Евлоги Станчев*
Еуфорията около демонтирането на Паметника на съветската армия в София е разбираема. Тя отразява преобладаващите настроения в българското общество по наболял от години въпрос. Показателна за тези настроения е също липсата на „масова съпротива“, „живи вериги“ и всички онези заплахи под налягане, с които в последните месеци се опитваха да ни мътят главите защитниците на
подмяната на историческото минало
Днешната им истерия олицетворява единствено тяхното безсилие.
На фона на този сантиментален изблик обаче малцина бяха онези, които се замислиха какво в действителност стои зад демонтажа на високо вдигнатия Шпагин, окупиращ сърцето на столицата ни в продължение на почти 70 години. Не бяха много хората, които си дадоха сметка, че трябваше да бъдат избити стотици хиляди украинци, трябваше да видим и почувстваме преднамерения – и открито заявен от Кремъл – руски геноцид в Украйна, да заживеем с ужасите от Буча, Ирпин, Мариупол и още много други, за да си „спомним“ най-сетне какво всъщност символизира монументът в Княжеската градина.
Тъкмо войната на Путин в Украйна – започнала в началото на 2014 г., но навлязла в своята брутална пълномащабна фаза през февруари м.г. – изостри някои умишлено забравяни и в този смисъл патологични заболявания на обществената ни тъкан. Именно този извънреден драматизъм през последните близо две години провокира обществото ни да започне по-сериозното преосмисляне на пропагандното внушение за „второто освобождение“. Едва сега се заговори по-открито кои тукашни съветски монументи могат да бъдат безпроблемно демонтирани и кои попадат под клаузите на Женевската конвенция относно военните гробища и в тази връзка подлежат на протекция. В една по-широка перспектива – едва сега започнаха по-решителни стъпки към
качествена преоценка на цялостната роля на Русия/Съветския съюз в българската политическа и обществена история,
до този момент стилизирана изключително еднозначно. Не, тук далеч не трябва да бъдат омаловажавани усилията на екипите на Столична община и Район „Средец“ по скорошния демонтаж на ПСА. Тези действия обаче са изключително, дори умишлено закъснели. Дългогодишната пасивност на въпросните институции беше прекъсната именно след 24 февруари 2022 г. – под натиска на гражданското ни общество, изведнъж „прогледнало“ за нечовешкото лице на кремълската диктатура.
В тези закъснели реакции всъщност прозира един от традиционно изявените (и тревожни) маниери на българското общество – то трудно разпознава, често потуля и удобно не забелязва проблеми и процеси от фундаментално значение, които изискват обществена воля и решителност. Ако го прави, то се случва твърде късно и/или в ограничени мащаби. Именно такъв е случаят с дългогодишния отказ от общоприета оценка на комунистическото минало и произтичащата от това важна инициатива за декомунизация и десъветизация. В този смисъл българското общество – чрез държавата като своя официална проекция – едва сега започва в дълбочина един болезнен разговор с повече от 30-годишна давност. Можем да бъдем напълно сигурни, че ако не се беше състояла пълномащабната руска инвазия в Украйна, окупаторският тотем още дълго щеше да представлява неразривна част от градския пейзаж в София. И едва ли щеше да представлява (чак такъв) трън в очите на мнозина от нас. Нещо повече, голяма част от българските граждани все още щяха да гледат на Русия на Путин повече с пренебрежение и хумористично снизхождение (намиращо израз в безвкусни meme-та и др. под.), а не като на
най-голямата съвременна заплаха за националната ни сигурност
Трябва да призная, че тази притеснителна ретроспективна оценка се отнася и до немалко хора, които декларативно претендират, че участват в гражданското ни общество. Напомням, че докато през февруари 2014 г. тогавашният проруски президент на Украйна Виктор Янукович наемаше от Руската федерация снайперисти, които варварски убиваха протестиращи на Майдана в Киев, в София се интересувахме преди всичко от Орешарски, Пеевски и други карикатури на политическата профанност. Тогавашният героизъм на украинците отекна слабо в общественото ни съзнание. Разбира се, извън скоби трябва да бъдат споменати някои значими изключения – хора, които още оттогава инвестират мило и драго, за да бранят истината и да защитават украинската кауза. Изолираните тогава искри на достойнството днес са част от мащабен обществен пламък. Уви, в основите на неговото разгаряне стоят не собствено български усилия и инициативи, а изключителната саможертва на украинския народ, реките от пролята кръв, кадрите на смърт, страдание и разруха.
Ето защо смятам не просто за удачно, а за обществено значимо някъде в столицата ни (дай боже и в други градове)
да бъде изграден паметник на украинските герои
Подобен монумент би имал не просто мемориална стойност; той е нужен, защото би отразил началото на един качествено нов етап от обществената ни история, настъпил в месеците след 24 февруари 2022 г. Етап на закъсняло, но все пак основополагащо преосмисляне на дълбоки, вековни зависимости, на рационализиране на един до момента рядко оспорван проруски прочит на българската история и идентичност. Тъкмо болката на украинския народ „събуди“ обществената ни съвест. Дали в действителност осъзнаваме стойността на тази болка? Дали разбираме огромното значение на украинската саможертва – не просто от чисто човешка гледна точка, но от перспективата на обновлението, започнало в българското общество?
България постепенно, макар и сред последните от бившия Източен блок, започва да се
освобождава от гнойните рани на своето минало
Демонтажът на ПСА маркира само началото, фасадата на този процес. Той ще приключи напълно, когато бъдат демонтирани най-вече комунистическите наследства и техните съвременни путинистки превъплъщения в общественото съзнание. Крайно време е обществото ни да се научи, че свободата и независимостта не са даденост. Те се извоюват и отстояват всеки ден. Те са състояние на духа, което се изразява с лични, но и обществени инициативи. Много често с жертви от различно естество. Смущаващо е, че не ние, а някой друг – при това с цената на толкова кръв – очертава пътя към собственото ни освобождение от хватката на тоталитаризма и неговите тлеещи ремисии в настоящето. Защото докато чакаме някой да ни посочи свободата, друг може да ни я отнеме.
Бог да пази Украйна и нека дава сили на нейния мъченически, но героичен народ! И нека дава разум на нас, хората, които трябва да изградят българското общество и неговата държава.
* Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.