Едвин Сугарев

И така, след дълго и изкуствено нагнетявано очакване – с цел да бъде подгряван интересът към събитието, българският президент Румен Радев обяви в обръщението си към нацията, че подава оставка, с което и даде израз на намерението си да се включи пряко в предизборната борба – вече като партиен лидер. Скочи в тигана – както пророкуваха някои политици, и се очаква да видим какво ще се случи със „завалията“ – както го иронизираха други. Беше заявил, че ще предприеме този ход, когато никой не го очаква – не, предприе го тогава, когато всички го очакваха – и след като негов съветник публикува клип с изказвания, който трябваше да демонстрира, че това очакване има едва ли не всенародни мащаби. 

Казусът е в някакъв смисъл на думата уникален – за пръв път български държавен глава подава оставка не защото е сгазил лука (както беше в случая с Петър Младенов), а за 

да продължи кариерата си като партиен лидер

 на политическия терен, който – трябва да го признаем, е доста хлъзгав и кален. Въпреки това няма място за изненади – в рамките на неговите два мандата станахме свидетели на най-дългата политическа кампания, в която българският президент заемаше откровено политически позиции, вместо да олицетворява единството на нацията, каквито са неговите функции според българската Конституция. В този смисъл не би било пресилено да кажем, че всъщност неговата кампания за предстоящите парламентарни избори се води отдавна – от позициите на президентската институция и за сметка на нейния бюджет – което, най-меко казано, не е особено почтено.

Не е почтено обаче не само това. Не е почтена и претенцията, изразена в неговата реч пред нацията. И не е почтена, защото 

лансира себе си като олицетворение на гражданската воля за борба с корупцията,

 за скъсване с олигархичния модел на завладяната държава. С други думи – опитва се да се идентифицира с протестите от края на годината, невиждани по мащаб и дух – и да превърне протестиращите в свои избиратели. 

Бих му задал един много елементарен въпрос: да, тези протести наистина бяха срещу корупцията, срещу политическата наглост и простащина, но те се състояха буквално под неговите прозорци – защо тогава той не слезе при протестиращите – и защо отново, както през 2020 г., не вдигна юмрук с възгласа „Мафията вън!“? И тогава, и сега протестите бяха прицелени в същите фигури – Бойко Борисов и Делян Пеевски – като с днешна дата те още повече напомнят на мутрите от 90-те – по манталитет, реч и рекетьорски наклонности. Защо тогава Радев остана затворен в своя кабинет?

Отговорът е: ако беше отишъл да поздрави протестиращите, щеше да бъде освиркан от тях. Не случайно сред техните плакати имаше и специално посветени на неговата персона, от рода на „Румене, не се облизвай, и теб те мразим толкова! Тук не е Москва!“ Тъй че 

„облизването“

 и неприкритото желание да бъде яхнат променилият всичко в България протест трудно могат да бъдат определени като достойно поведение. 

Освен всичко и защото ако става дума за корупция, трудно можем да забравим сделката с „Боташ“, сключена с прякото негово участие и благословия – в цялата история на прехода трудно може да се намери сделка, от която страната ни да губи по един милион на ден – и то за много години напред. И защото когато Радев говори за интеграцията на България в ЕС, няма как да не си спомним как той се опита да провали влизането на страната ни в Еврозоната в последния възможен момент, натрапвайки искане за референдум с амбицията да яхне страховете на хората – досущ както сродните опити на „Възраждане“. И когато днес отново спекулира с войната в Украйна и говори за това, че „някои политици поставят на карта мирния живот на българите“, няма как да не си дадем сметка, че да припяваш на Путин, как „Крим е руски“ и да наричаш „войнолюбци“ тези, които подкрепят битката на украинците в защита на родината им, в която живеят и стоици хиляди българи, не само че не е достойно, но и не е нищо повече от

 жест в полза на варварството

Въпреки всичко това Радев заявява: „Вашето доверие ме задължава да защитя държавността, институциите и нашето бъдеще.“ Като да е Господ Бог или поне Мойсей, който извежда израелтяните към Обетованите земи, където текат реки от мед и масло. Къде е по-точно това доверие, с което са го одарили българите? Отговорът е: в неговия рейтинг като президент. Само че има една тънка подробност – доверието в президентската институция остава традиционно високо при всички президенти на прехода – и се дължи именно на институцията, призвана да представлява българското и да обединява, а съвсем не на качествата на човека, който в даден момент я олицетворява. 

