзии, че това днес не може да се случи. Може! При това – много по-лесно от едно време. Вижте какво се случи и продължава да се случва в Крим и Донбас, например.
В други времена и държави за престъпване на моралните граници офицерът си е правел сепуко. Другаде се самоубивали. Някъде, по-на изток – и днес „ги самоубиват“, или получават „внезапен инфаркт“.
В България през двадесет и първи век
оставката е достатъчна
В името на морала, честта и достойнството на армейската институция, на хилядите български войници, сержанти и офицери, които търсят в своите генерали морален стожер, професионален и житейски пример за подражание и за следване.
Няколко морални граници бяха прегазени с подскачането от генералска в политическа позиция. И ето – вече не просто берем, а дъвчем и се опитваме да преглъщаме горчивите плодове от тези действия на генерал-президента ни. А на армията предстои още дълго време да се бори с политическата зараза вследствие на това генералско действие. И докато армията се бори с гангрената на политизирането си, за нас остава само да се молим да не се случи, я – някой български „Крим“, я – направо война.
….
Някои биха казали – с такива генерали, и война не ни е нужна.
И сигурно биха били прави.
А на нас дано ни е станало поне малко по-ясно, че „пазителите“ трябва да бъдат „пазени“, да бъдат под контрол.
Иначе – няма спасение за никого.
*Полк. о.р. Владимир Миленски e специалист по отбранителна политика, национална сигурност, демократични отбранителни институции.
** Българска Народна Армия – официалното име на армията по времето на „социализма“.