Партиите по живковски - снишаване, снишаване… а редовно правителство кога?!

За какво ни служат тези политици, щом нямат кураж да управляват в кризи?

Авторът

Авторът

Димитър Попов

Като гледам как са се снишили партиите преди предстоящите избори, как бързо се разграничават по всички теми, които могат да ги съберат в управляваща коалиция, и с какво удоволствие оставят Радев да решава вместо тях за войната в Украйна, се сещам за времената на Живков и неговите мъдри съвети как да се държим по време на геополитически бури. 
„Снишаване, братчета, снишаване…“ - казваше Тодор Живков на оклюмания български комунистически елит, който беше изпаднал в паника от преустройството на Горбачов и от силните геополитически ветрове, които вече духаха на Балканите и в Европа. 
Живков не беше нито интелигентен, нито ерудиран геополитик, не бяха такива и онези, които го слушаха. За него снишаването се превеждаше много просто – клякаме зад някой ъгъл и се молим да забравят за нас, докато си играят техните игри на Велики сили. Защо да се набутваме в голямата политика, където бият. Ние си оцеляваме така – като се правим на „умряла лисица”. Ако се сетят за нас и ни напънат да участваме и ние, ревем, че сме малки и бедни, молим, клинчим, и накрая все ще излъжем началника да ни остави на мира. 
Този език комунистическата номенклатура отлично го разбираше, защото той си беше валиден и в самата БКП – скара ли ти се началникът, 

навеждаш се, целуваш ръката, подмазваш му се 

и чакаш да му мине яда. После я караш пак както си знаеш.
По онова време светът беше разделен на лагери, вървеше Студената война, България беше със статут на съветска република, напълно зависима от Москва, а Горбачов искаше да даде път на нова вълна руски агенти у нас – по образовани от Живков, по – гъвкави и с по-неопетнен имидж в международните среди. Та и снишаването не помогна накрая. Москва уволни Живков със същия дворцов преврат, с който го и беше назначила през 1954 година. Той така и ще бъде запомнен - като назначен и уволнен държавен глава на България, човек, който можеше да се снишава преди всяка буря и да пълзи, докато тя отмине.
Заместилите го превратаджии и цялата руска колониална номенклатура трансформираха държавните пари в частни, а политическата власт си поделиха между два комунистически клана, единия от които се обяви за русофилски, а другият за реформаторски, разбирай прозападно настроен. Корените и на двата обаче си оставаха в онези съветски времена, когато руските служби създаваха не агенти, а 

цели фамилии за руско влияние у нас

Тази имитация на демокрация блокира задълго всеки опит България да добие пълен суверенитет от Русия и да създаде собствен национален елит, ангажиран с бъдещето на държавата и демокрацията. Свикналите да слугуват на чужд господар комунистически номенклатури лесно се заеха да слугуват на двама господари, и това се превърна във фундамент на новата българска политика. 
Ритуалните поклони на Изток и на Запад станаха ежедневна практика: американците искат подкрепа за Ирак – даваме я; руснаците искат АЕЦ Белене – даваме им го; американците искат наши в Афганистан – пращаме ги; руснаците искат нови газови потоци – получават ги. Създаде се усещането, че ни управлява 

геополитически Янус – чудовище с две лица, 

но с едно тяло, чиято пъпна връв с Москва новите ни съюзници така и не прерязаха.
Едва когато започна войната в Украйна и стана невъзможно хем да сме съюзник в НАТО, хем приятел на Русия, българските политици разбраха - трябва да се вземе категорично страна! За такъв подвиг те очевидно не бяха готови. Двете лица на българския Янус застинаха с едно и също изумено изражение на прецакан човек, който не знае на кой бог да се кланя. И започнаха избори след избори, които отлагат  крайното решение за по-добри времена, когато може би САЩ и Русия вземат и се разберат…
А нашите съюзници искат правителство, което да даде военна помощ за Украйна, да вземе службите за сигурност от президента, да изгони Митрофанова, да смени съветското оръжие с натовско, да спазва санкциите против Русия, да сложи под държавен контрол „Лукойл“ и да затвори устата новия Орбан – Румен Радев. Това със сигурност са трудни за изпълнение задачи и изискват всички партии с прозападна ориентация да се обединят в една широка коалиция. Негативите ще са големи и те със сигурност ще изгубят електорат. За някои от лидерите им, чиято прозападна риторика е на ужким, а руските пари са съвсем реални, може би ще има и трагични последици. 
Ето защо не съм особено изненадан, че сред партиите сработи стария рефлекс, завещан от Живков - снишаването…Защо пък да не се покрием засега, да се огледаме, да се ослушаме, и падне ли инфлацията, мине ли бурята в Украйна, ще направим редовно правителство. През това време горещия картоф ще го оставим на президента Румен Радев. Той сега е онзи Янус, който хем да гарантира нашите съюзни задължения в НАТО, хем да не разсърди Русия, с която ние така емоционално сме свързани.  
Като много амбициозен и ниско интелигентен политик, който иска властта главно за да отмъщава на своите врагове, Радев късно осъзна 

капана,

 в който сам се вкара. Сега, напълно дезориентиран, той ту зове за мир в полза на Русия, ту пожелава победа на Украйна, ту плаши, че в бъдеще няма да дава военна помощ, пък тайно отваря оръжейни заводи за производство на боеприпаси за Украйна. Не вярвам Радев да има морален проблем заради  обърканите си изяви по темата за войната. По-скоро мисля че като остане сам си казва: „На маймуни ни обърнахте, ей, на маймуни…“ И този вопъл добре ще илюстрира драмата на българския политически елит, който Радев така неразумно и по никое време прие да персонифицира.
А междувременно българския президент вече открито го наричат предател в НАТО. Европейски медии описват политическата ситуация в България като объркана и пълна с песимизъм, а българския политически елит – като вреден за единството на свободния демократичен свят. 
Изходът от тази неприятна картина е само един – редовно правителство на евроатлантическите партии след 2 април. До момента никой не намеква даже, че правителство от този вид е възможно, което открито налага въпроса „За какво ни служат тези партии, щом нямат кураж да управляват в кризи?“. Ами ако ядосаните избиратели решат, че могат и без партии, дали снишените няма да последват съдбата на Тодор Живков накрая!