Това доверие не може да се трансформира автоматично в политическо доверие към новопокръстен партиен лидер – то неизбежно се редуцира. И ако се вгледаме в единствения сроден прецедент в българската история – партията АБВ, основана от президента Георги Първанов, ще видим, че тази редукция е доста сериозна. На първите избори след основаването си праз 2014 г. – за Европейски парламент, тя получи 4,15% или 136 223 гласа, а на следващите – през 2017 г. за българския парламент – 1,55% или 54 409 гласа. Толкова – само да напомня, че Първанов приключи своя втори мандат с 45% рейтинг – повече, отколкото е рейтингът на Румен Радев в момента. Тъй че прогнозите как неговата партия ще помете политическото статукво или как ще има 70, 80, че и 100 мандата, нямат нищо общо с реалността.

По-интересно е друго – как се позиционира Румен Радев при драматично заявената си оставка. Ако трябва да обобщя – срещу всички. И срещу олигарсите от статуквото, и срещу опозицията, която била похитила Конституцията (отнемайки възможността му да управлява чрез служебни кабинети, концентрирайки цялата власт в ръцете си) и при която „кабинетът на сглобката окончателно заличи разликата между корупционери и борци с корупцията, между законност и беззаконие“. Като свободна за бъдещи коалиции валенция остава  може би „Възраждане“ – и не случайно Радев говори за „нов обществен договор“ – точно както нейния лидер. Той няма как да избяга от досегашната си политическа идентификация като основен агент на Русия в България, потвърдена в безброй негови изказвания и реални политически действия. Чрез тази идентификация той се позиционира някъде между БСП и „Възраждане“ – и стои открит въпросът дали може да се обедини с тях и да ги поведе нанякъде – или просто ще изсмуче част от техния електорат, което ще остави БСП зад борда на предстоящите избори, и в някаква степен ще отслаби „Възраждане“.

Това са неговите реални възможности – но тази перспектива, естествено, не му харесва. Той разчита да бъде приет като алтернатива на цялото политическо статукво, както и на повтаряната до втръсване мантра, че има вакуум в политическото поле, който не може да бъде запълнен от досегашните актьори – и трябва да бъде поет от нова политическа формация. Надеждата му е да бъде видян като фигура, която олицетворява „широкия обществен консенсус срещу мафията“, и като емблема на гражданската активност, заляла улиците и идентифицирана като появата на поколението Z на политическата сцена.

Няма как да стане обаче. 

Поколението Z не търпи друго едно Z, 

на което именно Радев е представител в страната ни – руското. Това поколение знае какво е Европа и какво е да си гражданин на света – и няма как да бъде привлечено от перспективата да обитава Евразия и да се прекланя пред руския ботуш. Няма как да бъде запленено и от фатмашките маниери и психика на един човек, толкова зле маскиран като натовски генерал, че неговата будьоновка се вижда отвсякъде. 

Въпреки всичко трябва да внимаваме – неговата подготвяна от години акция преследва определени интереси – и те са свързани с това страната ни да направи геополитически завой – и да се окаже в редицата на Унгария и Словакия. А в днешния пренапрегнат и драматично разделен свят това ми се струва особено опасна перспектива – и партиите, които реално се застъпват за демокрацията в България, би трябвало да си дадат сметка, че съхраняването на позициите ни в семейството на демократичните и цивилизовани народи е абсолютният национален приоритет – и никакъв друг не би трябвало да го подменя.